***
Кенеди чу как Истън и баща му си шушукат долу, а после стъпките им по дъските и стълбите, изкачващи се на втория етаж.
Тя отиде в банята и се приготви за лягане.
Очите ѝ също бяха кръвясали, чувстваше се леко зле от алкохола и замаяна от всичко, което ѝ се беше случило през последните няколко дни.
Тя се качи в леглото, облечена в една от тениските на Истън и чифт бикини. Кенеди все още леко се тресеше, а думите на бащата на Истън все още звучаха в ушите ѝ.
Възможно ли е той да е бил прав във впечатлението си за нея – че е затворен тип, който никога няма да може да се впише в света на Истън или да разбере истинската му същност?
Ненавиждаше факта, че идиот като Били може да си проправи път в главата ѝ и да я накара да се съмнява в себе си, в отношенията си с Истън. Но той се възползваше от най-лошите ѝ страхове – че всичко това ще се изпари в облак дим, бързо ще отмине и ще я остави отново сама.
Когато Истън най-сетне влезе в спалнята, той въздъхна с облекчение.
– Най-накрая останахме сами – каза той. – По дяволите, но старецът е изтощителен както винаги.
Кенеди се опита да се усмихне.
– Ще си лягаш ли?
Нямаше търпение той да я прегърне. Искаше да усеща тялото му до своето, да я утешава, да ѝ казва, че всичко ще бъде наред.
Но Истън я гледаше с гладни очи, а ноздрите му се разширяваха.
– Още не съм ти казал, че е време за лягане – каза той.
Тя седна малко по-нагоре.
– Какво имаш предвид?
– Искам да кажа, стани – изръмжа той. – Искам да видя с какво си облечена, Кенеди.
Тя беше объркана. Отчасти искаше това внимание от негова страна. Но друга част от нея беше толкова уморена, объркана и крехка. Очите на Истън бяха твърди и взискателни, а тя имаше нужда от мекота.
– Можеш ли просто да дойдеш в леглото за минута? – Помоли тя.
– Не ми отвръщай.
– Няма да го направя, Истън. Аз просто… наистина имам нужда…
– Не става въпрос за теб – каза той. – Искам да се махнеш от това легло. Сега.
Кенеди направи каквото ѝ беше казано, но се чувстваше все по-наранена, наранена и уязвима. Тя се измъкна от леглото и застана там в очакване.
– Обърни се. Искам да видя дупето ти – изръмжа той.
Тя се обърна.
– Повдигни тениската си – каза той и се приближи към нея. – Дай ми да ти видя дупето.
Кенеди не можа да го направи. Тя поклати глава.
– Не се чувствам добре.
Истън въздъхна тежко зад нея.
– Какъв е проблемът?
– Не се чувствам като… просто съм толкова уморена.
– И така, така ли ще бъде сега между нас? – Попита Истън. – Сега ти си ми приятелка, значи си мислиш, че ти ще командваш?
Тя се обърна с лице към него.
– Това не е честно.
– Не е ли така? Искам да кажа, че нещата между нас наистина се промениха – каза Истън, а лицето му беше маска на раздразнение.
– Мислех, че нещата са се променили към по-добро.
– Ти знаеше очакванията ми, когато се обвързахме, Кенеди. Знаеш как стоят нещата и как ми харесват.
Тя усети как сълзите напират в очите ѝ и изведнъж отново се ядоса, мислейки си колко безпомощен беше Истън онази нощ. Той дори не се беше опитал да я защити от лудия си баща, изобщо не изглеждаше да го е грижа за нея. А сега все още не му пукаше.
– Толкова си неблагодарен – промълви тя.
– Как ме нарече току-що?
Тя го погледна и втренчи очи в него.
– Неблагодарен.
Изражението му стана мрачно.
– Не знам какво си мислиш, че правиш в момента, Кенеди, но това не е добре. Дори и от разстояние.
– Знаеш ли през какво преминах през последните няколко дни? – Попита тя, а гласът ѝ ставаше все по-стегнат, по-интензивен, докато говореше. – Имаш ли изобщо шибана представа какво направих за теб, когато те нямаше и мислех, че може би си мъртъв?
Той сгъна ръцете си.
– Няма да играя тази игра с теб.
– Това не е игра. Поставих всичко на карта заради теб. Направих компромис със себе си, за да се уверя, че ще се върнеш и ще бъдеш в безопасност.
– Какъв компромис?
Кенеди не искаше да мисли за онези трескави часове, в които отчаяно се опитваше да върне Истън, да го накара да се върне благополучно у дома при нея.
Беше казала и направила неща, които не можеше да върне назад, и беше видяла неща, които искаше да забрави.
– Дори не искам да мисля за това. Просто знай, че вече съм пожертвала достатъчно за теб. Най-малкото, което можеш да направиш, е да бъдеш признателен.
– Не съм те молил да жертваш нещо за мен – каза той, челюстта му беше твърда, очите му студени и затворени.
– Това са глупости – каза тя.
– Наистина ли?
– Ти ме накара да се срещна с баща ти и дори не те интересува, че той е неуважителен, осъдителен и ужасен към мен. Едно истинско гадже щеше да ме защити, щеше да направи нещо, но ти просто си толкова проклето уплашена от него. Той дори не е впечатляващ, но ти и брат ти го боготворите…
– Не казвай повече нито дума – каза ѝ Истън и разстоянието между тях моментално се разшири, отваряйки пропаст, която се чувстваше невъобразимо широка.
Те стояха там и се гледаха един друг, а Кенеди си помисли, че никога през живота си не се е чувствала толкова ниско. Как беше стигнала дотук? Защо беше казала всички тези неща?
Изведнъж отвън настъпи суматоха. Някой крещеше името ѝ и тя го чуваше през затворения прозорец. Кенеди се обърна, погледна навън и видя, че Блейк, нейният съсед, стои на тротоара и я вика отново и отново.
Какво, по дяволите, правеше той? Как я беше намерил в дома на Истън? Тя почти не можеше да повярва на очите си.
– Виждам те! – Извика той отдолу. – Кенеди, трябва да говоря с теб!
Кенеди сложи ръка на челото си.
– О, Боже мой – каза тя, като отново се почувства истински зле в стомаха си.
Истън се приближи до прозореца и надникна навън.
– Кой е този?
– Това е моят съсед.
– Човекът, който отиде в таблоидите с твоята история.
– Да.
Блейк продължи да вика името ѝ, отново и отново. Беше достатъчно силно, за да събуди цялата улица.
– Трябва да отидеш да поговориш с него – каза Истън.
Кенеди се обърна и го погледна.
– Какво?
– Чу ме – каза той. – Иди. – Мисля, че той ще ти покаже благодарността, която търсиш, Кенеди.
Очите ѝ се напълниха.
– Истън, моля те.
– Не мисля, че трябва да останеш тук тази вечер – каза Истън, погледът му беше плосък и далечен. – Всеки път, когато се обърна, ти вкарваш в живота ми нова катастрофална ситуация. Трябва да си тръгнеш, Кенеди.
В този миг всичко стана студено и мъртво.
Сякаш усещанията на тялото ѝ бяха напълно унищожени, сякаш самата тя беше изчезнала.
Не усещаше нищо, беше напълно изтръпнала и откъсната от света.
Той ме изхвърля.
Не мога да повярвам.
И тогава, преди дори да осъзнае какво се случва, Кенеди се бе облякла и бе тръгнала да излиза от спалнята, да слиза по стълбите и да се насочва към вратата на къщата на Истън.
Навън щеше да има работа с човек, когото презираше и с когото не искаше да има нищо общо. Вътре щеше да напусне единствения мъж, когото някога е обичала.
Тя си тръгваше и нямаше да се върне отново.