Глава 33
Два часа и половина след като откри осакатените тела на домашните любимци на Нейха, Джейсън се обади на Рафаел от планинския връх, докоснат от зората.
– Един от моите хора току-що изпрати доклад, който показва, че вероятността Леуан да се прероди отново вече е в почти сигурни граници.
Човекът на Джейсън се намираше не в родната крепост на Леуан, а в друга от крепостите на архангела. Разстоянието от мястото на възникване правеше всяка информация подозрителна, но този конкретен слух набираше скорост от седмици, докато високоинтелигентният вампир не беше сигурен, че се е родил в истината. Последният шепот беше опасно ясен в детайлите си.
– Не мога да повярвам, че тя е глупачка. – Лед в гласа на Рафаел. – Именно един от нейните преродени я нападна за първи път в Пекин.
– Шепне се, че тя вече не избира кандидати от двора си, а от селяните, тези, които гледат на нея като на полубогиня. – Леуан е била добра императрица в много отношения – народът ѝ винаги е имал достатъчно храна и е раздавала правосъдие със справедлива ръка. Въпреки това тя предпочитала да запази по-голямата част от народа си в културно и технологично състояние, което не се променяло от векове.
– „Защо трябва да предизвиквам недоволство, като им позволявам да знаят за неща, които са извън техния обсег? Те не живеят достатъчно дълго, за да имат значение.“
Думи, които беше казала на Рафаел преди четиристотин години, докато Джейсън беше в стаята, а решението ѝ беше на архангел, който е живял хилядолетия и който смяташе смъртните за нещо повече от работна ръка за еднократна употреба. Но само възрастта не можеше да обясни избора ѝ. Калиане беше много, много по-възрастна, а от всички сведения, които Джейсън имаше от Наазир, нейният народ беше добре образован и в града ѝ се намираше обширна библиотека, достъпна за всички.
Не, желанието на Леуан да държи толкова много от хората си в невежество идваше отвътре, както и силата ѝ да съживява мъртвите за разтърсващ, ужасяващ живот. И точно този архангел можеше да научи Нейха как да се справя с новите си разрушителни способности. Джейсън трябваше да разбере съдържанието на тези уроци.
Ако Леуан си беше подготвила съюзник, който да ѝ помага в злокобните ѝ игри, земята можеше да се превърне в място на безкраен ужас. Място, където от небето падаше огън, а мъртвите ловяха живите за плът, топла и напоена с кръв.
* * *
Махия седеше на пейка в павилиона в двора пред двореца си, разперила великолепните си криле върху мрамора зад себе си, когато той се върна от разговор с Рафаел. Тя не каза нищо, докато той не дойде да застане до нея.
– Все си мисля за нея.
Джейсън нямаше нужда тя да му казва кого има предвид.
– Това е нещо естествено. Ниврити е била твоя майка.
Главата ѝ се вдигна, в думите ѝ се долавяше леко колебание.
– Майка ти, Аурелани, жива ли е?
– Не.
– „Събуди се, събуди се, събуди се!“
Скрита от любопитните погледи от разпереното си крило и колоните на павилиона, тя протегна ръка нагоре, за да я затвори около неговата.
– Съжалявам. Натъжих те.
– Не – каза той. – Не си го направила. Това се случи преди векове. – Емоциите му бяха остарели, придобили оттенък, който не можеше да опише.
– Ще ми разкажеш ли за нея? – Зелени очи го погледнаха нагоре, а миглите ѝ хвърляха дантелени сенки върху бузите ѝ.
Допреди Махия той не беше говорил за майка си на никого, а дори и тогава беше под формата на романтична приказка. Не знаеше дали би могъл да говори за нея, за майката, която прочутата Аурелани беше за него, а белезите в него представляваха назъбена преграда.
– Попитай ме отново друг ден.
– Добре. – С това нежно съгласие Махия облегна глава на страната му. – Тази сутрин помолих Ванхи да ми разкаже истории за майка ми. – Пръстите ѝ стиснаха неговите. – Тя ми разказа много неща, включително и за езерния дворец, който бил любимото ѝ място в цялата тази земя. Той не е толкова далеч оттук. На един час полет.
Джейсън погледна надолу към черната коприна на косата ѝ. Умът му се изпълни с образи на запустяла сграда, покрита с мъх, чиито прозорци и врати зееха като зеници.
– Изоставена.
– Да. Откакто се предполага, че майка ми е била екзекутирана. – Тихо издишване. – Дворецът е бил създаден, за да издържи. Построен е от мрамор в кратера на планината, а „езерото“ се пълни от мусонните дъждове. Не знам дали все още стои…
– Има го. – Той ѝ разказа за предишния си полет до тази територия. – Влязох, когато слънцето залязваше, и нещо привлече светлината. Когато се обърнах и заобиколих, видях само блясъка на водата – отне ми минута да открия сградата, наполовина скрита в езерото. – Покрит с мъх, какъвто беше, водният дворец се сливаше с наситеното тъмнозелено на езерото, камуфлажът му беше перфектен.
– Имаме цял ден – каза Махия, а тялото ѝ бе топло до неговото. – Нейха е в уединение – не знам за кого скърби, дали за изгубените хора, или за домашните си любимци, но и преди съм я виждала такава. Тя няма да се появи преди да се стъмни, няма да се сети да попита къде сме били.
– Ела – каза той. – Може да ми трябват няколко прехода, за да открия двореца.
* * *
Махия се загледа в сградата, която през вековете се бе превърнала в хамелеон, скрит от погледа. Покрита не само с тъмнозелен мъх, който повтаряше цвета на водата, но и с фини лози от същия нюанс, тя не изглеждаше нищо повече от плаващ кичур зеленина. Колкото и запустяло да беше това място, малко ангели щяха да минат покрай него, а тези, които го правеха, нямаше да се изкушат да се задържат. Това, че Джейсън го беше открил, беше доказателство за неговото любопитство.
– Тогава нямах време да кацна – каза той, като се носеше до нея с лекота, на която тя завиждаше. – Не можем да разчитаме на стабилността му.
– Ще издържи – каза му тя. – Построен е, за да устои на водата, да издържи през вековете. – Скачайки, без да го чака, тя се насочи към онова, което предполагаше, че някога е било голям балкон или двор, надвиснал над водата. След секунда покрай нея премина тъмно петно и Джейсън се приземи със сгънати назад криле, преди тя да се докосне до земята.
В ирисите, които бяха станали неспокойно черни, се завихри буря.
– Това не беше умно, Махия.
Очарована, тя се загледа. Никога не го беше виждала ядосан, а каишката, която държеше на гнева си дори сега, я караше да се чуди на дълбочината на контрола му.
– Знаех, че си по-бърз – каза тя. – И че щеше да ме спреш, ако беше зърнал нещо, което показва опасност.
Бурята се разрази, тъмна и силна.
– Не биваше да имаш такава вяра в един вражески шпионин.
– Не вярвам. Имам я в теб. – Протягайки ръка, за да докосне крилото му, тя се усмихна на този мъж, който беше загадка, която никога нямаше да има възможност да разгадае, и който все пак с всеки дъх навлизаше все по-дълбоко в сърцето ѝ.
– Нека да изследваме.
Джейсън трябваше да удържи позицията си, да принуди Махия да признае, че е действала с прибързано нетърпение, но му хрумна, че да отприщи гнева си върху нея в този момент би било равносилно на това да счупи най-крехкото стъкло. Видя объркването зад нетърпението, видя, че тя не знае дали иска майка си жива, или не, защото ако Ниврити живееше, тя имаше садистична склонност към насилие.
– Дръж се близо. – Протегна ръка назад и извади меча си от ножницата.
Махия вдигна ръка, сякаш искаше да докосне обсидиановото острие, което сякаш кипеше от черен пламък, преди да пусне острието и да застане в крачка до него. Решил да не използва обвитата с лозя врата пред тях, той заобиколи с тихи стъпки страничната част на двореца. Трябваше да внимават с краката си, мъхът беше хлъзгав.
Дворецът беше проектиран така, че да се намира над нивото на водата, но беше ясно, че мусонните дъждове са били достатъчно силни, за да го затрупат през изминалите години. Следите от тези потопи бяха кафяви вълни по обезцветения мрамор на сградата. Вероятно езерото е имало някакъв механизъм, чрез който водите са могли да бъдат отведени към други водни пътища – беше виждал такива в други части на земята на Нейха. Но този дворец и околностите му бяха останали безстопанствени повече от триста години, а всички запушвания на системата не бяха поддържани.
Една врата позволяваше на слънчевата светлина да проникне в стаята отвъд.
– Чакай. – Влезе внимателно, като огледа всяко запустяло кътче, преди да кимне на Махия да влезе.
– Тук няма нищо. – Разочарованието превърна гласа ѝ в оловен, докато разглеждаше отломките, мъховете и изсъхналите остатъци от утайката, които бяха попаднали при покачването на водите. Макар че въздухът не беше влажен, слънчевата светлина сондираше дълбоко, слоевете мръсотия създаваха плесенясал, земен аромат, който ясно показваше, че тази стая не е виждала друго живо присъствие от векове. – Мебелите сигурно са били от дърво, изгнило.
– Да. – Той пристъпи към сенчестата врата, водеща навътре. – Ако аз се криех вътре, щях да избера сърцевината. – Там, където е най-малко вероятно светлината да избяга през нощта.
Крилото на Махия се допря до неговото, когато тя отново зае мястото си до него.
Следващите стаи бяха също толкова мрачни, колкото и първата. Лишени от мебели, килими и картини, те представляваха кухини, разбити и отекващи, макар че Махия успя да се досети за функциите на някои от тях по разположението на прозорците без стъкла и отдавна разрушените врати.
– Сигурно е било великолепно, когато е било живо – прошепна тя. – Като скъпоценен камък върху водата през нощта, светлините, отразени в езерото…
Предупреден от внезапното ѝ мълчание, той проследи погледа ѝ и видя цвят. Багряна. Лъскав и гладък, панделка, която можеше да е от женска рокля.
– Влюбените – промърмори Махия, долавяйки декадентския оттенък, който не принадлежеше на този самотен дворец, лишен от смях – може би използват това като темпо за дискретни назначения. – Това беше патент, с който тя се бореше с надеждата.
– Може би. – Беше твърде стара и без удобства, за да изкуши повечето, но той познаваше млади ангели, които вършеха поразителни неща.
– Тя е мека. – Тя разтърка пръстите си по лентата. – Не може да е престояла тук дълго, иначе влагата щеше да се просмуче и да направи сатена груб, когато изсъхне. – Гласът ѝ беше почти беззвучен, крилата ѝ се придържаха плътно до гърба ѝ, за да осигурят на Джейсън възможно най-много място, докато се движеха из двореца.
Две стаи по-късно той вдигна свита в юмрук ръка.
Махия се спря.
Без да помръдне, Джейсън се вслуша. Но вятърът, той не прошепна името на майката на Махия, нито пък предупреди за опасност. Все пак той усети нещо и секунда по-късно разбра какво е то.
Чувственост, буйна и силна, и парфюм, който може да носи жена.
Установил причината за безмълвното предупреждение, той пусна ръката си, но сложи пръст на устните си. Кимна, Махия запази мълчание, докато той протягаше ръка, за да разтвори вратата от лози. … за да открие стая, която се различаваше от другите, както рубинът от скала. Тук мраморът беше почистен с много старание, докато въпреки постоянните петна стените блестяха.
Светлината влизаше през покривния прозорец, лишен от стъкло и наполовина покрит с лози. Дъждът лесно проникваше през зелената преграда, но по това време на годината нямаше голяма опасност от него. Със сигурност този, който беше устроил тази стая, не се беше притеснявал за евентуални щети от водата върху богатия индигов килим, който покриваше пода, или върху възглавниците от златиста коприна, разпръснати върху леглото в центъра.
До другата стена стоеше малък тоалет, а по повърхността му бяха разпръснати фиби и скъпоценни камъни. Пред него имаше табуретка, на която жена можеше да седне, докато се приготвя.
– Никой вампир не би могъл да донесе това. – Не и с единствения път нагоре по планината, погребан под свлачище, достатъчно старо, за да има изпочупени дървета, които да прегръщат назъбения му склон.
– Джейсън.
Обърна се при разтърсващия шепот и видя отражението на Махия в огледалото над тоалетката, а пръстите ѝ стискаха нещо.
Плик.
Върху него беше написана една-единствена дума:
Дъщеря!
* * *
Махия знаеше, че Джейсън е бил прав, като е настоял да летят на по-безопасно място, преди да отвори писмото, но когато кацнаха в отдалечено поле, осеяно с оскъдни дървета и заобиколено само от кълба прашни листа, които се търкаляха по безкрайната гледка, тя се почувства така, сякаш кожата ѝ ще се разцепи.
После бяха там и беше време. Облегнала гръб на едно вретеновидно дърво, което все пак ѝ осигуряваше блестяща сива сянка, тя се загледа в червения печат на писмото, а чернокрилият ангел, който вече не беше неин враг, стоеше като тъмен страж. Той не каза нищо, давайки ѝ време да намери смелост и да счупи печата.
Най-скъпата ми Махия Гет,
вярвах, че ще намериш това. Ти и твоята опасна черна сянка. Мислех да го убия заради теб в началото.
Махия преглътна вик, притискайки кокалчетата на пръстите си към устата си.
…но след по-дълбок размисъл осъзнах, че той е единственото нещо, което стои между теб и Нейха. И това е умишлено. Така че тогава трябва да ти кажа, че одобрявам. Направила си по-добър избор от мен.
Сърцето ѝ се сви от болката, заложена в това просто признание.
Съжалявам, че не мога да бъда тук, за да те посрещна, мое любимо дете. Но тази част е свършена. Това беше изпитание за моите сили и умения. Предупреждение също, но и двете знаем, че Нейха е твърде арогантна, за да слуша, да разбира.
Това място е за теб – остани тук, бъди в безопасност. Твоят шпионин ще те защити. Ако се наложи да се върне при Нейха, бъди сигурна, че ще се погрижа да се върне при теб невредим, след като истинската игра бъде изиграна и спечелена. По това време не можеш да бъдеш в съда. Нейха ще ти пререже гърлото и ще изтръгне биещото ти сърце от гърдите ти, ако ще и само за да ме нарани.
Пребиваването ти на това място няма да е за дълго. Скоро ще те държа така, както майка трябва да държи детето си, докато Нейха кърви кръвта на сърцето, а хората ѝ се гърчат в паника и ужас. Имах триста години да планирам отмъщението си.
Ниврити
Назад към част 33 Напред към част 35
