Глава 25
Уловена от странния тон на гласа му, тя пресече един сноп слънчева светлина и спря. В нишата пред Венъм седеше кутия, увита в искряща златна хартия, завързана със сребърна панделка. Когато вампира внимателно измъкна картата, прибрана под сребърната панделка, се оказа, че тя не съдържа нищо друго освен името ѝ, изписано със същия шрифт като този на бележката, която ѝ заповядваше да бъде тук по това време.
– Може и да не съм шпионин като нашия Джейсън – помисли си Венъм – но бих рискувал – Нейха не е изпратила тази бележка.
Махия трябваше да се съгласи, а умът ѝ се опитваше да осмисли странните обстоятелства и не успяваше.
– Нека изнесем кутията навън, преди да я отворим.
– Не бива изобщо да я отваряш, докато Джейсън и аз нямаме възможност да…
– Като силен вампир слухът ти е изострен – прекъсна го тя. – Чуваш ли тиктакане? Нещо, което да показва, че може да съдържа запалително устройство? – Ако експлозията удари точно някой от тях, може да обезглави и убие.
Венъм наклони глава под ъгъл и накрая неохотно се размърда.
– Не. Но…
– И, има голяма вероятност да имаш отлично обоняние. – Беше го виждала да „опитва“ въздуха с език. – Усещаш ли нещо подозрително? – Факт е, че знаеше, че ако си тръгне сега, или Венъм, или Джейсън ще поемат риска. А това тя не искаше да допусне. – Химикали, нещо?
Стиснал зъби.
– Не.
– Аз също не, а ако това е убиеца – каза тя разумно – той или тя няма причина да играе такива игри. – Един ангел, достатъчно силен, за да унищожи Арав, би могъл да я счупи наполовина. – Някой друг би могъл да се натъкне на това – пазач в почивка, любопитно дете – и нито едно от убийствата досега не изглежда да е случайно. – Последното можеше да се оспори, но интуицията ѝ подсказваше, че между четирите жертви има връзка, и знаеше, че Джейсън е съгласен.
Черните зеници на очите на Венъм се свиха, докато я разглеждаше.
– Мислех, че си принцеса.
– Трябва да знаеш, че дворът на един архангел е много по-опасен от улиците на Ню Йорк. – Тя вдигна кутията, преди той да успее, и я изнесе много внимателно на слънчевата светлина. Заобикаляйки откъм напълно скритата от Пазителя страна, тя постави кутията на чист тревен участък на петдесет метра от храма, с мотива, че не иска стените да се срутят върху нея. – Отиди и застани в далечината.
Вдигна вежда.
– Мисля, че не.
– Не бъди глупав – каза тя, решавайки, че харесва Венъм не само защото е приятел на Джейсън, но и защото я гледа така, сякаш тя е опасното същество. – Ако нещо се случи с мен, ти няма да бъдеш засегнат и ще можеш да повикаш помощ. Или предпочиташ да бъдеш ранен в същото време?
Устните му се извиха.
– Тази логика важи, ако аз съм този, който ще отвори кутията.
– Вярно, но аз имам по-голям шанс да оцелея.
– Съмнявам се в това. – Той сгъна ръцете си. – Може да си ангел, но аз съм по-силен от теб. А Джейсън е по-силен и от двама ни.
Да, и няма да позволя да го наранят, без значение дали това е глупаво емоционално решение.
– Значи ще го изчакаш? – Когато той не отговори, тя каза: – Да, точно това си мислех. Тази кутия беше предназначена за мен, Венъм. Няма да позволя на никой друг да я отвори – за да бъде наранен – и не можеш да ме последваш в небето, ако излетя с нея. Не предпочиташ ли да остана тук?
Още един твърд поглед.
– Очевидно трябва да изучавам принцесите допълнително. – С това той се обърна на пета и се затича, за да приклекне зад една голяма скала.
Заставайки на колене, тя развърза лентата, след като я разгледа за скрити кабели, като при това осъзна, че кутията не е обвита в златно фолио – картонът всъщност беше боядисан в металния нюанс, така че след като свали лентата, трябваше само да вдигне капака.
– Венъм! Виждаш ли клони наблизо? – Недалеч от него имаше дърво.
– Чакай. – Минута по-късно той хвърли здрав клон, дълъг поне четири метра. – Щастлив съм да разбера, че не си самоубиец.
Не, планирам да живея, да обичам, да летя… и ако той ми позволи, да танцувам отново с шпионин с крила от реактивни самолети.
– Започвам. – Изравнявайки тялото си със земята, за да смекчи въздействието на евентуален взрив, тя протегна пръчката и отвори капака.
Нищо не се случи.
Издухвайки треперещ дъх, тя се изправи и се приближи, осъзнавайки, че Венъм тича насреща ѝ, за да се присъедини към нея. И двамата се вгледаха в това, което се намираше в кутията, преди Венъм да приклекне.
– Нищо не мирише. – Той вдигна ръка, когато тя щеше да посегне към предмета. – Почакай, нека се уверя, че не седи върху нещо.
Махия изчака търпеливо, докато той ѝ кимна да продължи.
– Изглежда, че имаш таен почитател – промърмори той, докато тя разглеждаше пухкавото розово мече с бели лапички и лице. – Може би съм го изплашил.
– Може би. – Тя претърси цялата играчка, но не можа да открие скрито отделение. – Признавам, че това е толкова странно нещо, че нямам представа какво да правя с него. Може би Джейсън ще го разбере.
– Ако трябва да предложа по-добре е да я прибереш.
– Да, по-добре ще е да не ме виждат с нея. Ако е така, ще се предположи, че ухажвам любовник.
– Изглежда, че имаш добра репутация. – Изявление, гладко като коприна, но за сметка на това захаросано.
– Трябва да съм сляпа, за да не забележа чувствеността ти. – Опасна и лениво едновременно. – Почти съм сигурна, че никога не ти се налага да отидеш в празно легло, освен ако не го избереш. – Независимо от зловещата „другост“ на очите ти.
– Внимавай – поемайки кутията и нейния товар, той се изправи, движението беше течно и с грация – ще накараш Джейсън да ревнува.
– Не позволявай това да те съкруши, но ти не си мой тип. – Макар да го оформи като шега, фактът беше, че виждаше Нейха твърде дълбоко във Венъм. Очите му бяха от нейните създания, движенията му – същите – и затова каза това, което направи след това, защото не искаше да позволи на Нейха да развали приятелствата, които можеше да създаде. – Наистина мисля, че ще бъдем прекрасни приятели.
Една-единствена повдигната вежда, изтънчено хладнокръвие в следващите му думи.
– Ще бъдем?
– Разбира се. Признай си, че вече доста ме харесваш, дори и да спечелих спора ни.
Леко помръдване на устните на Венъм.
– Когато те срещнах за първи път, не можех да разбера привличането, но вярвам, че Джейсън е срещнал своя партньор.
Наложи се да положи усилия, за да запази твърдия си тон.
– Отивам в града за кратко. Ще се видим, когато се върна във форта. – В най-добрия случай това беше смътен спомен отпреди повече от две години, но ако беше права, имаше малък шанс да им даде някакъв отговор.
Венъм се намръщи.
– Джейсън ми даде строги заповеди да те пазя.
Сърцето ѝ се сви при прякото потвърждение на предположението ѝ. Някои жени можеха да се натъжат на закрилничеството, но за Махия, която никога не бе имала голямо значение за никого, подобно нещо не бе нежелана цепнатина, а добре дошло указание за грижа. Това не означаваше, че тя възнамерява да спре да мисли самостоятелно.
– Денят е светъл – каза тя – не смятам да се задържам в тъмни улички и всъщност ще бъда в оживен пазарен квартал.
– Някаква принцеса – промърмори Венъм, но бръкна в джоба си, за да извади мобилния телефон. – Това е резервен. Въвеждам моя номер и този на Джейсън. Обади се, ако имаш някакви проблеми.
Няколко минути по-късно тя се спусна над града. Целта ѝ беше слънчевожълта сграда със стара, но блестяща шевна машина на прозореца и прашасало дете в къси панталонки, което си играеше на прага.
Очите му се разшириха при вида на Махия. В следващия миг то се втурна като изстрел и се втурна в къщата, крещейки:
– Ма! Ма!
Без да се опитва да скрие усмивката си, Махия зачака учтиво на улицата, като знаеше за другите собственици на магазини, които подаваха глави от малките витрини и/или работилници, и за клиентите, които се събираха на праговете на вратите от другата страна на тясната уличка. Шест-седем магазина по-надолу една камила дъвчеше, а стопанинът ѝ си играеше със седлото, на което имаше малки сребърни звънчета, и се преструваше, че не гледа Махия.
Ангели изпълваха небето на този град, но ангел на тази улица в пазарния квартал беше рядкост. Не беше снобизъм, който държеше нейния вид настрана, защото ангелите бяха също толкова любопитни, колкото и смъртните, когато ставаше въпрос за изследване на скритите улички на града. Причината беше, че магазините тук бяха малки и нямаше място за крила. Единствената причина, поради която Махия изобщо знаеше за този конкретен магазин, беше, че собственичката му беше поканена да представи стоките си във форта на търговско изложение.
Сега младата смъртна се появи на вратата. Разбира се, помисли си Махия, младостта е относително нещо. Тази жена, която беше живяла едва двадесет и седем, може би двадесет и осем години, беше достатъчно стара, за да има малко момче, което да се крие зад полите ѝ. На същата възраст Махия е била бебе, не много по-голямо от момчето.
– Милейди. – Производителката на играчки се поклони, а ръцете ѝ се свиха в престилката. – Бих ви посрещнала вътре, но…
– Намерението е достатъчно – каза Махия с изключителна нежност на неформалния местен диалект. – Няма да ви безпокоя дълго.
– Моля ви, позволете ми да ви донеса поне чаша чай. – Учтивост в очите от разтопен шоколад. – Не мога да изпратя ангел от прага си без учтивост.
– Благодаря ви. Чаят ще бъде добре дошъл.
Разтреперана усмивка озари лицето на жената.
– Имам чайник на печката. Една минута, не повече. – Когато тя се обърна да си върви, малкото момче намери смелост да остане, а очите му от същия разтопен шоколад като тези на майка му гледаха Махия с удивление.
– Здравей – каза Махия и тъй като той не се развика, попита: – Защо не си на училище?
Очите му станаха още по-кръгли и той засмука палец в устата си. Когато тя не каза нищо повече, той отдръпна този палец с бавна предпазливост, сякаш не се доверяваше на мълчанието ѝ.
– Все още не съм голям като Ниши. – Пауза, след което добави: – Ниши ходи на училище – сякаш за да се увери, че е разбрала.
– Ах – каза тя. – Скоро ли ще станеш достатъчно голям?
Линии по челото му.
– Не много скоро. Може би почти скоро.
Като преглътна усмивката си от безупречната му детска логика, тя видя как очите му се насочиха към крилата ѝ.
– Можеш да се приближиш, ако желаеш.
Палецът отново се озова в устата му и той се изправи само на няколко сантиметра от нея, като разглеждаше перата ѝ с откровеността на съвсем млад човек. Когато майка му се появи на вратата с чаша в ръка, тя тръгна да го повика обратно, но Махия поклати глава. Приемайки чая, тя каза:
– Той е и умен, и смел.
– Да. – Гордата жена излъчваше, тънкото ѝ лице беше красиво. – Наследява баща си.
Едва тогава Махия зададе въпроса си.
– Видях някой с мече играчка – розово и бяло, с бродирана яка…
– С бели маргаритки. – Ускоряване на вълнението.
– Да, точно така. Помислих си, че може да е било твоя работа. – Ръчно ушито и бродирано, очите бяха с прекрасен син кристал, а шевиците – изящни.
– Спомняш ли си дали имаше малка жълта звезда на лявото краче?
Махия се замисли.
– Да.
– Тогава със сигурност е моя. Но съжалявам, милейди, нямам друга.
– О, това е жалко. Много ли имахте?
– Не, само по една от всеки вид. – Жената изглади ръцете си по престилката. – Продадох Дейзи преди седмица. О, позволете ми да взема чашата ви.
– Благодаря ви. Чаят беше вкусен. – Богат, млечен, ароматизиран с кардамон и подсладен с мед. – Спомняте ли си на кого продадохте Дейзи? Мога да видя дали не са склонни да ми я продадат.
– На вампир. Непознат, може би гост във форта. – Жената прехапа устни и поклати глава. – Не даде име, но косата му беше алена, а кожата му – като фин костен порцелан.
– Трудно е да се пропусне такъв човек. – И все пак тя не познаваше вампир с такава коса и кожа в околността.
Още една загадка.
* * *
Джейсън бе прекарал сутринта в събиране на информация от затворени за другите квартали и сега се приземи в угарното поле на един фермер, насочвайки се към сянката, хвърляна от една колиба, която вероятно се използваше като място за почивка през сезона на засаждането. Нуждаеше се от шептящата тишина, за да помисли, да събере всички парчета.
Факт е, че макар да не беше казал нищо нито на Венъм, нито на Махия, имаше аморфното усещане, че Махия е ключът. Но макар че тя имаше някакви връзки и с Ерис, и с Арав, нищо съществено не я свързваше нито с Одри, нито с Шабнам. И все пак инстинктите му продължаваха да съществуват – сякаш бе видял или чул нещо, което не бе разбрал съзнателно.
Разочарован, той извади телефона си, решавайки да потърси отговор на друг въпрос.
– Джейсън. – Топлината на усмивката на Джесъми премина дори през малкия екран. – Радвам се да те видя.
– И аз теб. – Именно Джесъми беше човекът, който пръв му помогна да си спомни какво е да бъдеш отново човек.
Застанал пред мястото, където беше гледал как малките ангелчета отиват да учат нещата, той изчака последният застоял ученик да изчезне, преди да се вмъкне вътре.
Жената вътре вдигна очи, в които се долавяше доброта, която не беше съжаление.
– „Имам нещо за теб“ – каза тя, сякаш го беше чакала, сякаш знаеше, че той е слушал уроците ѝ от сенките в продължение на много дни.
Пристъпи към него и му подаде комплект твърди книги с големи букви по страниците.
– „За да ти помогнат да запомниш.“
Той докосна корицата и обърна страниците.
Някога беше имал такива книги, беше ги чел отново и отново дори след като беше останал сам, но после те се бяха разпаднали и след известно време беше забравил, че трябва да умее да чете. До днес, когато най-новият урок на Джесами завъртя ключа в съзнанието му и отключи звука на гласа на майка му, която го учеше на буквите.
Взе книгите и си тръгна, без да каже нито дума.
Отне му месеци, за да наруши мълчанието си, но Джесами, с мъдрите си очи и доброто си сърце, никога не го насилваше, винаги му оставяше място да диша. Сега той каза:
– Имам въпрос към теб.
Тя наклони глава.
– Знаеш, че Леуан е еволюирала, а Рафаел е придобил нова способност. Вече има признаци, че нещо може да се случи с Титус, макар че все още не мога да кажа какво. – Хората на архангела-воин бяха свирепо лоялни и шпионите на Джейсън бяха успели да установят само, че Тит се бори с някаква болест. Тъй като архангелите не се разболяват, Тит трябва да преминава през някаква трансформация.
Способността на Нейха да владее лед не беше публично известна, затова той не можеше да говори за нея, без да наруши кръвния обет, но разполагаше с още едно доказателство за явление, обхващащо целия Кръг.
– Спомняш си непостоянното поведение на Астаад? – Архангелът беше пребил до крак една от любимите си наложници, когато беше известен с това, че е снизходителен към жените си до степен да ги разглези. – Това, което чувам, е, че той се е стабилизирал и може би е придобил зараждащи се способности над морските същества.
Изражението на Джесъми беше замислено.
– По онова време поведението му се обясняваше с разстройството, причинено от пробуждането на Калиане.
– Пробуждането на Древния не е за пренебрегване – каза Джейсън и си помисли за изгубения град Аманат, възкръснал на място, далеч от мястото на възникването му. – Но може ли пробуждането на Калиане да е било предизвикано от по-доминираща сила? – Тъмната еволюция на Леуан предшества събуждането на Калиане само с няколко месеца, като и двете събития променят хода на световната история.
– Няма… – замълча Джесами. – Чакай.
Когато се върна, беше със стара подвързана книга, която държеше толкова внимателно, че беше ясно, че е крехка.
– В тази история се споменава за събитие, наречено „Каскада“, и се посочва: „И архангелите не бяха такива, каквито трябваше да бъдат, и телата гниеха по улиците, и кръв валеше от небето, докато империите горяха“.
С тържествено изражение Джесъми погледна нагоре.
– Тази Каскада е била преди повече от двадесет и пет хиляди години. Ще започна да претърсвам архивите за допълнителна информация, но макар че точната ѝ възраст е спорна, вярвам, че има един буден архангел, който би я преживял от първа ръка.
Калиане.
Прекратявайки разговора скоро след това, за да осъществи друг, той се издигна на летателна пътека към крепостта, като се насочи към офиса, който Рис държеше близо до казармата, в която се помещаваше по-голямата част от охраната. Другият мъж наблюдаваше тренировъчно учение от балкона си, но разполагаше със съдебномедицинските доклади.
– Нищо, което вече да не сме знаели – каза той на Джейсън. – Не е имало никаква хитрост, нито опит да се скрие нещо. Изглежда, че на Одри са ѝ отстранени органите, а на Шабнам е откъсната главата. Арав също е бил разкъсан – срязани сухожилия, скъсани мускули.
Джейсън прегледа докладите, видя бележката за главата на Шабнам, прочете, че Арав наистина е бил разкъсан – с голи ръце. По тялото му не беше открита нито една следа, която да може да се припише на оръжие. Това каза на Джейсън нещо важно. Много, много малко ангели са имали силата физически да изтръгнат гръбнака на друг ангел, а още по-малко да му откъснат главата.
А да направиш това в полет срещу генерал със способностите на Арав? Това изискваше сила, близка до тази на архангел, или неизвестна нова способност. Трябваше да накара хората си да започнат тайно да проверяват състоянието на силите на някои ангели, за да разберат дали и те не са повлияни от тази странна еволюция, която изглежда засягаше Кръга.
Обърна се назад и отново провери доклада за Шабнам. Макар че патологът не беше успял да потвърди, предвид естеството на нараняванията ѝ, той смяташе, че лицето ѝ е било надраскано с някакви нокти. Джейсън беше станал свидетел как ноктите на Нейха се удължават в нокти, но това не беше способност, присъща само на нея. Все пак това беше още едно парче от пъзела.
– Да – каза той, запазвайки копието си от заключенията на съдебномедицинската експертиза. – Тук няма нищо важно. – Рис може и да беше човекът на Нейха, но не и на Джейсън.
Назад към част 25 Напред към част 27
