ГЛАВА 26
Докато демоните се настаняваха, аз седях безмислено на едно паднало дърво в Лилирея. Почивах си, гледах към морето и към Марс, който тичаше по плажа, опитвайки се да хване местния аналог на чайките, само че не бяло-черни, а бяло-сини. Днес не можех да отида при родителите си, сега трябваше да изчакам, докато приключим с бижутера. Не ми се искаше да правя нищо в къщата.
Отначало Ерилив потропваше колебливо и ми се струваше, че иска да седне до мен. Но аз мълчах, преструвайки се, че не виждам колебанието му, и той седна отстрани, под един бор, като изпъна дългите си крака и сложи стръкче трева в устата си. Добре де, всъщност не исках. Той мълчеше, разбирате ли… Е, нека си мълчи.
А след около час и половина Кидор се затича към мен.
– Милейди! – момчешкият глас прозвуча толкова неочаквано, че дори трепнах – Бижутерът ви търси. Казва, че е отпочинал и е готов да изслуша желанията ви.
– Благодаря ти, Кидор! – усмихнах се на демончето – Идвам.
Изправяйки се, оправих подгъва на роклята си.
– Ерилив, да тръгваме ли? – погледнах назад към Лирела, а той вече беше станал и ме чакаше.
– Да, разбира се. Марс! – извика той силно на кученцето.
Марс, заплитайки лапите си и загребвайки с тях пясъка, се стрелна към нас. Веднага щом стигна до нас, ние се върнахме в Замъка. А по пътя към салона се отбихме в кабинета ми, за да получим цветно копие на герба.
– Господин Нерзок! – поздравих бижутера, който ме чакаше.
Тримата му пазачи стояха на вратата в измамно спокойни пози, а Нерзок и чиракът му седяха на маса с две обемисти торби.
– Милейди! – Нерзок и Ириан станаха от масата и ме изчакаха да дойда и да седна.
Ерилив влезе с мен в стаята и седна настрани на един от столовете, заемайки позиция между демоничните стражи на вратата и нас, седящите до масата.
– Как се чувствате? Настанихте ли се в стаите си? Всичко ли е наред с вас? – попитах учтиво, като гостоприемна домакиня.
– Да, да, милейди. Всичко е чудесно. Вашият майордом ни е предоставил отлични стаи и ние вече сме се настанили. А и имате прекрасен готвач. Отдавна не бях ял толкова вкусна храна.
– Майордом? – бях озадачена. За кого говореше той? Дали имаше предвид Велизар?
– Моята готвачка е жена, домовичка. Ще ѝ кажа какво сте казали, мисля, че ще се зарадва.
– О! – Нерзок се усмихна изненадващо – Значи имате не само майордом и домашна прислужница, но и готвачка? Колко интересно! За пръв път виждам повече от един домовик да живее в една къща.
– Да. Точно такъв необичаен е дома ми. – засмях се аз.
– Да, къщата ви е невероятна. Разбирам защо сте поискали обет за конфиденциалност. Е, а сега да се върнем към работата, милейди, ако нямате нищо против.
– Да, разбира се. Назур вече ви е инструктирал от какво точно имам нужда, нали?
– Той пише, че се нуждаете от родов пръстен с герб-печат и баронска корона. И някакви бижута, които можете да носите, без да се страхувате, че ще изглеждате неподходящо за положението си, но не и вулгарни. Вярно ли е това?
– Да, така е. Описахте точно това, което търся.
– Много добре. – Нерзок насочи поглед към една от чантите на чирака си и той започна да вади кутийки с кадифе – Лейди Виктория, с ваше разрешение първо ще демонстрирам някои от баронските корони, които се осмелих да изпълня и да ви донеса в завършен вид. Назур дер Кахтелир ви е описал добре и аз се постарах да взема предвид всичко, което мога. Ако размерът е малко по-различен, не се смущавайте, това е проста корекция.
– Наистина? – бях озадачена – Не знаех, че Назур ме е описал пред вас. Мога ли да попитам какво точно е описал? Интересно е.
– Описал е външния ви вид, телосложението, ръста, расата и малко от характера ви. Затова си позволих да избера нещо, което може би ще ви хареса.
– Започвам да нямам търпение… Ерилив? – погледнах назад към телохранителя – Искате ли да участвате в подбора? Ще ми е интересно мнението ви.
– Както кажете, лейди Виктория. – лирела се изправи и се приближи към нас – Позволете ми? – той сложи ръце на облегалката на стола и погледна въпросително към мен и Нерзок.
След едно кимване той седна и сгъна ръце на масата.
– Господин Нерзок, покажете ми, умирам от любопитство! – усмихнах се на бижутера.
След това Нерзок взе от ръцете на чирака си една по една големи кутии, отвори ги и ги постави в редица пред мен. Пет кутии, пет корони и милион слънчеви зайчета, отразяващи се от разпръснатите полускъпоценни камъни.
– Коя от тях бихте искали да започнете да пробвате? – Нерзок замръзна с вдигнати ръце, без да знае коя от короните да извади първа.
– Нека да действаме по ред. Но моля ви, помогнете ми да ги сложа. – изправих се, отидох до голямото огледало на стената и замръзнах в очакване.
Рубини, диаманти, изумруди, перли, сапфири, аметисти, топази… Това бяха само камъните, които познавах от пръв поглед. Някои минерали ми бяха непознати, така че само се възхищавах на това великолепие. Короните наистина изглеждаха чудесно. Не прекалено обемисти, изящни, не грозни и не закриващи главата. Бижутерът беше наистина много разбиращ.
Едната от тях отхвърлих веднага след като я пробвах. Имаше твърде много рубини за моя вкус, макар че сама по себе си беше много красива. Друга, която отказах след много съмнения – тази с изумрудите. Вече имах една диадема с изумруди и не исках втора. Третата, която също отхвърлих, след като я пробвах, беше с топази, опали и александрити. Много красива, но нямах представа с какво да я нося. В крайна сметка камъните са много ярки и наситени, трудно е да ги съчетаеш с даден тоалет.
И тогава започнаха страданията ми по останалите две. И двете много ми харесаха, а не можех да реша коя да избера.
– Ерилив, какво мислите? – обърнах се към бодигарда си с усмивка.
На главата си носех корона от диаманти и опали.
– Много красива. – лирелът разгледа внимателно бижуто – Но може ли все пак да пробвате последната?
– Да, разбира се. Нерзок, помогнете ми, моля ви. – направих крачка към бижутера, изчаках го да свали тази от мен и да сложи последната.
Самата аз се бях наклонила към точно тази, която беше ред да нося. Изработена във флорален стил, тази корона беше ефирна и грациозна. Седемте зъба, необходими за баронската корона, бяха във формата на преплетени листа, а от всеки от тях висеше по една перла с форма на круша. Три вида метал: бял, розов и жълт. Камъните са прозрачни, като едва доловимо променят цвета си, когато се гледат под различен ъгъл.
– Платина, розово злато и жълто злато. – започна да коментира бижутерът – Перлите са с рядка крушовидна форма. Голям късмет е, че успяхме да намерим девет перли, които са абсолютно еднакви, както по форма, така и по цвят. Камъните – хамелеони.
– Хамелеони? – обърнах се към огледалото – За първи път чувам това име.
– Да, милейди. Тези камъни след известно време стават в същия цвят като тоалета, който носите. Ако изчакате, след около пет минути те ще станат в цвета на роклята ви.
– Колко интересно. Да изчакаме. – загледах се в отражението си, изучавайки този шедьовър на бижутерското изкуство.
Това определено е короната, която искам! Не изглежда тежка, статусна или крещяща. Невероятно елегантна е и в същото време има скъп вид. Обърнах глава, за да я разгледам по-отблизо, и перлите се поклащаха в такт с движенията ми, привличайки погледа ми.
– Лейди Виктория! – Ерилив ме погледна – Мисля, че тази ви подхожда най-добре.
– Съгласен съм с вашия телохранител, милейди. – каза бижутерът – Според мен тази ви подхожда най-добре. Имате много необичайна външност и невероятен цвят на очите, никога не съм виждал нещо подобно. А доколкото виждам, родният ви цвят на косата е тъмнокафяв, извинете ме за нетактичността. Именно формата и перлите изглеждат най-печеливши върху вас. И макар че хамелеоните не са толкова скъпи, колкото изумрудите или диамантите, но поради рядката форма и нюанс на перлите тази корона изглежда най-благоприятно върху вас.
– Защо казахте, че има девет перли? Има само седем.
– Точно така, госпожо. Още две перли се намират в обеците, които могат да бъдат закупени към тази корона, ако желаете. Но за пръстена – печат донесох само камъните. За да може да го направя на място, използвайки желания скъпоценен камък.
– Значи имате със себе си хамелеоните, подходящи за пръстена – печат?
– Точно така, лейди. Два заоблени камъка за дамски и мъжки пръстен. Предположих, че може би ще искате да поръчате един и за бъдещия си съпруг.
– Хм.
Не можех да намеря нищо, което да кажа, затова се загледах в камъните на короната, които бавно променяха цвета си и придобиваха същия оттенък като лилавата ми рокля.
– Мога ли да видя хамелеоните за пръстените?
– Ириан! – Нерзок се обърна към чирака си и посочи властно втората торбичка, а той послушно я разтвори.
– Моля, милейди! – обади се след малко чиракът на бижутера и постави кутията на масата.
Двамата с Ерилив се приближихме и аз я разгледах с интерес. Върху черното кадифе лежаха два кръгли скъпоценни камъка с плоска повърхност, единият малко по-малък, другият по-голям. Центърът на камъка беше с идеално равна, гладка повърхност, а фасетирането беше само по периферията.
– Защо такава странна форма? – погледнах нагоре към бижутера.
– В центъра, върху гладка плоска повърхност, ще има камея, изобразяваща вашия герб. Не знаех предварително каква корона искате, затова камъните все още са под формата на заготовки.
– Ерилив? – погледнах въпросително към лирела.
– Ще повторя мнението си, лейди Виктория. – той се усмихна леко – Короната, която носите в момента, ви подхожда най-добре.
– Добре! – усмихнах се на мъжете – На мен също ми харесва тази. И макар че, както казвате, не е толкова скъпа, колкото останалите, това не ме притеснява. По-важно е, че бижуто ми харесва. Вече имам изумруди и диаманти.
– Мъдро решение. – поклони ми се Нерзок – Радвам се, че бях прав в мнението си за вас, или по-скоро в характеристиката, която ви даде Назур дер Кахтелир. Бихте ли погледнали обеците?
Бижутерът ми подаде кутийка с обеци и аз отново се повъртях пред огледалото. Малките хамелеони прилепнаха към ушната ми мида, а перлите висяха свободно надолу, поклащайки се точно като тези в короната. Красиви обеци… И в същото време не толкова крещящи или ярки, че да не могат да се носят спокойно по всяко време, не само в съчетание с короната. Определено – харесвам ги.
След като взех решение, помолих да ми свалят короната и сложих нея и обеците настрана, а всички останали прибрах, за да не ми пречат. Тогава Нерзок погледна грифона на герба и обсъдихме желаната форма на пръстена – печат. Той предложи лек дизайн за моя пръстен и по-брутален вариант за този на мъжа.
– Е, милейди. Да, аз всичко разбрах, пръстените ще бъдат напълно готови до три дни. За същото време ще направя заклинание на короната и обеците. Ще ми трябва капка кръв от вас, за да ги свържа с вас, така че никой да не може да ги открадне или подправи. Междувременно бихте ли искали да видите останалите бижута?
– Страхувам се, че не мога да си позволя финансово другите бижута. – усмихнах се смутено – За съжаление бюджетът ми не е безкраен.
– Тогава можете просто да им се полюбувате и да потърсите нещо за в бъдеще. – бижутерът се усмихна разбиращо – Надявам се, че това няма да е последният път, когато се виждаме. С удоволствие ще изпълнявам всякакви поръчки за вас в бъдеще.
След като учтиво благодарихме на Нерзок за разбирането, с Ерилив започнахме да разглеждаме бижутата – красиви до треперене. Бижутерът наистина беше взел под внимание забележките на Назур за моята личност и спокойно можех да кажа, че щях да купя почти всичко, което видях, ако имах пари. Имам спокойно отношение към бижутата, но тук душата ми не издържа. Особено силно ме привлякоха едни обеци. От халката висяха две тънки верижки, на едната имаше пеперуда с разперени крила, изработена от емайл и малки скъпоценни камъни, а на втората – цвете. И докато се движеше, пеперудата сякаш се опитваше да кацне върху цветето, но не успяваше. И същият пръстен. Но на него пеперудата вече се е спуснала върху разтвореното цвете и с хоботчето си е паднала до камъните в сърцевината. Дори не устоях и се пробвах в този комплект, но с волево решение се отдръпнах от него.
Благодарейки още веднъж на бижутера, го напуснах и моето място зае Назур. А след това, доколкото разбрах, лейди Ниневия и лейди Селена също бяха нетърпеливи да разгледат бижутата, които Нерзок беше донесъл. Така че не мисля, че той ще бъде пощаден. Имам много хора тук, така че те ще изкупят поне част от стоките.
Когато пуснах Ерилив, тъй като днес нямах намерение да напускам замъка, обещах, че ще му се обадя, в случай че реша друго, отидох при Арейна. Бях оставила нещата да излязат малко извън контрол. Е, не точно на самотек, а на нея. Не е добре, трябва да взема малко участие. И така, прекарахме остатъка от вечерта, занимавайки се с делата на баронството: докладите на кметовете, кореспонденцията, данъците и други глупости. Оказа се, че тя вече е говорила с професор Владимир и е уточнила част от информацията за данъчното облагане и сега вече знаехме точно какъв доход ще получа този месец и колко ще трябва да платя на хазната. Още повече че след няколко дни щеше да ми се наложи да събера този доход. Не можехме да чакаме селяните сами да донесат парите. Поверявахме им само доставката на хранителни продукти.
След като се зарадвах на очакваната сума, достатъчна не само да платим бижутата, които току-що бяхме поръчали, но и да живеем спокойно през следващия месец, се прибрах в стаята си, съвсем доволна. След като се преоблякох в удобни къси панталони и потник, които в днешно време можех да си позволя само в уединението на собствените си стаи, включих телевизора и изтеглих филма, който възнамерявах да гледам. Щом се настаних удобно на дивана в хола, на вратата се почука.
– Кой, по дяволите, може да бъде там! – измърморих недоволно и отидох да отворя вратата – Да?
На прага стоеше Ерилив.
– Здравей. – усмихна се той – Може ли?
– Да, влезте. – направих крачка встрани и го пуснах да влезе – Щях да гледам един филм.
– Защо толкова официално и на „вие“? – той беше изненадан.
– О, ами аз се обърквам кога е „ти“ и кога е „вие“. Излишно главоболие. – засмях се – Щеше да ми е по-лесно да бъде “ вие“ през цялото време, отколкото да скачам напред-назад и да се обърквам. Така че нека просто се върнем към начина, по който бяхме преди, и просто да си „виткаме“ един на друг.
– Няма как. – той отметна глава назад и се засмя хрипливо – Напълно съм против това. Преминахме към неофициалното и не искам да се връщам към официозното.
– Да, но от мен се изисква да го спазвам. – направих физиономия аз.
– Вики, не вярвам, че не можеш да се обръщаш към мен на „вие“ пред непознати, за да не разваляш репутацията си пред бодигарда и да не ме принизяваш до нивото на слуга, но в същото време да се държиш нормално през цялото останало време.
– Да. – казах аз, подканих го към дивана и седнах – Но професор Владимир, Ниневия и Селена са какви? Чужди или свои? Не мога да го разбера.
– Наши, разбира се. Те ще живеят тук, нали? – той седна до мен, с едното си око примигвайки към телевизионния екран със застиналите надписи на филма.
– Сложно е! – въздъхнах аз.
– А нищо не е сложно. Е, искаш ли да ти кажа пред кого да се обръщаш към мен на „вие“? Или пък предварително ще се обърна към теб официално и това е сигнал, че към мен трябва да се обръщат по същия начин. А през останалото време очаквам приятелско „ти“.
– Добре, уговорено, дяволски език! – избухнах в смях.
– Добре. – Ерилив се усмихна лукаво – А сега моят подарък. И не смей да го отказваш, обеща ми, че ще приемеш всичко, което искам да ти дам.
– Ти ме заинтригува. – седнах назад, любопитна да видя какво ми е приготвил.
– Ето! – той извади две кутии от джоба си и ми ги подаде.
– Какво има тук? О-о-о! – под капака стояха обеците с пеперуди.
– Видях колко много ти харесаха, така че няма да приема „не“ за отговор.
Той сам отвори втората кутия. Пеперудата седеше върху цвете и пиеше невидим скъпоценен нектар с хоботчето си.
– Постави го. И го носи с удоволствие. – той внимателно извади пръстена от кутията и ми го протегна в дланта си.
– Виж, но те сигурно струват ужасно много… Не мога… Не мога…
– Не е нужно да ми броиш парите. – намигна ми Ерилив – Обещала си.. изпълнявай.
– Добре! – засмях се и сложих пръстена, който беше с идеален размер за мен, последван от обеците в ушите ми, като свалих моите по-малки.
– Така е по-добре! – усмихна се щастливо Ерилив – Какво ще гледаш?
– Легенди за есента. Вече дадох на принца да го гледа, но се сетих и реших да го гледам и аз. Искаш ли да се присъединиш към мен? Тогава така и не си го гледал.
– Разбира се, че искам.
– Тогава отиди в стаята си, смени обувките си, облечи се и се върни. Аз ще те изчакам.
След около пет минути Ерилив се върна облечен с меки панталони, тениска и боси крака. Аз само го погледнах хищно и мислено облизах устните си. Красив мъж!
По време на отсъствието му бях преместила пуфовете пред дивана, за да мога да седя с удобно изпънати крака, тъй като сега бяхме двама и не можех да се размажа на дивана за цялото си удоволствие. Извадих от хладилника малко плодове, ядки и чипс. Да, обичам да похапвам нещо, докато гледам филми. Вкусно е.
– Влез и се настани удобно. – посочих на Ерилив дивана – Искаш ли бира? Имам три бутилки в хладилника.
– Виждам, че си готова. – каза той с усмивка, кимвайки към чинията с плодове и ядки.
– Или пък… И така? Искаш ли малко?
– Искам.
Останалата част от вечерта премина по най-добрия възможен начин. Пиеше се бира и се изяждаха всички запаси. От трите бутилки две отидоха при Ерилив и една при мен. Отпуснати и погълнати от събитията, които се случваха на екрана, някак си забравихме за всичко и се държахме непринудено. И като се има предвид, че филмът е не просто дълъг, а много дълъг ….
… Аз седя, облегната на рамото на лирела. Той е опрял глава в скута ми, а аз гледам към екрана и разплитам тънките коси, които той си беше сплел тази сутрин, преди да ги върже на една дебела плитка. Облягам се назад на купчината възглавници, като изпъвам краката си на дивана, а той след миг размисъл ме придърпва по-близо, премята краката ми през скута си и сгъва ръцете си върху тях. Следва още едно пертурбиране и главата ми е в скута му, а ръцете му вече се ровят в косата ми, издърпват гумената лента от конската ми опашка и я разплитат, а аз се наслаждавам на усещането. После пръстите му нежно изтриват пътечките от сълзи, които са намокрили панталоните му, докато се стичат по лицето ми. И какво? Това е тъжен филм. А след това той спира филма и ми подава хартиени салфетки, докато аз подсмърчам. А той има буца в гърлото си…
– Спри да виеш. – изплаках за последен път и смутено погледнах Ерилив.
– Това не бях аз! – съобщи ми той обидено. А после добави, усмихвайки се лукаво – Това е стомахът ми. Ти не храниш един мъж, а само показваш всевъзможни страсти. Виждаш ли колко съм гладен на нервна почва?!
С изблик на смях се изправих.
– Аз ще си сложа панталони вместо къси панталони, а ти си обуй обувките. Да отидем да опустошим кухнята и да си набавим храна.
Промъкнахме се до кухнята и започнахме да търсим храна. Кухнята на Любава беше в идеален ред, но всичко беше подредено така, както на нея ѝ харесваше, и аз вече не се бърках в това. Така че мина известно време, преди да намерим нещо, с което да нахраним червея. Сложих наденичките и пушените меса в една чиния, а Ерилив наряза хляба. После намерих пирожки, останали от обяда, кисели краставички и мариновани домати… След като сложих всички тези неща на масата, погледнах в килера и намерих каса бира. Общо взето, аз бях единствената, която пиеше тази бира, а тя беше купена за мен. Всички останали пиеха бъчвова бира, която се купуваше във Ферин. Но аз не я харесвах много и предпочитах земна бира, ако изобщо я пиех.
– Искаш ли бира? – попитах шепнешком, като погледнах от килера.
– Давай! – засмя се тихо Ерилив.
Седнахме на масата и започнахме една късна вечеря, ако можеше да се нарече така нощната ни закуска.
– Отвори си устата. Хайде, давай ам-ам. – усмихнах се и протегнах ръка с парче пушено месо – Не казвай, че не те храня.
Отворил послушно уста, Ерилив пое месото с устни и го сдъвка, като се опитваше да не се смее.
– Още!… – и като луд отвори устата си.
И беше мой ред, давейки се от смях, да му избера ново парче.
– Хайде, мъниче, ам-ам. – сложих още една порция в устата му – Вика е добра, Вика е добра. Виждате ли как тя се грижи и обгрижва своя бодигард? – казах, докато слагах месото в устата на смеещия се Ерилив.
– Да, да. – той дъвчеше апетитно – Много добре. А сега един домат.
Докато аз избирах от чинията един не много голям маринован домат, той също взе парче наденичка и протегна ръка към лицето ми.
– Ерилив също е добър, и любезен, отвори си устата, момиче Вика, ще те нахраним. – и той пъхна парчето наденичка в устата ми.
И двамата се задавихме от смях.
– Ето, хубав и мек домат, хапни си. – поставих зеленчука до устните му – Ау… – сокът и месото се пръснаха навън – Това е. Ще се изцапаш. – и изтрих доматената каша от брадичката му с пръсти.
– Бъди внимателна! – Ерилив ми намигна и облиза устните си – В края на краищата, ти храниш не кой да е, а племенника на принца.
– О-о-о! Моля те! Ще си помислиш, че аз съм виновна за това, че племенникът на принца е такъв лакомник и изисква да бъде хранен от ръцете ми през нощта. – аз, стараейки се да не издавам никакъв шум, се захилих.
– На него не бива да му се показват някакви драми през нощта! Знаеш ли какъв апетит се събужда, когато си нервен!
Така се хранехме един друг, като пиехме бира. След като изядохме провизиите, прибрахме чиниите, на пръсти се отправихме към стаите ми, за да гледаме края на филма. Отново удобно отпуснах глава в скута му, докато той раздвижваше косата ми и нежно масажираше слепоочията ми.
– Да, Вики. Страхотен филм. – каза блондинът, когато филмът свърши – Впечатлен съм. Ако гледаш още нещо, обади ми се, добре?
– Добре. – седнах на мястото си.
– Но най-вече се наслаждавах на късната ни вечеря. – той ми намигна – Готов съм да се храня така през цялото време.
– Да, мечтай си. Не, такъв вид храна идва само с филм.
Засмяхме се и отидохме в спалните си. Имах идея, която исках да представя на бижутера утре. Изглеждаше много добра, а и щеше да е добре за него. И може би ще получа и отстъпка…