ГЛАВА 28
Излишно е да казвам, че се прибрах у дома ядосана като фурия? Кръвта ми кипеше от желание да смачкам някого на кабърчета или поне да проведа някакъв насилствен процес на възпитание на мързеливите и престъпниците. О, в такива моменти се страхувам от себе си! А майка ми предпочиташе да насочва кръвожадността ми в полезна посока, като ми подхвърляше най-неприятната работа в къщата. Да преровиш боклука, да извадиш костилките от черешите, да обелиш кофа картофи… Е, мисля, че е ясно. Кръвожадността ми се удави в тази рутина, а къщата остана непокътната. А сега?
„Ела и ме вземи! Аз съм тук!“ – така казваше приятелката на майка ми, когато ни идваше на гости.
След като решително стигнах до къщата, влетях в портата. Но не, нито един куршум. Осколъчен танков снаряд. Всички „пехотинци“, които срещнах по пътя – домашни и служители – бяха поразени. Първият, който беше улучен, беше новобранецът демон. След като хванах двама от тях да се пекат на слънце, преминах в настъпление:
– Добър ден. Какво правите?
– Добро утро, милейди. А… – те скочиха.
– Почивка? Виждам. Защо моите гербови лепенки все още не са върху дрехите ви? Назур дер Кахтелер не ви ли ги даде?
– Даде ги, милейди. – наемниците се спогледаха.
– Тогава какво чакаме? До довечера всички да бъдат зашити по местата им.
– Да, милейди! – каза един от тях замаяно.
– Ами какво чакаме? Направете го! И кажете на останалите. – без да поглеждам назад, бързо продължих напред.
Следващата жертва беше Назур.
– Назур! – извиках силно – Подчинените ти се излежават. Нямат какво да правят?
– Добро утро, Виктория. Още не, не е тяхна смяна.
– Тогава им намерете нещо полезно за вършене. Това не е прашна работа, дори и да са на смени. Не знам… Нека отидат при конете, конете са застояли. Могат да се състезават с тях. Или да ги пуснат да се обучават, там има празен плаж. Може да се тренира. Нека Тимар им покаже борческите си движения.
– Хм… – Назур примигна учудено – Добра идея. Тогава да го изпратя ли? – добави той въпросително.
– Изпрати го. – и аз продължих.
Новата жертва, която хванах в коридора, беше Велисвет.
– Велисвет! Добро утро. Как си? Всичко ли е наред?
– Да, стопанке. – отвърна предпазливо домовника.
– Прекрасно. Е, като се има предвид, че сега сте майордом…
– Аз съм майордом?! – измърмори зашеметеният Велизар.
– Не съм аз. И така, иди при Лувида. Всички домовици и Чеслава имат нужда от някаква униформа. А като се има предвид, че фигурите ви са малко неправилни, няма да успеем да намерим дрехи толкова бързо. Така че обсъдете, нарисувайте скици, покажете ми ги до довечера. Ще купя една шевна машина, вече го обсъдихме, и ще поръчаме необходимите платове. И ще се погрижа всички да са облечени подходящо.
– Еми… Какво ни има сега? – той огледа себе си.
– Точно сега е малко като кой кой е. Осъзнавам, че вие сте по-близо по дух до старата руска мода, но, скъпи мои, живеем в междусветовен свят. Трябва да се съобразяваме. Ясно ли е това?
– О, да.
– И прибери косата си. Ето, Пересвета, Чеслава и Любава се грижат за косите си, а вие, Белозар и Веодор, съжалявам, но… Изобщо, имате нужда от подстригване.
– Да? – погледна ме учудено Велисвет.
– А сега да минем по етажите. Да видим къде има нещо недовършено, къде трябва да добавим мебели, къде трябва да почистим… Дали няма прекалено много килими?
– Е, всъщност малко прекалено много. Става прашно.
– Хайде да вървим. Покажете ми тези, които трябва да бъдат премахнати, за да стане по-чисто.
Подобно на тайфун с кодово име Виктория, аз преминах през Замъка. Премахнах половината килими от коридорите и част от килимите от празните стаи за гости. Наредих да се почистят прозорците на някои места. Това се нарича правене на бъркотия.
Ерилив ни следваше и мълчеше, но веждите му се вдигаха все по-високо и по-високо. С това темпо те ще се окажат на тила му, казвам ви.
Когато срещнах Лувида, която седеше на еркерния прозорец и бродираше някаква салфетка, се замислих за униформа, която да е удобна, дискретна и подходяща за домовиците. Но на нея идеята много ѝ хареса. А когато и казах, че до вечерта очаквам скици и приблизително описание на тъканите, тя се оживи. Новината, която окончателно я спечели, беше новината, че уговорката ни за шевната машина все още е валидна и аз ще я купя. След като обсъдихме подробностите, аз продължих, а шивачката се втурна в стаята си.
Децата също го получиха.
– Какво правите? – попитах Менарн, който крещеше по коридора.
– О! – той едва не се блъсна в мен – Забавляваме се. – той се смути и скри мръсните ръце зад гърба си.
– Забавлявате… Добре, скъпи мои! – размахах пръст на Кидор, който се криеше от мен зад една ваза на пода – Отсега нататък вие отговаряте за Марс. Разхождайте го по няколко пъти на ден. Колко пъти на ден, ще трябва да уточните с господин Ерилив.
– Може ли?! – очите им светнаха.
– Трябва! Вземете кученцето, излезте от Замъка и се разходете.
Когато тръгнах с шумно тракане на токчета, момчетата се умълчаха след което бяха инструктирани от лирела, аз се огледах замислено. Какво друго можех да организирам?
За мое нещастие в зрителното ми поле се появи Ведогор.
– Ведогор, да излезем навън. Да поговорим за нещо.
С прегърбени рамене домовика тръгна тъжно след мен. Новината за моето кръвожадно настроение вече пътуваше из Замъка пред мен.
– И така, Ведогор. Ще изберем място в двора, някъде встрани от пътя, близо до оградата. Увери се, че е слънчево. Там можеш да построиш детска площадка.
– А?
– Не знаеш ли как? Ще ти намеря няколко снимки. Просто постройте всичко от дърво. Пързалка, люлки, шведска стена, няколко кули за катерене и къщичка на колове. Разбрахте ли?
– Разбирам. За демончетата?
– За тях.
– Е, тогава знам мястото, стопанке. Елате, ще ви покажа.
Одобрих мястото, като казах, че може да вземе когото трябва и да си набави строителен материал от съседните села.
– Точно така. А сега ми покажете къде е паркирана колата.
– Тя е на улицата.
– Поне покрихте ли я?
– Разбира се. Но няма гараж.
– Точно така, Ведогор. Точно така! Защо не сте се погрижили за гаража? Всеки момент ще започне да вали. И какво тогава?
– Ще ми трябват тухли.
– Значи ще купиш тухли заедно с дъските. Това, което не можеш да намериш във Ферин, ще го набавим на Земята. А аз искам колата да е в гаража през следващите няколко дни. Това ясно ли е?
– Разбирам. – домовикът се почеса по тила – Значи аз да вървя тогава?
– Вървете.
Любава също получи своя дял от моето внимание. Разказах ѝ за шедьоврите на медникарството, направени във Ферин, и ѝ казах да потърси мостри в Листянка. Да помисли и да изчисли колко ни трябват за избата. Да реши колко ни трябва и да го поръча. Също така медни и глинени съдове, ако има нужда от тях.
Ето. Мисля, че всички са го разбрали… Тимар и Янита все още ги нямаше. Арейна и без това си вършеше работата, нямаше нужда да я притискат. Кой е останал? Алексия!
Беше ми трудно да намеря икономката си. Тя, горкичката, беше раздърпана, защото в замъка имаше трима външни хора и нито една прислужница. Все пак икономките и майката на банята имаха малко по-различни функции.
– Лекси? Здравей. Как върви?
– Да, добре по принцип.
– Уморена ли си?
– Ами… Нищо страшно. – тя смутено си оправи косата.
– Не разказвай. Не съжаляваш ли, че се забърка във всичко това? – засмях се и получих усмивка в отговор.
– Все пак е вълнуващо.
– Вълнуващо е. Добре, Лекси. Помисли си кого още можем да наемем, за да ти помогне? Имам нужда от бързо момиче, което да не говори прекалено много. Честно и трудолюбиво. Няма да и се налага да чисти, но ще върши задълженията на прислужница и ще ти помага.
– О, аз ще помисля за това.
– Кажи ми, ако се сетиш за някого, на когото можеш да се довериш.
Като я оставих, забавих крачките си. Мисля, че имам всичко. Или пък не?
– Рил, какво още забравих да покрия? Някакви идеи?
– Толкова си кръвожадна днес. – засмя се той – Забравила си градината, или по-скоро голата земя около къщата.
– Аха-а-а-а!!!
Но не знаех какво да правя със земята. Като градски жител това ми беше толкова ясно, колкото китайският език на жител на Папуа Нова Гвинея. И обратното. Което означаваше…
Изпратих младата камериерка в стаите си, помолих я да ми донесе удобни сандали без токчета и отидохме да видим водния.
– Здравей, водни!
– Виктория, радвам се да те видя. – усмихна ми се той с голямата си уста.
– Слушай, аз дойдох при теб по работа. – хванах бика за рогата.
– За вода? Дайте ми бутилките.
– Не, не това. Имам нужда от съвета ти. Работата е следната… Имам много напълно гола, незасадена земя около замъка. Искам да е хубава и зелена. Не мога да го направя сама. Някакви идеи?
– О… – обърка се водния – Аз не съм по тези неща.
– Знам. Но може би можеш да ми кажеш нещо? Смяташ ли, че е реалистично да преговарям с горски дух, за да ми помогне? Или дриади, нимфи?
– Уау, ти си се сетила за нещо… – той се почеса по косата си от водорасли – Може би те ще ти помогнат като фея.
– И хайде да ги помолим точно сега?
– Хайде. – той сложи два пръста в устата си и засвири, с лукав блясък в очите.
– Ами защо вдигаш толкова много шум? – пънчето, на което стоеше Ерилив, промърмори.
Блондинът трепна настрани и грабна кинжала на колана си, а пънът се изправи на корените си, разпери клони и ни загледа със зелени кръгли очи.
– Аз съм тук. Чух всичко.
– Ик! – от изненада хълцах и паднах на тревата – Ами вие… Ще започна да заеквам така, иначе ще ми се скъса сърцето. Ще останете без фея.
– Хайде, ще се оправиш, хубаво момиче. Водният ще те полее с вода и ти пак ще бъдеш като ягодка. – засмя се пискливо горския дух.
– Да, просто ще започна да заеквам малко. – засмях се смутено – Горски, слушай, винаги ли изглеждаш по този начин? Мислех, че изглеждаш като човек.
– Мога и като човек. Искаш ли?
– Да.
Пънчето подскочи, избутано от корените, преметна се във въздуха и се приземи като брадат, сивокос старец.
– Така по-добре ли е?
– Много по-добре! – усмихнах се аз – Седнете! – и посочих към тревата до него.
– Е, красавице, кажи ми, какво искаш? – настанил се удобно срещу мен и погледнал Ерилив с лукав поглед, горския дух се обърна към мен.
– Искам красива градина. Цветя, дървета, храсти, трева. Овощни дървета и ягодоплодни храсти, няколко брези, един бор. И като се има предвид, че имам четири свята, искам растения от всеки свят. Така че мога да разделя двора на четири части и да посветя всяка част на различен свят.
– Имате ли някакви семена?
– Все още не. Трябва ли да купя?
– Трябва. Мога да ви изпратя само диви цветя.
– А ако купя?
– Когато го направите, ще направлявам дърветата и тревата. И ще им помогна да се закрепят.
– Да.. – казах замислено аз – Разбирам.
– Но трябва да поговориш с горските или с нимфите от другите светове. Нека те отгледат своите участъци.
– С удоволствие бих го направила. Но къде ще ги намеря? Приятелка съм само с водния на Ферин, а той ме запозна с теб.
– Е… Това е мой проблем. Ще го организирам.
Скочил като катерица, горския бързо отиде до дървото, почука на него и в ръцете му падна суха дебела клонка. Той я завъртя в ръцете си, прошепна нещо и след минута вече държеше свирка.
– Това е за теб, хубаво момче. Ако имаш нужда от мен, посвири и аз ще дойда. И на ония светове горския, който бди над околността, ще дойде.
– Благодаря, горски! – с благодарност приех дървената свирка – Със сигурност ще се върна. Слушайте – погледнах към водния – имате ли имена? Не ми изглежда много достойно. Горският… Водният… Всичките ми съжители имат имена.
– Е-е… – двамата представители на нечистите хора се погледнаха един друг – Това не е наш обичай. Живеем далеч един от друг. – сдъвка устни горския.
– Е, как се обръщате един към друг?
– Така се обръщаме един към друг.
– Не, това не е правилно. А да ви измислим имена? Искаш ли да ти изброя земни имена, а ти да избереш?
– Хайде! – каза водния замислено.
– Искате ли подобни? Например Фадей и Фрол?
– О, аз съм Фадей! – водният плясна с паяжинените си ръце.
– А ние дори си имаме поговорка „Който е Фадей, той притежава своето щастие!“
– А Фрол? – раздвижи гъстите си вежди горския.
– А Фрол е леко модифицирано гръцко име Флор, което се превежда като Цъфтящ.
– То пасва. – горският се усмихна в брадата си.
– Е, Фадей, Фрол… Радвам се, че ви видях, надявам се скоро да се видим отново. – приготвих се да се върна в Замъка.
– Продължавай, продължавай, феичке. – водният Фадей ми махна с ръка – И ние ще измием имената. Не мога да повярвам! Колко века съм живял и се сдобих чак сега с име.
– Ти си неповторима. – каза Ерилив, докато си тръгвахме – Не мога да повярвам, че ти е хрумнало да даваш имена на нечисти хора.
– Каква е тази голяма работа?
– Това не е обичайно. Изобщо не е.
– О, хайде. По-добре е да се смесиш с прилична нечистота, отколкото с неприлична… хм… чест. Накратко казано, човешките магове в Керистал са в пъти по-безчестни от тези мръсни същества. Така че прецени сам.
В замъка се срещнахме с Тимар и Янита и веднага получиха ценни указания. Тимар беше изпратен да помогне на Ведогор – да обиколи селата и да купи строителни материали, както и да демонстрира на Назур всичко, което е научил в часовете по таекуондо. Поне са научили няколко движения, нали? Нека той да ги научи. Помолих Янита да помага повече на сестра си.
След това, след като намерих Ниневия и Селена, ги помолих за помощ при закупуването на семена и разсад. Те обещаха да напишат писма до доставчиците си, а Ейлард да ги изпрати и да вземе поръчаното.
Арейна беше инструктирана да направи същото. Тъй като беше живяла в имение преди, тя със сигурност щеше да знае за флората на Мариел. А изпращането на писмо можеше да се окаже сложна задача. Или от селото, както миналия път, или да разбере от господин Нерзок как се справят с магическата поща и да го изпрати по него.
В Лилирея беше по-трудно, не знаех какво расте там, а още по-малко знаех как да го поръчам. Трябваше да оставя мисията на Ерилив, а той писа вкъщи, като помоли майка си за помощ. Ще трябва и сами да го доставим, тъй като вече имаме амулета за пренасяне.
След като раздадох молбите и задачите на всички, повлякох Ерилив обратно на Земята. Късно вечерта се върнахме в Замъка с един куп пакетчета семена и формуляр за поръчка за доставка на разсад. Докато бижутерът е в Замъка, не мога да отида никъде. Така че ще направим това, което трябва да се направи тук.
Парите вършат чудеса. Това е проста истина, но по някаква причина се изненадвах всеки път, когато се убеждавах в нея. Колко бързо и лесно се решават всички въпроси, ако не се налага мъчително да търсиш най-изгодния за купувача продавач и не се налага сама да организираш доставката. Просто избираш това, което ти трябва, плащаш за стоката и транспорта и чакаш.
Беше късно вечерта, почти през нощта, когато се върна гнома, който беше свършил работата си неочаквано бързо, и това беше краят на днешния безкрайно дълъг ден.
И започнаха нови дни и нови тревоги.
По времето, когато бижутерът направи пръстените ми, вече имах купчина разсад и семена от Ферин и Земята и очаквах от Мариел и Лилирея. Не споменавам за саксиите, сандъчетата, оградите, фенерите и градинските фигури. Нито пък за внушителната купчина списания за градински интериор.
Пръстените за подпис с моя герб се получиха чудесно. Дамският беше лек, елегантен и приличаше точно на бижу с камея, а не на печат за документи. Мъжкият беше по-тежък, но също така красив. А изненадата беше, че те можеха магически да променят размера си. В края на краищата това са годежни пръстени! А бъдещата ми наследница може и да има пръсти, които не са толкова тънки като моите. А какви ръце ще има бъдещият ми съпруг – това изобщо не се знае.
След като убодох пръста си, го приложих едно по едно към всички бижута, които бяха изработени от ръцете на бижутера. Включително обеците с пеперуди и пръстена. Нерзок направи необходимите заклинания върху тях, уверявайки ме, че сега никой никога няма да ги открадне, копира или замени…
Разделихме се с демона невероятно доволни един от друг и от съвместния ни бизнес. Той беше отнесъл внушителна сума пари, плакати и мои снимки, които Ейлард беше омагьосал срещу кражба, избледняване, намокряне, мишки, насекоми и в същото време ги беше направил неуязвими за онези, които обичаха да рисуват мустаци и рога.
Ами какво? Доста съм добра в довършването на лего. Прекарах пролетта като собственик на малка къща на кръстопътя на два свята, в компанията на върколак. А есента съм собственик на две баронства, на замък между четири свята, заобиколен от същества от тези странни светове. Трудно е да ги изброя всичките. Да не говорим за това, че съм фея, котарака ми е говорещ интелигентен фамилиар, бодигардът ми е от неизследван свят, в Замъка с мен живеят домовици, магове, демони, приятелка съм с воден и горски дух… Имам някаква мистериозна сродна душа. И годеник елф.
Да, Вика, ти наистина се отклоняваш от темата! Ако ще се впускаме в приказка, то тя трябва да е голяма. Земляните не приемат половинчати мерки. А моята приказка е много по-яка от историята за спящата красавица, например. Каква е тя? Живеела в гората, отказала се от всички герои, изяла една ябълка, влязла в ковчег. Получила целувка – бах! – И се омъжила.
Не, това не е интересно. Какво ще кажете за обръщане? Да си построиш къща? Да отгледаш дърво? Да започнеш бизнес? Да се ожениш за младоженеца… е… да ходиш на срещи, ламур, тужур и всичко останало?
Имам къща, имам баронства, имам бизнес, имам дърво. Сега просто трябва да се справим с жениха. Както са казвали древните: „Fortes fortuna adjuvat“. Съдбата помага на смелите.