ГЛАВА 22
– И така, Ейлард. Утре трябва да разговарям с Ковена на маговете. Трябва да им изпратя съобщение, че съм готова за среща. Ще го напишеш ли?
– Разбира се. – отвърна магьосникът.
Седяхме във всекидневната на покоите, които Ниневия беше предоставила на мен и Ерилив. Андор вече си беше тръгнал, Ниневия беше отишла да си почива, но ние провеждахме общо събрание.
– Ейлард, кажи ми… нормално ли е, когато магове, дори да не са жители на този свят, искат помощ, а вашият Ковен, след като е обещал, не я предоставя? Говоря за ранените земни ученици. В края на краищата Всеволод Иванович каза, че Ковенът обещал да изпрати някого, но в продължение на три дни нямало никого. Ако не бяхме стигнали навреме, младежите нямаше да оцелеят.
– Това никога не се е случвало преди. – магът завъртя замислено чашата с вино в ръцете си – Но аз, за твърде дълго изпаднах от истинския живот. Спомни си, че след като ме събуди и проходът се отвори, те също не се втурнаха към нас.
– Точно така. Дори не искаха да ме видят, въпреки че седях долу в сградата им. Още по-лошо, не ме пуснаха да мина през фоайето, твърдейки, че не съм маг. Така че въпросът е какво искат от мен сега? Опитваха се да се доберат до мен, но не можеха да стигнат до мен. Здраво съм омагьосала територията си! – измърморих аз.
– Вик, не знам… Мога само да гадая и да спекулирам, но, знаеш ли, това са спекулации.
– И?
– Когато бях жив, Ковена беше недоволен от управлението на прародителя на негово величество, крал Албрит. – каза магът и направи многозначителна пауза.
– Те не биха посмели да се противопоставят на династията! – замислено каза Ерилив – На вашия крал не му е лесно, виждам аурата му. В него има примес на елфическа кръв, а аурата му е интересна. Не съм сигурен, че е магьосник, но със сигурност има някакви скрити способности.
– Те не се осмелиха. Родоначалникът на Негово величество държеше юздите на властта много здраво в ръцете си и не даваше никаква свобода на маговете, колкото и да им се искаше.
– А сега? – зададох един въпрос – Ейлард, простете ми, но поведението на вашите магове много прилича на саботаж.
– Аргументирай се.
– Ами, погледни това. Проходът се отвори. Елфите се втурнаха вътре, не с празни ръце, а с изгодно предложение. Гномите започнаха да ходят напред-назад и да си вършат работата. А от вашите магьосници не сме чули и дума. Тогава събудихме теб, официалния пазител на Източника, и ти им писа. И отново не получихме нищо в отговор. Кой ти плаща заплатата? Кралят, а на магьосниците не им пука за теб. Да вземем мен. На вашите магьосници не им пукаше за мен, докато не разбраха, че съм фея. Тогава започнаха да искат да ме видят. Какво искат от мен? Но те изобщо не се интересуват от маговете от Земята, те ще умрат от отровата на немъртвите и по дяволите с тях, така се оказва.
– Така се получава. – кимна Ейлард – А какво беше това изгодно предложение от елфите?
– Това е лично, не искам да ти го казвам. – махнах небрежно с ръка и смених темата – А какво искат маговете от мен като фея? Какво мислиш?
– На първо място, Вика, защо изведнъж се сприятели с виконт Каланен?
– Аз не съм приятелка с него. Той ни срещна вчера и ни се натрапи. Защо?
– Без причина… Той е от стар род, в който магическите способности не са рядкост, а прадядо му е един от членовете на Ковена на магьосниците.
– О, как… – зачудих се аз.
– Какво иска той от теб? – Ейлард продължи с приглушен глас.
– Какво? О… Той е много настойчив в ухажванията си, а аз не можех да се измъкна директно от него и той не приемаше учтиви намеци. Срещнахме се на един бал и той почти веднага ми направи завоалирано предложение за брак. И след това имаше много писма от него, не ги прочетох всичките, но смисълът на тези, които успях да прочета, беше приблизително същият.
– Хм… Можеш ли да ми разкажеш повече за мястото, където го срещна сега и как се е държал през цялото това време? – продължи магьосникът.
– Срещнахме се на улицата на следващия ден след пристигането ни, докато вървяхме с Ерилив от къщата на професора – И аз му разказах всичко, което се беше случило, и как се е държал виконтът.
– Само на мен ли ми се струва подозрителен? – Ейлард зададе риторичен въпрос и погледна Ерилив.
– В никакъв случай! – усмихнах се, обмисляйки го, но защо е толкова обиден?
– Не си само ти. Както виждаш, никой не се нуждае от мен самата, а само като любовница, фея или баронеса.
– Добре дошла в истинския живот на аристократите. – отвърна тихо Ерилив, без да се усмихва.
– Да, да. – засмях се безрадостно аз – Знаех го в момента, в който станах господарка на тази къща.
Осъзнах, че Ейлард вероятно е прав и че щом виконт Андор е имал такъв забележителен прадядо, значи… Срещата ни не беше случайна, нито настойчивото ухажване на виконта, нито опитите му да разбере повече за мен. Само срещата ни на бала и намекът му за брак не се вписваха съвсем. Но какво знам аз за интригите, за целите на магьосниците и какво иска да спечели виконтът, като се ожени за мен?
Но защо е толкова горчиво? Колко неприятно е да се чувстваш като ценна вещ! Във Ферин имах много почитатели, които ми пишеха писма след бала. А сега няма да повярвам на нито един, че съм му нужна аз, едно обикновено момиче, Вика Лисовска, която също иска щастие и любов. О, не… Изглежда, че всички те са водени от съвсем различни интереси. И само Илфинор имаше благородството и смелостта да ми обясни честно мотивите си. Добре дошли в истинския живот, това е сигурно.
Дори Ейлард е по-честен от всички тези господа. Да, той не иска от мен нищо друго освен афера. Но поне го иска искрено и не иска нищо друго освен мен. О, добре, няма значение. Животът продължава и на моята улица ще има празник. Ив не се нуждае от баронството ми, от титлата ми, нито от фейството ми.
– Вики… – Ерилив се наведе напред, като, съдейки по изражението на лицето му, искаше да ми каже нещо утешително.
– Добре! – прекъснах го аз, отмятайки косата си назад и изправяйки гърба си. Нямам нужда от утешение, аз съм силно момиче и мога да се справя със собствените си комплекси и наранено его. Минали сме през повече от това.
– С виконта всичко е ясно. Ейлард, напиши на маговете, че предварителното ни споразумение е в сила и съм готова да се срещна с тях утре. А след това ще обсъдим моите амулети, интересуват ме техните свойства.
Отговорът от Ковена дойде пет минути след като изпратихме писмото си. Че те чакат, готови да се срещнем, много щастливи….
И тогава свалих пръстена и изпробвахме непробиваемия амулет, който ми беше дал кралят. Беше доста добър, потвърди го и Ейлард. После го свалих и сложих пръстена – и отново проверихме. Магьосникът съобщи, че е също толкова добър, колкото и амулетът на краля, и дори по-добър по отношение на защитата от атакуващи заклинания. Но, разбира се, той се надяваше да не ми се налага да се убеждавам в това.
– Ейлард, мога ли да поговоря с теб за нещо, свързано с теб? – поколебах се, но реших да не протакам повече, да разреша спора и да стигна до дъното – Кажи ми, полагал ли си някога клетви пред Ковена или каквото там правите вие, маговете?
– Да, разбира се. След като завършат Академията, всички магове полагат клетва. Защо? – зачуди се той.
– Добре, следващият въпрос. Ако внезапно, съвсем случайно и неочаквано, твоят Ковен ти даде утре заповед, ами… не знам… да ме убиеш или да ме вържеш и да ме предадеш на поднос, или нещо подобно, ще трябва ли да се подчиниш?
– Вика! Знаеш, че не бих те наранил! – възкликна магьосникът.
– Не, Ейлард. Знам, че не искаш да ми навредиш, но това не е едно и също нещо. И отговори на въпроса ми, моля те. Ако Ковена ти нареди да направиш нещо, трябва ли да се подчиниш?
– Д-да! – каза той след миг пауза, а зъбите му бяха стиснати толкова силно, че кожата на скулите му се опъна.
– Какво ще правим по въпроса? Никога не съм ти искала обещания или клетви, както на всички останали хора в къщата. Но сега…
– Ти не ми вярваш? – магът ме погледна, а Ерилив замръзна, без да прекъсва разговора ни.
– Ейлард, не се обиждай, не искам да кажа, че не ти вярвам. Аз не вярвам на официалните ти началници. И така… Готов ли си да ми дадеш същата клетва за ненанасяне на вреда, както всички останали? Такава, която не би могъл да нарушиш, дори ако твоите магове ти кажат друго?
Русокосият маг отново мълча почти две минути, а аз си мислех за свои, момичешки неща, без да го поглеждам и без да преча на мисълта му.
– Кълна се, че няма да ти навредя, Виктория, нито с действие, нито с бездействие, нито с дума, нито с мълчание… – Ейлард заговори без предупреждение. Изрече изцяло думите на клетвата си, прободе пръста си с кинжала и изтръска капка кръв, но тя се изпари, преди да стигне до пода – И нека кръвта ми запечата тази клетва. Сега нищо и никой не може да ме накара да я наруша, защото кръвната клетва е неразрушима.
– Приемам клетвата ти, Ейлард. И ти благодаря. – усмихнах се тъжно на мага – Благодаря ти, че ме разбра и не се обиди.
– Добре са се настанили маговете? – седяхме в стаята, която беше дневната в сградата на Ковена. Изящна, богата, но много старомодна.
– Не се е променяла от векове. – сви рамене Ейлард – Същата е, каквато беше, когато дойдох тук за първи път, когато завърших Академията.
– Стабилна и непроменяща се? – усмихнах се.
– Това би било добър девиз за един маг. – каза Ерилив.
Седяхме в тази стая от около десет минути в очакване на покана. Не знам защо маговете ни държаха тук. Може би искаха да ме ядосат или изнервят, а може би не всички бяха тук. Макар че последното е съмнително. Не бях аз тази, която настояваше за тази среща, нямах нужда от нея. И нямаше да се изнервя. Ха! Какво са десет или петнайсет минути чакане за някого, който на Земята е стоял половин час на опашка в обикновен универсален магазин, за да плати за хляб или е седял в коридора в някоя държавна институция като паспортна служба или данъчна служба? Така че се настаних удобно в креслото си и лениво огледах стаята.
– Би било по-добре „Мъдрост, надеждност, честност и развитие“. – отговорих на Ерилив – Стабилността е добра само за това, което вече е достигнало своя максимум и не може повече да се развива и усъвършенства. Но за тези, които се занимават с магия и наука, динамиката и развитието биха били за предпочитане.
– Какво интересно мнение! – в стаята влезе мъж на около четиридесет години, облечен в тъмносиня роба, с китка амулети на гърдите. Или по-скоро си мисля, че това бяха амулети. В края на краищата е малко вероятно нормален мъж да окачи няколко висулки на гърдите си като бижута. – Лейди Виктория, господа! – той ни кимна приятелски и ние също го поздравихме.
Ерилив се придвижи лениво и ненатрапчиво до стола ми, заставайки в измамно отпусната поза, а Ейлард се настани малко встрани.
– Не бях ли права? Маговете са нещо като учени, нали? – вгледах се в него с интерес.
– Абсолютно.
– Е, ето. Значи трябва да продължаваш напред, да откриваш нещо ново, да променяш старото към по-добро. Вярно?
– Точно така. – засмя се магьосникът – Извинявам се за закъснението и за принудителното ви чакане. Искате ли да пийнете? Ще трябва да почакаме още няколко минути и ще ви заведа до залата.
– Не, благодаря! – поклатих глава аз – Току-що бяхме закусили обилно. Бихте ли искали да се представите?
– Аз съм Морарил, член на Ковена на маговете.
– За мен е удоволствие. Предполагам, че вече ме познавате, както и виконт Хелден? – Морарил кимна – А това е Ерилив льо Сорел. – след глупавата ситуация с виконт Каланен реших да не го представям нито като телохранител, нито като приятел. Не искам отново да направя нещо нередно, така че нека той да реши как ще обясни статута си.
– Мога ли да попитам, господин Льо Сорел, откъде сте? Не се сещам за нито едно семейство с тази фамилия във Ферин.
– Аз съм родом от Лилирея. – поклони се леко Лирела.
– Лилирея… Лилирея… Извинете ме, къде е това място?
– Това е името на моя свят. Аз, както и лейди Виктория, не съм жител на Ферин.
– Наистина ли? – очите на магьосника заискриха от интерес – Бих искал да чуя за вашия свят. Не си спомням нашите източници да са споменавали нещо за него.
Морарил спря да се вслушва и махна приканващо към вратата.
– Лейди Виктория, моля ви, всички са се събрали и чакат само вас.
– Щом така казвате. – изправих се и тръгнах към вратата.
– Господа, ще ви помоля да изчакате тук дамата. Ако желаете, ще има чай и сладкиши за вас. Не мисля, че дамата ще се задържи повече от час.
– Не, господин Морарил! – усмихнах се учтиво и се обърнах към него – Ще дойда само с тях.
– Страхувам се, че така няма да се получи. – магът стисна устни – Съветът чака само вас.
– Страхувам се, че няма да се получи по този начин. – свих рамене и повторих думите му – Не ходя никъде без господин льо Сорел. А виконт Хелден, като пазител на Източника, трябва да присъства. Вие не се интересувате само от личния ми живот или от това какъв цвят бродерия предпочитам. Така че, ако това ще е сериозен разговор, трябва да присъстват и двамата.
– Много добре. Виконте, моля, отидете при архимага и му обяснете ситуацията. А ние ще ви чакаме в залата за преговори.
Ейлард направи пауза, погледна въпросително Ерилив и мен, след което излезе с явно нежелание.
– Лейди, мога ли да изясня статута на господин льо Сорел? Той ваш годеник ли е? – попита Морарил, след като той си тръгна.
– Не. Той е мой бодигард! – отвърнах сухо.
– Но вие не сте в никаква опасност! – каза магът почти възмутено, или се престори на възмутен – И не можем да водим разговор в негово присъствие.
– Както желаете. – свих рамене аз равнодушно – Тогава ще изчакаме виконта да се върне и ще продължим да си вършим работата. Изгубих почти половин час да ви чакам. Можете да ме информирате писмено за всички въпроси, които имате.
Магът продължи да се усмихва учтиво, само че очите му станаха пронизващи.
– Вие съвсем не сте толкова мека и послушна, колкото ни казваха. – каза той след минута, през която се опитваше да пробие дупка в мен с погледа си.
– Изобщо не съм мека. – отново свих рамене – Вашите шпиони са ви подвели. По-лошото е, че съм избухлива, своенравна, обидчива и невинаги се чувствам добре от някои от нещата, които са правили с мен! – и се усмихнах.
Какво става? Не съм лъгала. Ако в ситуацията с принц Гезил имах в ръцете си тиган, той можеше и да има дупка в черепа вместо рога. Както се казва, трябва да използваш оръжията, с които разполагаш. И това, което работеше с Тимар и водния, не работеше за принца, а и нямах тиган под ръка. О, да, той има кралски рога! Захилих се, магът се напрегна, а Ерилив вдигна вежди от изражението на лицето ми.
– Ще имаме това предвид. Следвайте ме.