***
Излязохме от хотел „Полетът на дракона“ с вещите си, опаковани в куфари, смесени със сняг – прозорците все още се остъкляваха. Наоколо работеха и магове, изпратени да помогнат на стъкларите, за да покрият поне временно прозорците на пострадалите граждани с магически бариери…
От полицейския участък бързо и стремително излезе лорд Арнел.
Той ме видя веднага, застанала до каретата, която се товареше, както впрочем и аз него. И не знам как стана, но се обърнах почти несъзнателно, едва ли осъзнавайки причината за своята постъпка. И нещо в дракона се промени.
Той направи крачка към стъпалата, но веднага спря.
Да, „Уйоларе ет франгере морсу“ е с ограничение на радиуса от петдесет стъпки. А фактът, че драконът не е успял да потисне забраната, ми говори твърде много – Арнел беше изтощен. Изтощен до степен, в която вече не му бяха останали никакви сили.
Приблизително същото като при мен.
А той стоеше на прага на полицейския участък, загледан в нощта и в душата ми, без да може да се приближи дори на крачка към мен… Изведнъж почувствах истинско съжаление, че съм издигнала бариера, която сега беше непреодолимо препятствие и за двама ни…
– Помощ? – внезапно предложи стоящият до мен професор Наруа.
Секундно колебание и едно тихо:
– Да, ако не ви затруднява много.
Магьосникът извади лула, два черни кристала магопиум, димът образува размито фосфоресциращо сиво петно, а думите ми бяха написани с чистотата на парче въглен:
„Благодаря“.
Само Арнел можеше да прочете съобщението ми и той го направи, защото в отговор порив на дим помете думите ми и се появиха уверени и калиграфски съвършени, дори при този начин на писане, думите:
„Прекалено много ви дължа, за да „пропусна“ колко много сте против да се омъжите за Крисчън. Ще се постарая да се срещна с вас на сутринта. За мое искрено съжаление, подобно нещо е твърде… голям лукс за мен в момента.“
Беше ми ядосан. Наистина ядосан. „Уйоларе ет франгере морсу“ не беше шега и драконът можеше да ме съди и да спечели, но колкото и да съжалявах сега, бях постъпила правилно.
„Ще дойда на сутринта.“ – или като предупреждение, или като заплаха, каза лорд Арнел.
***
Мистър Уолън ми подаде ръка и ми помогна да се кача в каретата.
След това в каретата се качиха всички мои домашни, с изключение на мистър Илнър, който реши да пътува с кочияша на наетата карета.
Погледнах през прозореца, когато потеглихме, а лорд Арнел все още стоеше там, на прага на полицейския участък. И сякаш все още ме виждаше. Виждаше през мен. Изгаряше ме с погледа си…
Усещах погледа му през целия път до вкъщи.
Вкъщи ни очакваха изненади.
Множество неприятни изненади.
Първо… сега имах нов праг. Той се различаваше значително по своята новост в сравнение със стените на сградата, които вече бяха шлифовани от времето, ветровете и метеорологичните условия като цяло. Второ… магия.
Беше деактивирана.
Но това не означаваше, че не мога да усетя аромата на използваното за тази цел заклинание. „Деструи“ – заклинанието за пълно унищожение все още беше най-простото от всички и същевременно… хуманно. Най-хуманното.
И то беше унищожено с някаква свирепа ярост. Всичките. Някой беше дошъл след мага, който беше „украсил“ къщата ми с убийствени заклинания, и ги беше помел всичките. Унищоженият праг, боя се, беше резултат от яростта на мага, който ме беше защитил… или, по-точно, на дракона. Да, би било глупаво да се лъжа, че не съм разбрала кой е той.
– На практика всичко е унищожено – каза професор Наруа – не усещам никаква опасност, но за всеки случай…
И от пръстите му се откъснаха четири призрачни кучета, които с ръмжене тръгнаха да изследват къщата и квартала, като изплашиха до смърт нашите две кучета.
Мистър Илнър скочи от седалката си, отиде до прага, огледа го внимателно и каза на мистър Уолън, който се приближи:
– Монолитната каменна плоча е поставена, а стъпалата са изрязани от нея. Стъпаловидно, но сигурно.
– И единственият възможен вариант за строителство през мразовитата зима. – каза мистър Уолън.
Спомних си гледката на срутената сграда на полицията… Боже, как ще я поправят!