Глава 24
Махия се чувстваше посинена на места, за които не знаеше, че е възможно да имат синини, мускулите я боляха по начин, по който никога преди не са я боляли. Джейсън беше… буря.
Бавна.
Безмилостна.
Неумолима.
Мислеше, че ще се задоволи след шокиращо плътския съюз срещу вратата, но той я върна в леглото ѝ, позволи ѝ само малка почивка, преди да я вземе отново.
Махия не се оплакваше. Никога нямаше да се оплаче, не и докато той идваше в леглото ѝ.
– „… това няма да ме накара да остана с теб, няма да ме накара да се обвържа.“
Тръпката в сърцето ѝ, докато отваряше прозореца на спалнята към яркото утринно слънце, на жена, която не само е в чувствено пленничество към Джейсън, но и която е очарована от проблясъците, които е имала за мъжа зад шпионина… и този мъж, той беше опасно, сложно, раздробено същество, което тя жадуваше да опознае. Но това не беше възможност, която някога щеше да има, не беше възможност, която Джейсън щеше да ѝ даде. Тя дори не беше сигурна дали той ще се върне в леглото ѝ.
– Лека нощ, Махия. – Наблюдателни очи.
Искаше ѝ се само да заспи, увита около силата и топлината му, но се задоволи с последната ласка на пръстите си по бузата му, имайки натрапчивото усещане, че освобождава диво същество.
– Ще се видим на сутринта.
– На сутринта.
Шумолене на вратата разкъса шепота на спомена. Тогава Ванхи се втурна през спалнята, богатата ѝ абаносова коса беше укротена на строг възел отзад на главата, тялото ѝ беше облечено в сари от черни точки в малиново. Само тя можеше да си позволи такива смели нюанси, докато останалата част от крепостта носеше избледнелите цветове на полускръбта. Защото само Ванхи беше жива отпреди Нейха.
Вампирката със зелени очи и кожа в наситен бронз имаше вид на зашеметяваща жена на трийсет години, но маниери и постъпки на баба. Тя люлееше Нейха и Ниврити в детската стая, както по-късно люлееше Анушка, а след това и Махия. Тя беше единственото същество, което Махия се беше осмелила да обича след бруталното насилие над единствения приятел, който беше намерила като възрастна.
Багрите върху камъните, хлъзгави и дебели, напоени с кръв крила лежаха безжизнени до безсъзнателната форма на човек, чието единствено истинско престъпление беше добротата.
Дори любимата кобила, която Махия беше помогнала да отгледа от жребче, беше отдадена на новия любовник на Арав, а жестокостта беше съзнателна. Въпреки това Ванхи държеше на обичта на Нейха и затова беше безопасна за любовта, макар че дори на вампирката не беше позволено да прекарва твърде много време с Махия, без да се окаже изпратена на почивка в друга част на територията.
– И така – каза сега Ванхи – това отроче на коза е мъртво тогава.
Махия не беше изненадана от това решение.
– Няма да скърбя за Арав, но начинът, по който умря… Не бих му го пожелала.
Ванхи се ухили.
– Трябваше да бъде кастриран заради предимството, което е взел от едно младо момиче, едва излязло от кошарата.
– Аз му позволих да се възползва от това предимство – отвърна Махия, аргументът беше стар. – Бях глупачка. – Готова да приеме мръсотия за злато. – Няма да бъда такава отново.
– Ами да? – Ванхи вдигна вежда, докато вдигаше от килима черно като струя перо. – И все пак шпионинът на Рафаел е добре дошъл в спалнята ти?
– Той не ме лъже.
Тихото изказване накара Ванхи да не спира да се движи енергично из стаята, докато оправяше това и онова. С тежка тъга в изражението си тя постави мека длан върху лицето на Махия.
– Иска ми се да очакваш повече, детето ми Махия.
– Един ден – обеща Махия – ще имам възможност да мечтая за по-големи неща. – Дотогава трябва да работя с това, което имам. – Фалшивата надежда можеше да бъде по-опустошителна от неподправения прагматизъм – тя беше научила това по време на опита си да намери убежище при Леуан години преди „еволюцията“ на архангела.
– Глупаво момиче. – Гълъбовосивите криле на Леуан размахаха ръка по пода, за да отстрани стражата, която беше придружила изтощената Махия в пещерното помещение, в което отекваше звук. – Искаш от мен да разруша приятелството си с Нейха заради теб?
– Не. Искам само убежище.
Зловещи очи със странно перлено сиво, които я гледаха от лице с толкова бледа кожа, че тя си представи, че може да види скелетната структура под нея.
– Или си слабоумна – каза Леуан – или си неискрена.
Махия се пребори с леда, нахлул в кръвта ѝ, за да каже:
– Ти си много по-могъща от Нейха. Тя не би изложила на риск връзката ви заради такова незначително нещо като мен.
– От това следва, че нямам нужда от теб. Ти не ми предлагаш нищо. – Усмивка, която накара стомаха на Махия да се свие, а костите ѝ да затреперят. – Крилете ти… хм, може би все пак ще те задържа.
Тогава Леуан „покани“ Махия да разгледа нейната стая за събиране на вещи, като наблюдаваше със същата нечовешка усмивка как Махия се навежда и повръща малкото храна, която имаше в стомаха си.
– Джу ще почисти това. – Човекът, който се измъкна от мрака, беше… грешен. Надигайки се, Махия прокара задната част на ръката си по устата си, докато Джу извади моп и избърса всички доказателства за липсата на контрол, очите му бяха черни и тъпи, а движенията му – като на марионетка.
– Някога беше силен мъж, но аз го пречупих. И все пак не мога да го пусна. – Леуан протегна ръка, за да погали крилото на Махия.
Тя се извърна и зачака да бъде превърната в пепел заради нахалството си, но Леуан се усмихна.
– Жалко, че не мога да те взема в колекцията си. По-добре е да те върна на Нейха. Ще бъда търпелива и ще я помоля да ми те даде, когато умреш. Не бих искала такава красота да бъде изгубена и да изгние.
Една нощ и един ден.
Толкова време Махия бе прекарала в крепостта на Леуан, кошмарен период от часове, от който дори сега я смразяваше до кости.
– Ванхи – каза тя, като принуди съзнанието си да се върне към настоящето – какво мислиш за смъртта на Арав?
– Това парче слонска тор може да е обидило някого или просто да е било на неподходящото място в неподходящото време. – Ванхи сви рамене и взе сарито, което Махия беше оставила да се проветри.
Вървейки, за да вземе другия край на хлъзгавия плат, Махия работеше с Ванхи, за да го сгъне.
– Не знам. Всичко изглежда някак си изчислено.
– Казвам ти едно нещо, дете Махия. – Тържествен тон. – Игрите са едно нещо, но да ги играеш срещу Нейха? – Поклащайки глава, Ванхи нарисува с пръсти древен знак, предназначен да отблъсква злото. – От това ще произлязат само лоши неща.
Да.
* * *
Излизайки от двореца половин час след заминаването на Ванхи, Махия откри неочакван посетител, който се канеше да изкачи стъпалата към вратата ѝ.
– Венъм.
Усмивка, мързелива и очарователна, очите му скрити от погледа с огледални слънчеви очила, които отразяваха собственото ѝ лице обратно към нея. Облечен в черни панталони и бяла риза, влажната му коса беше прилежно вчесана, той изглеждаше един от по-опасните придворни – онези, които имаха ума да кроят планове и да се сговарят.
– Лейди Махия.
– Само Махия – каза тя, попивайки сутрешните слънчеви лъчи, които каскадно се стичаха от толкова чисто синьо небе, че изглеждаше неприлично, че то все още може да стане свидетел на по-нататъшно клане. – Ако търсите Джейсън, той е другаде. – Тъй като Нейха беше разширила пълномощията му, от Махия вече не се очакваше да изпълнява ролята на шпионин и да докладва за дейността му.
– Джейсън. – Тя излезе на балкона, като се бореше да не го докосва сега, когато нощта беше отминала, да не се опитва да претендира за право на притежание – това би било толкова глупаво, колкото да се опитваш да притежаваш буря. – Ще закусиш ли преди да тръгнеш?
– Не, имам среща, която трябва да направя. – Той разпери криле и спря. – Ще се видим, когато се върна.
Може би е било глупаво, но за нея означаваше много това, че е почукал на вратата ѝ, вместо просто да изчезне в зората, нейният шпионин, който винаги ходеше сам.
– Трябваше да се обадя предварително – каза Венъм, гласът му разбиваше спомена, а усмивката му беше на мъж, който знаеше как да подмамва и омайва жените. – Мога ли да ви предложа ескорт до следващата ви дестинация?
Игривият флирт я накара да се усмихне.
– Отивам при Нейха.
– Залата за частни аудиенции?
– Не. – Махия се намръщи. – В съобщението ме помолиха да се срещна с нея близо до „Пазителя“. – Поглеждайки нагоре, тя потърси по-спартанската крепост, която гледаше към Архангелския форт. Беше изолиран, на разстояние от него не се чуваше никой друг освен войниците на Нейха – които нямаше да видят нищо и да направят нищо, ако архангелът реши да премахне досадата от незаконното дете на съпруга си.
Всъщност нямаше да е по-различно, отколкото да се намира в този форт. С изключение на … Джейсън беше тук.
Не, каза си строго тя, не върти надежди от въздуха и тъмната чувственост, която я беляза дълбоко в себе си. Джейсън беше обещал да ѝ помогне да избяга, но тя нямаше повече претенции за неговата защита.
– Така че виждаш ли – каза тя на Венъм – трябва да те оставя тук.
Вампирът се намръщи.
– Сигурна ли си, че съобщението е от Нейха? Неотдавна я видях да лети надолу към града.
– Да. Трябва да се срещнем в разрушения храм, който се намира точно пред стените на крепостта. – Все още неспокойна от неочаквания избор на място, тя посегна към скрития джоб на туниката си, за да извади малката карта. – Това е нейната ръка.
Взимайки картата, Венъм прокара палец по шрифта.
– Да, права си. Но почеркът ѝ не е толкова изящен, че да е невъзможно да бъде фалшифициран. Не ми харесва усещането за това.
Изведнъж тя разбра защо Венъм е дошъл в двореца и сърцето ѝ се сви.
– Джейсън ти каза да ме пазиш. – Нещо я зарадва, когато разбра, че Джейсън се е грижил достатъчно за нея, за да помоли друг от Седемте да я държи под око. Никой не бе бдял над нея, откакто бе напуснала Убежището и закрилата на онези, които се грижеха за благополучието на младите ангели. Тя не беше толкова горда, че да опровергае емоциите, които грижите му пораждаха у нея.
В отговор Венъм ѝ се усмихна слабо.
– Пише, че имате петнайсет минути до срещата.
– Мислех да пристигна по-рано. – Дадох си място да се успокоя, така че нищо, което Нейха направи, да не ме подтикне към фатална грешка.
– Доверете ми се – каза Венъм – и пристигнете точно навреме.
Поглеждайки нагоре, тя вдигна ръка и смъкна слънчевите очила от лицето му, преди той да осъзнае намерението ѝ. Начинът, по който той се отдалечи от нея, беше витиеват, красив, бърз, но тя запази позицията си.
– Трябваше само да попиташ – каза той, отмятайки назад разхвърляните кичури коса, докато се надигаше от бойна готовност, зелените му очи бяха живи и хипнотични на фона на пустинното кафяво на кожата му, топла и от тази земя.
– Мислех да прочета в очите ти. – Махия му върна слънчевите очила, като в задната част на съзнанието ѝ се появи слабо проблясване. – Но това беше глупаво – каза тя, а странното усещане, че пропуска нещо, изчезна, преди да успее да го преследва. – Не познавам никого, който би могъл да разчете такива очи.
Нахлузвайки очилата обратно, Венъм започна да се отдалечава от нея.
– Не забравяй, че трябва да пристигнеш точно навреме. – След това ускори крачка и изчезна с бързо движение, в което нямаше нищо човешко.
И все пак, колкото и да беше бърз, не успя да стигне до Пазителя преди нея. Въпреки това тя полетя към покрива на двореца, за да го изчака, като реши да му даде времето, което беше поискал, а чувството ѝ за „неправилност“ се засилваше, колкото повече мислеше за ситуацията. Но да не присъства на срещата не беше вариант, не и когато най-вероятно Нейха беше изпратила бележката – архангелът знаеше, че Махия изпитва отвратителен страх от Пазителя… и знаеше защо.
Моля, не! Моля!
Това беше единственият път, в който беше молила. Това беше и единственият път, в който бе видяла ужас на лицето на Нейха, сякаш тя не можеше да повярва на собствените си действия. Това обаче не я спря… А Анушка стоеше до нея през цялото време, студената сянка на майка ѝ.
Оставаха само две минути до срещата.
Разперила криле, тя се издигна от покрива в облаците и се насочи към разрушения храм. В това Нейха беше сгрешила. Макар че Пазителя накара кожата на Махия да залепне от потта на страха, храмът пазеше само щастливи спомени.
Тези спомени се превърнаха в талисман и тя се издигна над Пазителя и неговите стражи. На известно разстояние от защитните стени на крепостта, на юг, се намираха рушащите се руини на храм, построен преди много време в чест на архангела, който бе управлявал тук преди Нейха. Нейха не беше отговорна за разрушенията. Той просто бе излязъл от употреба няколко години след като въпросният архангел бе убит в битка срещу друг от Кръга.
Докато едната страна се беше срутила, а покривът се беше сгромолясал върху паветата отдолу, другата половина беше повече или по-малко изправена. Десет здрави колони поддържаха останалата част от покрива, а дупките в него разпръскваха слънчева светлина по пода отдолу, създавайки мозайка от светлина и сянка.
Кацнала извън храма, Махия пое дълбоко въздух от по-рядката планинска атмосфера и сгъна криле… точно когато зад нея се чуха стъпки. Тя се завъртя на крака и се озова лице в лице с Венъм, чиято кожа блестеше от потта, а предишната му девствена бяла риза сега беше влажна и се оформяше върху гладките мускули, а незащитените му очи се стесняваха срещу слънчевата светлина.
Удивена, тя се загледа.
– Никой не е толкова бърз.
Той се усмихна и проблясна със зъби.
– Позволявам си да не се съглася.
Мозъкът ѝ се задейства, тя погледна отвъд него към плоските стени на крепостта и отметна глава назад.
– Ти познаваш тунелите. – От малкото информация, която бе успяла да изкопчи, подземните проходи, които свързваха двете крепости, бяха изграждани в продължение на хилядолетия, трябваше да са лабиринт.
– Може би. – Минавайки покрай нея с бързина, която никак не приличаше на човешка, той изтича по стъпалата на храма.
– Венъм! – Тя навлезе в бледата светлина на храма по петите му… и бе обзета от чувство на покой. Това беше любимото ѝ място за игра, когато беше дете ангел при посещенията си вкъщи от Убежището. Беше преживяла хиляди приключения в неговите счупени, потрошени стени, беше написала името си с въгленче върху една от колоните, преди вината да я накара да се върне, за да го изтрие.
Споменът накара устните ѝ да се надигнат в ъгълчетата, дори когато търсеше някаква следа от Нейха и не я намери. Въпреки това Венъм стоеше недалеч от нея, проверявайки една затънтена ниша.
– Трябва да излезеш, преди да се превърнеш в мишена. – Нейха нямаше да търпи факта, че Махия е придружавана от вампир, който си оставаше нещо като любимец, независимо от избора му да служи на Рафаел. – Лесно можеш да наблюдаваш от скрита позиция. – Помощта му щеше да е добре дошла, ако усещането ѝ за нередност не беше буйно въображение.
– Хм? Не, не мисля така.
– Ще те измъкна, ако се наложи. – Той беше приятел на Джейсън, а Джейсън, знаеше тя инстинктивно, беше човек с малко приятели. Не можеше да позволи на Венъм да провали живота си.
Отговорът на Венъм беше с нисък глас.
– Ела да погледнеш това, Махия.
Назад към част 24 Напред към част 26
