Глава 32
Дмитрий се погрижи Онър да се настани удобно в леглото с балдахин, което беше приготвила с чаршафи от чисто бяло, изпъстрени с малки сини незабравки. Завръщайки се в страната с възможно най-голяма скритост, те веднага се насочиха към къщата, за която Джейсън бе разказал на Дмитрий в деня на сватбата си с Онър. Още щом видя мястото, Дмитрий разбра защо Джейсън е бил толкова сигурен, че никой няма да се натъкне на тях неподозирано.
Това беше крепост, създадена от самата природа.
В планината нямаше пътища – двамата с Онър бяха стигнали дотам по точно определена пътека, която Джейсън беше споделил. Всяко отклонение от този път щеше да ги изпрати пред непроходими скали, опасни скални стени, насипани с чакъл, скрити капани. Построена от камък и дърво, къщата беше част от околната среда, а горе имаше тъмнозелен навес, който пропускаше заблудени лъчи слънчева светлина и същевременно скриваше къщата от въздушен поглед.
Към това се добавяше и сложна система за сигурност, която предупреждаваше Дмитрий за всеки, който се намира в гората или в небето.
Това беше безопасното място, което Джейсън беше обещал, място, където съпругата на Дмитрий приемаше новото си съществуване като почти безсмъртна. Токсинът, който щеше да я превърне във вампир, беше вкаран в организма ѝ три часа по-рано, като Рафаел беше напуснал Ню Йорк под прикритието на нощта, за да долети тук и да изпълни задачата – задача, която архангелът щеше да изпълни още два пъти в разстояние на няколко седмици.
Дмитрий не би доверил на никого другиго превръщането на Онър и Рафаел бе запазил вярата си, като се бе отнесъл към Онър с най-голяма любезност. Сега на китката ѝ бяха останали само два спретнати знака от зъби като спомен за избора, който щеше да промени съществуването ѝ. Дмитрий знаеше, че токсинът вече е започнал да прекроява клетките ѝ, макар че тя нямаше да усети изгарянето от този процес още няколко минути.
Той възнамеряваше дотогава тя да е под водата. Всичко беше готово. От едната му златна ръка течеше капка с физиологичен разтвор, която той беше поставил, използвайки медицинските познания, които беше натрупал от любопитство, за да се отърве от скуката на безсмъртието, което му беше наложено. Имаше и друга линия, която водеше към внимателно изчислена капка с морфин, предназначена да компенсира болката от трансформацията.
– Спи – прошепна той, когато призрачното среднощно зелено на очите ѝ започна да се замъглява. – Ще бъда тук, когато се събудиш. – Процесът щеше да отнеме около три месеца, за да завърши по този начин, но това щеше да бъде нежна промяна, а не агонията, която го беше превърнала в животно, вързано във вериги, които търкаха кожата му, изложена на мръсотията на стаята, в която го държаха. – Сънувай мен.
– Сякаш – прошепна тя със сънлива усмивка – бих сънувала някой друг. – Миглите ѝ се затвориха, а дишането ѝ премина в равномерния ритъм на най-дълбокия сън.
Погалвайки фините кичури коса от бузата ѝ, той провери дали жизнените ѝ показатели са такива, каквито трябва да бъдат. Сега дойде най-трудната част – чакането. През първите няколко дни Онър нямаше да се нуждае от хранителни вещества, а тялото ѝ бе спряло да произвежда отпадъци в момента, в който токсинът попадна в кръвта ѝ. Всичко изгаряше в огромния прилив на енергия, необходим за началото на трансформацията.
След тези първи три-четири дни, в зависимост от това колко бързо напредваше промяната, той щеше да я доведе до замъглено бодърстване, за да може да изпие само няколко капки от него. Кръвната целувка беше стъпка, която той повтаряше, докато последното ѝ хранене не беше истинско. За повечето Кандидати това беше клиничен процес, кръвта се вкарваше чрез тръба за хранене, но за Онър това щеше да бъде интимно пътуване.
Съпругата му винаги щеше да се събужда в прегръдките му, в безопасност и обичана.
– Върни се при мен – прошепна той на езика на отдавнашната им родина, част от него се страхуваше смъртно сега, когато не чуваше гласа ѝ, хрипливата интимност на смеха ѝ мълчеше.
Не знаеше как ще понесе тишината, но щеше да намери начин, защото щеше да я заболи, ако инициираше преждевременно събуждане. А Онър никога, никога не биваше да бъде наранена. Не и докато Дмитрий е жив.
Назад към част 32 Напред към част 34
