ГЛАВА 7
Така разговаряйки се добрахме до къщата, отворихме вратата и мъкнейки се, стигнахме до столовата.
– О, работя-а-уги – Филимон се беше излегнал и дремеше на диванчето. – Успяхте ли?
– Търпимо е. Фил, нямаме сили за разговори. Първо отиваме в банята, после да ядем, после аз ще покибича в Интернет, ще попрочета нещо интересно. При теб всичко нормално ли е? Идвал ли е някой?
– Нормално е. Сама виждаш. И никой не е идвал.
– А онзи, който е горе, да не се е събудил случайно?
– Ъ, ъ, не е слизал.
– Прекрасно. Тим, отлей си в чаша от живата вода и върви в банята на втория етаж, става ли? Аз няма да мога да изпълзя до там – уморено се пльоснах на стола.
– Жива вода?! – Скочи Филимон. – Откъде имаш жива вода?
– Водния ни я даде. В неговото езеро се оказа, че има два извора. Единият с мъртва вода, а другият с жива. И той ни напълни в шишета, за да можем да премахнем умората.
– Ехааа… – фамилиарът скочи от дивана и дотича до мене. – Мислех, че вече не са останали такива извори.
– Както виждаш…
Докато разговаряхме, Тим отля във висока чаша половината от живата вода и застана на прага на кухнята.
– Вик, да вървим, късно е вече.
– Аха – пъшкайки като грохнала старица, аз изпълзях от стола, взех шишенце с мъртва вода и другото, наполовина пълно с жива, запътих се към вратата, излязох от кухнята и замръзнах.
– Боже мой… Музей! – зяпнах и се заоглеждах наоколо.
Докато ни нямаше, Къщата бе изменила дизайна на хола, следвайки картинките. Сега той вече не беше толкова мрачен. Стените насреща радваха очите с нежно сметановия си цвят и тънки бели первази, почти черният дървен под се беше превърнал в паркет с меден цвят. Тежката тъмна мебел също бе придобила съвсем различни, леки форми. На стената срещу стълбището се беше появило голямо огледало в рамка. От тавана се спускаше кристален полилей с висулки, по стените имаше няколко лампи. Стълбището за втория етаж се беше сдобило с резбовани парапети вместо дебелите струговани греди. В средата на хола се беше появила кръгла масичка с ваза. Стъклата на прозорците на нивото на втория етаж бяха заменени със стъклописи.
– Не знам какво е това музей, но изглежда потресаващо – Тимар пристъпваше от крак на крак зад гърба ми.
– Отдавна ли е така, Филя?
– Харе-е-усва ли ти? – Разтегли фамилиарът с толкова доволен вид, сякаш той самият беше направил всичко това.
– И още как! Даже е по-хубаво, отколкото на картинката. Потресаващо!
– Ами отдавна, щом излязохте и всичко запо-учна.
– Направо да полудееш. А в стаите?
– Вратите са затворени, не можах да надникна.
Погледнах нагоре. Прецених силите си… Не, няма да успея да се изкача по стълбата, със сигурност. Мога само в гостната да надникна. И ние отворихме вратата към нея и замряхме, онемели от възторг.
– Ехаа! – Филка се втурна в стаята и започна да я обикаля, като завираше нос по ъглите и разглеждаше всичко. – Жестоко, както казва Вика.
– Аха – кимна Тимар.
Ние с него само пристъпвахме от крак на крак на прага, тъй като се страхувахме на вкараме мръсотия.
– Тим, отивам в банята. Трябва много бързо да дойда на себе си и искам да разгледам стаята си – усмихнах се от предусещането. – Че то направо ще умра от любопитство в какво се е превърнало там.
С ваната направих всичко според инструкциите на водния. Половин час полежах в добавената мъртва вода. После още половин час в живата. Мъртвата наистина премахна цялата умора. Мускулите престанаха да болят и се върна гъвкавостта им. Докато лежах в живата, потопена буквално до самия ми нос, аз се наслаждавах на приятните усещания. Усещах по кожата си боцкания и гъделичкания, разпуснатите ми коси шаваха във водата. И беше толкова успокояващо, че едва не заспах.
Но след половин час все пак се измъкнах, облякох се и се качих на втория етаж. Какво ли се получило при мен? Не видях Тим, така че веднага отворих вратата на стаята си.
– О! Боже! Мой! – Замръзнах като стълб от възторг, само погледът ми сновеше от място на място.
Бях си избрала голяма стая, в края на краищата аз съм стопанката на къщата и имам право на най-голямото помещение. Така че тук имаше над двадесет метра плюс балкон. И сега стаята беше визуално разделена на няколко зони. Основните оттенъци бяха на белия и пастелния нежносин цвят. Даже подът е от много светло избелено дърво.
Работната зона – писалищна маса, на която стои моят лаптоп, и кресло. Стелаж, който ги отделяше от останалото пространство, масичка за списания. Голямо огледало на стойка в ъгъла, тоалетна масичка, малко кресло пред нея. Редом се беше появила врата към още едно помещение, надявам се да е гардероб. Лампа на стената, полилей, осветление в ъглите… В центъра на стаята имаше бял килим с дълъг косъм.
Но не това ме порази най-много. До едната стена стоеше голяма двойна спалня, която се подчертаваше от овален корниз с осветление на тавана над нея. От този корниз висеше бял и лек полупрозрачен балдахин. Сега той бе спуснат наполовина, само визуално отделящ спалнята от останалото пространство в стаята. На пода вместо килими имаше бели овчи кожи от двете страни на леглото. Да се побъркаш!
Прекосих стаята, поподръпнах балдахина, който леко се плъзгаше по корниза. Надникнах в новопоявилата се врата – разбира се, гардероб с полици и закачалки. Излязох на балкона… Край, влюбена съм в тази стая! Даже не ми е интересно да хвърля един поглед при Тимар, видях какво е избрал на картинката.
Разбира се, че надникнах при Тим, но по-късно, след като напълно изследвах моята стая. Той също бе изпаднал в лека еуфория и седеше на дивана с пламтящи очи. Тук открих и фамилиара. Колкото и да е странно, но на него също му бе допаднал подобен лаконичен и сдържан интериор: светлосив и тъмночервен цвят, прожектори, хром, плавни линии.
– Е какво, момчета, яко ли е? – Усмихвах се радостно, застанала на прага на Тимаровата стая.
– Не е точно тази дума – усмихна ми се върколакът в отговор.
– Аха, Вика, невероятна стая си има Тимар. Аз ще съм тук, с него – Филимон скочи на дивана.
– Предател – разсмях се аз. – Ти въобще чий фамилиар си?
– Ама Ви-у-ка – замрънка котаракът. – Тук е толкова прекрасно. А ти имаш женска-у.
– Добре де, само се пошегувах. Фил, ти си свободно същество и можеш да спиш където си поискаш – котаракът ме погледна недоверчиво. – Ако Тим няма нищо против, ти ще живееш при него, а аз съм напълно съгласна с това. – Момчето поглади гърба на котарака с усмивка. – Добре, момчета, не забравяйте да благодарите на Къщата, а аз ще отида да потърся нещо полезно за почистване на езерото. Че нещо започнах да се съмнявам дали правим всичко правилно.
От свое име вече бях благодарила на Къщата и в отговор получих топла емоционална вълна, излъчена от същество, доволно от резултатите на труда си.
А после, до късно подробно изучавах сайтовете в Интернет, посветени на това, как да почистиш аквариуми и открити водоеми. И достигнах до неутешителни изводи: аз съм глупачка и нищичко не съм разбрала предния път. И също така, че е нужно да отида в специализиран магазин и да купя същата оная зеленка, която съвсем не е зеленка. Почесах се смутено по носа. Кой да знае, че тези зеленки са два вида? Аз съвсем наивно излях в езерото на водния двете налични в аптечката шишенца и се успокоих. Да, ама не, оказва се, че е нужна друга, специална зеленка за аквариуми, така наречената „малахитов зелен оксалат“*. Прочетох и за растенията, които трябва да се насадят в езерото. Само че всичко това ще трябва да закупим после, след като изгребем всичката гадост от дъното на езерото.
На сутринта се събудих в отлично настроение. Леглото се оказа удобно, балдахинът създаваше уют, изобщо стаята се оказа много успокояваща. Така че бях изключително доволна. Приближих се до прозореца, вдигнах щорите и пуснах слънчевата светлина. После се обърнах към огледалото и се отдръпнах изплашено. Не вярвайки на очите си, отново се приближих до него и опипах косите си.
Ама как така?! За една нощ те бяха пораснали с двадесет сантиметра и станали много по-гъсти. По принцип и преди това бях доволна от косите си, но сега това беше такава грива, че нямах думи. Приближих един кичур до очите си и го повъртях. Блестящи, копринени, еластични коси.
Приближих се плътно до огледалото и се вгледах в отражението си. Ресниците също бяха станали по-дълги, даже извъртях главата си настрана, за да разбера дали ми се привижда или не. Не ми се е сторило и не ми се е привидяло. И кожата… Гладка, кадифена, сякаш свети отвътре. Вдигнах потника си нагоре и погледнах корема си – кожата беше станала по-хубава не само на лицето ми. Вдигнах крак, изпънах го и го повъртях пред себе си, докато го разглеждах. Не, разбира се, че не се оплаквам от външността си, в общи линии смело мога да се нарека много симпатична особа. Но това, което съзрях сега в огледалото, даже мен ме порази.
Контрастът между тъмнокестенявия цвят на косата и светлосивите очи беше станал още по-силен. А самите очи също някак си по-ярки, а сивият им цвят по-дълбок. Леките намеци за бъдещи бръчки бяха изчезнали от лицето ми, имах чувството, че буквално съм се подмладила с четири-пет години. Сега изглеждах на двадесет, не повече. Как въобще е възможно такова нещо? Що за чудеса?
Върколакът и котаракът ги открих в кухнята, откъдето се носеше аромата на омлет.
– О, Вика, изглеждаш прекрасно – Филимон се откъсна от паничката с мляко. – Виждам, че живата вода ти е била от полза.
Тимар тутакси се обърна към мен, отвлече се от котлона и ме изгледа с преценяващ поглед.
– Точно така. Вик, изглеждаш умопомрачително – Усмихна се Тим.
– Живата вода ли? – Замрях. – Значи такава била работата! А пък аз си бия главата какво се е случило нощеска. Изгубих ума и дума, щом се погледнах в огледалото.
– Че какво ти се искаше, Вик? – Ухили се Филя. – Жива вода е това…
– Фил, живата вода за теб е нещо обикновено и разбираемо – смръщих смутено физиономията си. – А представяш ли си каква е моята реакция? Заставам пред огледалото, а там това… – И аз подръпнах заплетената си в плитка коса.
Тим и Филимон се спогледаха и едновременно прихнаха.
– Тимка, а защо твоята коса не е пораснала? – втренчих се в прическата на върколака, която въобще не беше се променила.
– Защото вчера не си намокрих косата – сви рамене той. – Иначе щеше да порасне, а на мен си ми харесва тази прическа.
– А на мен защо не ми казахте? – обидих се аз.
– Вик, това всички го знаят – намеси се Филимон. – От живата вода винаги ефекта е такъв. Косата пораства, кожата изглежда по-добре. Не случайно толкова много е търсена.
– Да, ама не всички – промърморих аз, докато си наливах кафе. – Момчета, хайде занапред, ако неочаквано се натъкнем на нещо вълшебно или магическо, да ме предупреждавате за възможните последствия. Това за вас е ясно от само себе си, а аз съм от друг свят. И не зная всички нюанси.
По пътя към езерото размишлявах над думите на фамилиара. И в мен изникнаха някои въпроси, които трябваше да обсъдя с водния.
Той вече ни чакаше. Внимателно ме огледа и се усмихна, като помига с очите-панички.
– Виктория, какво е усещането?
– Отлично, благодаря за водата. Както виждаш, даже това – аз отново подръпнах косата си. – Слушай бе, воден! Докато не сме започнали с работата, кажи ми това-онова… Карал ли си се с някого по повод живата и мъртвата вода? Може някой да е поискал да я има, а ти не си я дал? Или нещо подобно?
Водния се замисли. Почеса се по врата, от което неговите коси-водорасли изгубиха няколко листенца.
– Ами имаше такава работа доста отдавна. Не дадох от водата си на една вещица. Искаше мъртвата вода за някаква лоша работа. А и живата и трябваше за нещо не добро…
– Вещица ли? – Спогледах се с Тимар, който внимателно слушаше разговора ни. – А тя да не би случайно да е омагьосала езерото ти? Да не би след нея да е започнало всичко това?
Водния отново се замисли, пресмятайки нещо наум и свивайки пръсти, а ние с Тимар се бяхме разсъблекли и пуснали вече във водата контейнерите с лопатката. Без да даде отговор, водния замислено ги грабна и се гмурна. И отново работихме целия ден да почистим дъното на езерото.
– Знаеш ли, Виктория, май си права. Цял ден мислих и си припомнях. Изглежда, че именно след срещата ми с вещицата започна всичко – водния се върна към темата едва вечерта, когато вече се приготвяхме да си тръгваме.
– И какво може да се направи? – Клекнах пред него аз. – Ще ти помогнем да почистиш езерото. Но ако не спрем урокито или проклятието, каквото там изпращат вещиците, всичко отново ще започне да се поврежда. Какво ти каза тя тогава?
– Какво ми каза ли? – Водния замислено се почеса по носа. – Каза ми, че никой от този свят няма да може да ми помогне, щом съм и отказал. И никаква магия няма да спаси езерото ми. Аз даже и не разбрах тогава, че тя го е направила.
– От този свят ли? Тъкмо аз съм от друг свят и ще мога да ти помогна. Нали така? – Хвърлих бегъл поглед на езерото. – И имайки предвид, че не съм маг, значи имам всички шансове да спася езерото ти, но с обичайните човешки методи. Не с вълшебство, нали?
– Ъмм – разтегли водния.
– Ама точно така е – намеси се Тимар.
– Ясно – изправих се, докато слагах в чантата си шишенцата с мъртвата вода и бутилката с жива. Също както водния вчера ни беше дал, за да се възстановим. – Ще направим така. Утре сутринта отиваме да пазаруваме, трябва да закупя това-онова за езерото ти. Специални растения, препарати. Ако успеем навреме, после ще дойдем при теб и ще поработим малко. Ако ли не, то очаквай ни вдругиден.
– Добре – кимна водния. – А що за растения са това? Може да ги има тук наоколо, да ги разкопаем и да ги засадим?
– Четох, че перуниката и водния зюмбюл добре очистват водата. Има ли ги тук? – Водния поклати отрицателно глава. – Може да ни посъветват още нещо и в магазина. Ще купя още и зеленка, само че друга. – Ъгълчетата на устата ми трепнаха в намек за усмивка.
– Не ми е ясно за какво е нужно всичко това – също така се усмихна и водния. – Магията ми винаги сама се е справяла с проблемите на езерото. Между впрочем, за какво нахвърляхте венчета във водата?
– Честно казано, на самата мен много не ми е ясно как работи това – свих смутено рамене. – Но хората пишат, че тогава всичкото зеленило ще се утаи на дъното.
– Ето че толкова време живея, а даже не съм и чувал за такова нещо – озадачи се водния.
– Даже не знам какво да кажа – свих рамене. – Слушай, имам насрещен въпрос. Заради живата вода няма ли да стана пак бебе? Че имам усещането, че съм се подмладила от вчерашния ден.
– Не се бой – изсмя се той. – По-млада от това едва ли ще изглеждаш. Но със сигурност ще си по-здрава.
И така се проточиха дните ни. Купих растенията, същата тая загадъчна „зеленка“ също купих и я излях в езерото. Всъщност не рискувах да я добавя в препоръчаното от производителя количество. Все пак е химия… А водния живее в езерото. Кой го знае дали няма да се натрови от такова „лечение“. Изчистихме дъното, насадихме растенията. Разбира се, че се изморявахме неимоверно и, честно казано, съвсем забравих за мъжа, който спеше в кулата. Нека си спи, не иска храна и вода, не ни пречи, така че добре.
За застрояване на къщата и за парчето земя също ни се наложи да забравим. Не ни беше до това. По принцип с почистването беше задоволително, така както го бяхме оставили – по-точно не ние, а Къщата – само за нашите три стаи и хола. Всички останали така си и останаха празни, понеже като преценихме възможностите и потребностите си, се оказа, че тези стаи не ни трябваха, а ако ги обзаведем и тях, то пространството за почистване щеше да се увеличи неколкократно. Все пак да се обере праха от пода на празно помещение е по-лесно, отколкото да направиш същото във вече обзаведена с мебел стая. Така измина седмица. И като че ли беше незначително, но състоянието на финансите ни предизвикваше в мен определено безпокойство. Точно този въпрос повдигнах на „семейния“ ни съвет.
– И така, господа – ей така на вечерята, в последния ден от посещенията ни при водния, се обърнах към котарака и върколака. – Трябва да разговарям съвсем сериозно с вас.
– Какво? – Погледна ме Тимар.
– Имаме няколко проблема. Първият – скоро ще ни свършат парите. На сметката все още има някаква сума, но тя е предназначена за къщата. А за житието-битието ни, за дрехи и храна… Вече изядохме всичките ми пари. Какво ще правим? Как да спечелим пари?
– Хм… – фамилиарът смутено се спогледа с Тимар и даже се отмести от паничката със сметана. – А какви са вариантите?
– Знам засега само един. Трябва да си потърся работа. Но тогава ще отсъствам по цял ден и ще се прибирам едва вечерта. По принцип има още един вариант, като в поговорката: „За да купиш нещо ненужно, трябва да продадеш нещо ненужно.“** И следва въпросът: какво можем да продадем ние с вас?
– М-да – замисли се Филимон. – А другите проблеми?
– По-нататък. Ние с вас и досега не сме подредили двора. Няма посята трева, премълчавам за цветя или градинка.
– Вик, няма да се справя сам – Тимар ме погледна виновно.
– Именно – кимнах аз. – И последно. Нали не сте забравили, че горе имаме едно спящо тяло на мъж? Което със сигурност някак трябва да събудим, нали? Или все пак да направим нещо с него?
– А може и да го зарежем, а? Нека си спи – намръщи се Тимар.
– Ама неудобно е някак… Поне трябва да се опитаме да го събудим – погледнах го въпросително.
– Защо? Хареса ли ти? – Тим ме погледна ревниво и бързо се изчерви. Даже ушите му пламнаха.
– Че откъде накъде? – Свих рамене аз. – И какво като е красив? Няма да имам деца с него, я.
– Е, нека си спи тогава – промърмори върколакът и сведе очи.
Отворих уста, за да кажа нещо, но в този момент откъм вратата във Ферин се чу грохот.
/* Обикновената зеленка се нарича „Диамантено зелена“./
/* *Реплика от „Тримата от Простоквашино“ – мултипликационен филм (1978), първи от серията „Тримата от Простоквашино“ (продълженията – „Ваканция в Простоквашино“ и „Зима в Простоквашино“). Създаден по мотиви от повестта на Едуард Успенски „Чичо Фьодор, кучето и котаракът“.
„За да продадем нещо ненужно, първо трябва да купим нещо ненужно, а ние нямаме пари.“./