Миранда Мартин – Драконите от червената планета Таджс – ЛЮБОВТА НА ДРАКОНА – Книга 3 – част 22

Шидан

Еписът проработи. Амара се движи лесно и изглежда отново е в пълно здраве. Сърцето ми се разтуптява от радост и любов, като я гледам как се облича. Тя е моя. Аз съм неин. Животът е такъв, какъвто трябва да бъде. Сега трябва да се върнем в града с технологията, която намерихме.
– Вземи тази чанта там – нарежда тя.
Аз го правя. Не знам кои части са важни и кои не.
– Какво ще правим с пиратите? – Питам.
Амара се намръщва, а между веждите ѝ се образува малка бръчка. Мисля, че е секси, когато го прави. Не ѝ го изтъквам, тъй като знам, че тя не е съгласна. Тя смята, че това е недостатък. Само ако можеше да се види такава, каквато я виждам аз. Перфектна.
– Не знам – казва тя.
Кимвам. Хладнокръвното убиване не е начинът на Змей, но те са твърде опасни, за да ги оставим такива, каквито са. Заплаха за нас, нашите приятели и нашите семейства.
– Ще се погрижа за това – казвам аз.
Тя протестира, но после раменете ѝ се свиват и тя кимва. Оставям я да събере припасите.
Когато влизам в стаята, никой от пиратите не се е размърдал. Взирайки се в тях, първият ми импулс е да елиминирам заплахата, но това е твърде погрешно. То противоречи на всичко, което съм. Воинът не поваля враг в безсъзнание. Въпреки това не мога да оставя тази заплаха, без да се справя с нея.
Усмихвам се, когато ми хрумва една идея. Те са заплаха заради екипировката си, а не заради уменията си. Ще ги лиша от това.
Да съблечеш всеки от пиратите е много работа. Доспехите им са сложни и добре изработени. Но щом разбера първия, останалите се справят по-бързо.
– Какво правиш? – Амара пита откъм вратата.
– Справям се с проблема.
Тя се взира в това, което съм направил, след което на лицето ѝ избухва усмивка.
– Имаш ли нужда от помощ? – пита тя.
– Това е последния. Знаеш ли как се управлява автомобилът им? Ако не, трябва да се уверим, че е деактивиран.
– Сигурна съм, че мога да го разгадая.
– Добре, това ще ускори пътуването ни към дома.
– Ще отида да го прегледам – казва тя, обръща се и се отдалечава. Спира на няколко крачки след вратата и се обръща назад:
– Шидан?
– Да?
– Добра работа – казва тя, след което се обръща и тръгва.
Сърцето ми се разтуптява в гърдите. Това е нещо повече от комплимент, това е отваряне на врата. Врата, която тя винаги държи затворена, но аз виждам пукнатината. Не бих могъл да бъда по-щастлив, докато приключвам. Събличам последния от пиратите и го премествам на купчината голи извънземни, която съм създал в ъгъла.
Когато Амара се върне, ще я накарам да запечата тази врата. Те ще имат всички възможности да оцелеят, но използвайки само разума си. Оръжията и доспехите им ще дойдат с нас. Събирам един товар от разглобеното оборудване и се отправям към техния транспорт.
Докато се приближавам към транспортното средство, то изръмжава и се издига във въздуха на метър от земята, изхвърляйки облак пясък и прах. Допълнителните ми клепачи се затварят, за да предпазят очите ми, но в устата ми се изсипва пясък. Кашляйки, пускам една ръка с оборудване, за да махна пясъка от лицето си. Когато отново виждам, Амара стои в отворената врата на транспорта и се усмихва.
– Съжалявам за това – казва тя. – Разбрах го.
– Добре, моя лютик – казвам, докато прибирам изпуснатото оборудване.
Транспортът е почти пълен с провизии от кораба. След като добавих цялото оборудване, което взех от тях, няма място за повече.
-Взехме ли медицинското оборудване? – Питам.
– Да, то е там. Благодарение на това успях да се сдобия с някои допълнителни неща, които може да са полезни.
– Добре.
– Хайде да се махаме оттук – казва тя, докато води към транспортната машина.
Тя минава през една врата и аз я следвам. Там има малко пространство с два стола, които гледат към голям прозорец. Циферблати, бутони, превключватели и пръчки покриват панела пред столовете. Амара се плъзга на седалката отляво и ми подсказва да заема тази отдясно.
Пръстите ѝ се движат по таблото, като обръщат, натискат и по друг начин обработват оборудването с някаква тайнствена магия. Звуците реагират на действията ѝ. Чувам как вратата, в която натоварихме оборудването, се затваря, после с внезапно подръпване машината скача напред и ние се движим. Хващам се за подлакътника на седалката си и протягам ръка към нея, което кара Амара да се разсмее.
– Всичко е наред – уверява ме тя.
Кимвам и се принуждавам поне да изглеждам спокоен заради нея. Седалката ми вибрира, машината ръмжи, разклащат се неща, които сякаш не би трябвало да се клатят. Никога досега не съм пътувала в машина и това не ми харесва. Стомахът ми се свива на възел. Поглеждам през прозореца напред, нещата летят към нас твърде бързо. Амара движи пръчката пред себе си настрани и машината реагира, като се завърта в желаната от нея посока.
Това не успокоява нервите ми. Към нас летят камъни, но тя ги избягва. Някои предмети се удрят и отскачат, изхвърляйки ни от седалките, след което се сгромолясваме обратно. Седалките са с високи облегалки, което прави невъзможно сядането ми на моята, и това влошава пътуването. Опашката и крилата ми нямат къде да отидат, затова седя на ръба.
– Трябва ли да се движим толкова бързо? – Питам.
– Защо не? – Амара се смее, наслаждавайки се.
Лицето ѝ е озарено от радост. Тя маневрира с транспортното средство с ловко докосване. Възхищението в очите ѝ е нещо, което никога не съм виждал преди. Начинът, по който ръцете ѝ се движат по дъската пред нея, е невероятен. Случват се толкова много неща, които не разбирам. Тя си е у дома и това си личи. Отскачам от мястото си и удрям главата си в тавана.
– Упс – смее се Амара, когато се приземявам на купчина, наполовина върху седалката си.
– Упс? – Питам ядосано. – Това нещо се опитва да ни убие. Трябва да излезем и да се разходим. Изпрати някой друг да хване това чудовище.
– О, успокой се – казва тя. – Прекалено ускорих около онази дюна там. – Тя маха пренебрежително с ръка. – Все още свиквам с времето за реакция.
Поглеждам я, докато разтривам главата си. Тя може и да се забавлява, но аз съм нещастен. Възелът в стомаха ми отстъпва място на вълна от гадене, когато се премествам обратно на седалката си. Затварянето на очите ми го влошава още повече. Усещам движението, което се случва около мен. Съсредоточавам се върху дишането и задържането си на седалката.
Тя обаче е права. Не след дълго неравните завои и подскачането се успокояват и ние пътуваме обратно към града по-бързо, отколкото някога съм предполагала, че е възможно. Никога досега не съм се движил толкова бързо. Слънцето едва залязва, когато виждам купола на града да блести в далечината.
– Това е невероятно – казвам аз.
Амара ми се усмихва.
– Кое?
– Три дни пътуване, направени за един? Мога да свикна с това!
– Да, но този транспорт почти е изчерпал горивото си.
Няколко мига по-късно машината потрепва, разклаща се, след което спира и се сгромолясва на земята.
– Какво стана? – Питам.
– Свърши горивото – казва тя.
– О – казвам аз, докато в мен се заражда разочарование.
– Е, това е краят, приятели, все пак изминахме по-голямата част от пътя – казва Амара, необичайно бодра.
Тя повежда обратно към товарното отделение и аз я следвам, докато тя рови из кашоните, докато не намира голямата торба с медицинската машина. Повдигайки я на рамото си, аз пристъпвам напред и я вземам от нея, докато тя се обръща. Изглежда готова да спори, но после нещо в очите ѝ омеква и тя кимва, оставяйки ми я.
Тя отваря вратата и ние тръгваме през пустинята. До града не е далеч. Достатъчно близо сме, за да видя, че хората се събират при въздушния шлюз. Слънцето се спуска под хоризонта, хвърляйки дълги сенки, когато стигаме до него. След като влязохме, виждам Розалинд и Сверр да стоят един до друг. Те изглеждат строги. Останалите хора, събрани около тях, говорят помежду си, сочейки към транспорта.
– Изглежда, че сте имали приключение – казва Розалинд, като ни оглежда.
– Може да се каже и така – отговаря Амара.
– Намерихте ли го? – Розалинд пита.
– Да, и още много други неща – казва Амара и премята палец през рамо към транспорта. – Не знам какво има там, но е заредено.
– Аз ще се заема да го разтоваря – казва Гершом и си пробива път през тълпата.
Преди да успея да го спра, се изплъзва съскане. Бясът заплашва да погълне мислите ми, докато желанието да му навредя се надига. Амара докосва ръката ми. Меко, нежно докосване, но то привлича цялото ми внимание обратно. Тя поклаща глава и ми се усмихва, прогонвайки бесът. Мълчаливо кимвам, а ръката ѝ се спуска по моята, за да хване дланта ми в своята.
– Добре – казва Розалинд. – Занеси всичко в склада. Ще го подредим там.
– Абсолютно – усмихва се Гершом и кимва.
Има нещо в него, което не ми харесва и на което не се доверявам. Той е грешен, някак си не е наред и това надхвърля явната му неприязън към моята раса. От него ме сърбят люспите.
– Трябва да отидем да приготвим това – казва Амара, посочвайки чантата, която нося.
– Точно така – съгласява се Розалинд. – Хайде да вървим.
Звукът от лаещите заповеди на Гершом затихва зад гърба ни, докато си проправяме път през града. Поглеждайки през рамо, виждам как той организира хората в малки екипи. Има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед, стига да можех да го напипам.
– Как е Калиста? – Амара ме пита, когато завиваме зад ъгъла и аз губя Гершом от поглед.
– Тежко, но добре – казва Розалинд.
– Добре – казва Амара. – Е, върнахме се. Това трябва да помогне.
– Какво се случи там? Притеснявахме се, когато не се върнахте навреме.
– Пирати – казвам аз.
– Колко? – Розалинд пита.
– Осем, за които знаем – отговаря Амара. – Поразихме ги и им взехме оръжията и доспехите.
Розалинд кимва.
– А транспортът им?
– Да – усмихва се Амара. – Не е ли страхотно?
– Докато не дойдат да си го приберат – казва Розалинд.
Амара се намръщва.
– Трябва да сме готови – казвам аз.

Пристигаме на местоназначението си и Амара се заема с настройката на машината. Тя се монтира на едно легло. Аз държа части и ѝ подавам кабели, докато тя работи. Накрая тя се отдръпва.
– Добре, нищо не липсва – казва тя, протяга ръка и завърта един ключ.
Поредица от светлини проблясва – червена, после синя, после зелена. Екранът светва, премигва три пъти, след което се появяват символи. Машината издава звуков сигнал и след това две метални ръце отстрани се издигат и размахват във въздуха. Отстъпвам крачка назад, избутвам Амара зад себе си и се снижавам до клек, готов да атакувам.
– Не бъди глупав – казва Амара, като се измъква покрай мен.
Тя се приближава до леглото, а двете ръце се обръщат и се насочват към нея. Краищата на ръцете са малки цилиндри. От двете излиза синя светлина, след което те се движат по дължината на Амара. Машината издава свистящ звук, пиука няколко пъти, докато светлините проблясват в различни цветове, след което изсвирва и на екрана проблясва нещо друго. Той става по-ярък и след това прожектира изображение над леглото.
Едно малко тяло, бебе, се носи във въздуха над леглото. То се върти в бавен кръг. Малкото тяло не е по-голямо от малкия ми пръст, свито на кълбо. Приближавам се, за да го разгледам, заставайки зад Амара.
– Не – казва Амара. – Не може да бъде.
– Какво е това? Машината не работи ли? – Питам.
– Не. Не може да бъде! Тя е счупена, проклетото нещо трябва да е, това трябва да е!
– Аз не разби…
– Не можеш ли да се отдръпнеш? Защо винаги си в моето пространство! – крещи тя, завърта се и ме избутва назад.
– Амара, какво …
– При всички горящи звезди в пространството, можеш ли да млъкнеш! Поне веднъж? – Тя поклаща глава и виждам как в ъгълчетата на очите ѝ се появяват сълзи.
Ръцете ѝ се свиват в юмруци, след което тя ме подминава и бяга от стаята. Искам да я последвам. Искам да тичам след нея, но знам, че това само ще я разгневи още повече. Сърцето ми се къса в гърдите, докато гледам след нея, изгубена, несигурна какво да правя. Нерешителността ме сковава на място.
– Амара? – Казвам, гласът ми е шепот.
Обръщам се и поглеждам към малката холограма, прожектирана над леглото, и се замислям какво означава тя.

Назад към част 21                                                       Напред към част 23

 

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!