Глава 34
Трепереща, Махия отиде да облегне лице на гърба на Джейсън, чиито крила бяха силни, гладки и парадоксално меки от двете ѝ страни.
– Не знам какво да мисля. – Тя му подаде писмото, без да помръдне от позицията си, прибрана на гърба му. Той не я накара да помръдне, не се опита да се обърне и да я вземе в прегръдките си – сякаш разбираше, че тя просто има нужда да се опре малко на силата му, докато светът спре да се върти.
– В писмото има усещане за влага – каза Джейсън, след като прегледа редовете. – Но восъкът все още носи слаб отпечатък от нейния аромат, както и стаята.
Майка ѝ не беше изчезнала достатъчно дълго, за да бъде заличена от двореца.
– Мисля, че гордостта ѝ е такава, че не би ѝ позволила да направи онова, което е направено със змиите. – Но тя не се съмняваше, че Ниврити е знаела за ненужната жестокост. – Сигурно е напуснала езерния дворец, след като е убила Арав, оставила е някои от хората си, за да предизвикат още по-голям безпорядък.
Джейсън върна погледа си към писмото.
– Тя не може да планира военна атака – независимо колко време е имала за планиране, Нейха е архангел с гарнизон на свое подчинение.
Махия знаеше, че би трябвало да каже нещо по този въпрос, но се чувстваше изгубена в свят, който се беше изместил около оста си.
Майка ми е жива.
Пращене на хартия, силни крила, които се разместваха под допира ѝ, и Джейсън се обръщаше. Изненадана, уплашена, че я отблъсква, когато толкова отчаяно се нуждаеше от котва, от него, тя замръзна… докато той не прокара ръка по тила ѝ и не я притисна в долната част на гърба ѝ, достатъчно, за да ѝ даде да разбере, че е там, че силата му е нейна.
Едно ридание я разтърси, а след това не можеше да спре, цялото ѝ тяло се разтресе, костите ѝ изведнъж станаха крехки.
Силни ръце, устни до слепоочието ѝ, крила от полунощ, които се разтвориха, за да я обгърнат, докато Джейсън я обгради от всички страни. Сърцето му биеше силно и равномерно, ръцете му топлеха главата ѝ и долната част на гърба ѝ, а топлината му, тя беше тлеещ ад по кожата ѝ.
Черно.
Това беше цветът на силата на Джейсън, тя знаеше това без никакво съмнение. Чувстваше се така, сякаш е заобиколена от бушуваща буря. Усещането би трябвало да е плашещо, но бурята не повдигна и косъм от главата ѝ. Спокойствието вътре в нея се изпълни с такава защитна топлина, каквато никога досега не бе изпитвала.
Не знаеше колко време са стояли в центъра на тази буря, но след известно време отново можеше да диша. И всеки дъх носеше аромата на черен огън. Не можеше да опише интензивната дивост на аромата по друг начин, но за нея това беше същността на Джейсън. Опитвайки се да се доближи още повече до него, тя успя да промуши краката си между ботушите му.
– Майка ми – каза Джейсън, а гласът му беше тих тътен срещу нея – беше любимият ми човек на целия свят. Обичах баща си, но майка ми? Тя беше човекът, при когото тичах, когато ставах от леглото сутрин. – Той поглади ръката си по косата ѝ и потърка бузата си в слепоочието ѝ. – Един ден тя вече не беше там. Ако светът изведнъж се промени и тя застанеше пред мен, щях да изтичам в прегръдките ѝ точно като онова малко момче.
Вдигайки обляното си в сълзи лице към неговото, тя каза:
– Това искам да направя. – Висцералната реакция я беше ужасила, говореше за жестока нужда, която никога не беше признавала. – Но аз никога не съм имала майка, никога не съм я познавала. Не би трябвало да реагирам по този начин.
Джейсън премести ръката върху косата ѝ към лицето ѝ, изтривайки остатъците от сълзите ѝ с този палец, докосването беше грубо, познато.
– През целия си живот си мечтала за нея, мислила си за нея, чудила си се каква може да е била. Това има значение.
– Понякога – каза тя покрай възела в гърлото си – когато бях по-млада, се убеждавах, че е ужасен, омразен човек, че не се е борила за мен достатъчно силно. Когато бях наистина ядосана, си казвах, че изобщо не ме е искала, че всъщност ме е предала на Нейха.
Тя разтвори пръсти върху ризата му, опита се да изглади бръчките, които беше направила, когато беше стискала плата, докато плачеше.
– А друг път, преди да порасна достатъчно, за да разбера какво е направила, си я представях като някаква богиня, жена, която е прекрасна, милостива и съвършена и която ще ме отведе на място, където никога няма да се страхувам.
Джейсън не ѝ се изсмя. Нито пък се опита да ѝ каже, че сънищата ѝ са били нормални за самотното дете, което е била. Единственото, което направи, беше да я прегърне и да я остави да говори, крилете му създаваха защитен пашкул, а тялото ѝ се придържаше близо до топлината му, до ударите на сърцето му, до него.
Няма да те пусна да си отидеш.
Това беше обет. Без значение какво щеше да се случи, какво щеше да вярва Джейсън за неспособността си да създава трайни връзки, той беше неин и тя щеше да се бори да го задържи. Те се нуждаеха един от друг, тя и нейният ангел с криле, предназначени за нощта. Той беше сила, имаше много повече познания за света, но тя имаше достатъчно силно сърце, за да се грижи за мъж, който може би никога нямаше да отвори напълно своето за нея… защото дори и частица от сърцето на Джейсън, тя щеше да е сурова, честна, ослепителна радост.
* * *
Джейсън гледаше как Махия върви към ръба на кратера, в който се вълнуваше езерото, в което се намираше водният дворец на Ниврити. Тя искаше да се върне тук и предвид съдържанието на писмото, той не виждаше причина да я спира. С използването на име, което единствено Ванхи познаваше досега, писмото трябваше да е истинско, така че това трябваше да е сигурно убежище за Махия. Все пак той щеше да погледне още веднъж Ванхи, да се увери, че вампирката не играе някаква своя дълбока игра.
Очите, освободени от сълзите, които по-рано бяха размазали дивия им блясък, застанаха с крилата си към него, а пауновото синьо и яркото зелено се открояваха на планинската слънчева светлина. Ако беше сам, щеше да избере далеч по-скрита позиция, а дори и сега стоеше в слабата сянка, хвърляна от голямо дърво, което беше вкопало достатъчно корени, за да се подхранва до здрава дебелина.
Но Махия, въпреки че беше принудена да се научи да се движи в сенките на недружелюбния двор, беше създание на светлината. И все пак тя не изглеждаше притеснена или отблъсната от черния пламък, който беше проявление на собствената му сила – когато я държеше, тя се опитваше да се вкопчи по-близо в него, докато той не усещаше всяка мека извивка и вдлъбнатина на тялото ѝ. Докато си мислеше за нуждата от защита, която го бе накарала да я държи здраво, тя се обърна, за да погледне през рамо, и тези тъмни очи го насочиха с безпогрешна точност.
– Има едно нещо – каза тя и се приближи до него. – Съгласна съм, че военно нападение е малко вероятно, но нямаме представа от колко време е на свобода – нападението над Ерис беше само началото на този „тест“.
– Така че тя може да е събрала много повече подкрепа, отколкото предполагаме. – Джейсън кимна. Смъртта на Анушка е оказала дълбоко въздействие върху Нейха, може да я е накарала да пропусне да надзирава лишаването от свобода на Ниврити.
Махия погледна надолу към земята, линиите белязаха челото ѝ, погледна отново нагоре.
– Или… Нейха може да е оставила майка ми да гние години наред, без да си направи труда да я провери – изолацията е наказание, което тя обича да използва.
Мракът избухна в него, силна вълна от черен огън.
– Никой никога повече няма да те хвърли в затвора – каза той тихо, съзнавайки, че дава обещание, което може да го постави на огневата линия на архангел.
Лицето на Махия засия с блясък, който го държа в плен.
– Знам. – Разперила криле, тя докосна с пръсти бузата му, а нежността в нея беше силна като острие на нож, докато той не усети, че светът му се е променил завинаги.
– Дай ми тази нощ – каза той, изтръгвайки спокойствието от хаоса. – Може би ще успея да хвърля повече светлина върху ситуацията. – Имаше контакти и хора на тази територия – просто до този момент не знаеше кои са правилните въпроси, които да зададе.
Прекъсвайки докосването, което ги свързваше, Махия го погледна със забавен смях.
– Ти си чудесен.
Защитата му се възпламени.
– Махия, не виждай в мен повече, отколкото има.
Тя наклони главата си малко встрани.
– Може би все пак съм дъщеря на майка си – реших за теб, Джейсън. И ако това е глупав избор, то той е и такъв, за който никога няма да съжалявам.
Той притисна ръката си върху китката ѝ, когато тя щеше да се обърне, и я придърпа към себе си. Вместо да се бори, тя се успокои, а очите ѝ блестяха от решителност и друга емоция, далеч по-опасна.
– Не мога да ти дам това, което искаш – повтори той, някакво неизвестно нещо го разкъсваше и разкъсваше при мисълта, че ще трябва да прекъсне връзката си с нея, когато за първи път в живота си беше доверил дори частица от себе си на любовница.
Мека усмивка.
– Поставих ли някакви изисквания, а? – Вдигна свободната си ръка и прокара пръсти по челюстта му. – В мен има толкова много любов, Джейсън. Толкова много. И никога не ми е било позволено да я изливам върху когото и да било – никой не я е искал. Позволи ми да разперя крилата на сърцето си с теб.
Той усети как пръстите му се стягат върху китката ѝ. Насили се да разхлаби хватката си.
– Ще бъде ли достатъчно да обичаш и да не бъдеш обичана? – Попита той, знаейки, че това е брутален въпрос. – Да даваш и никога да не получаваш?
Усмивката ѝ стана невъзможно по-светла.
– Нямаш представа какво ми даваш.
Джейсън не пусна китката ѝ. Това можеше да завърши само със сълзи – нямаше друга възможност. Но когато той искаше да проговори, тя притисна пръсти към устните му.
– Не бъди арогантен и няма да ми се налага да бъда остра в замяна. – Дразнещи думи, но намерението ѝ беше от чиста стомана. – Аз съм пораснала жена – каза тя. – Знам коя съм и разбирам изборите, които правя – ако това, което можеш да ми дадеш, не е достатъчно, ще си тръгна. Няма да те обвинявам за избора си, така че нека това да бъде моят избор.
Джейсън освободи китката ѝ, преди да увреди костите, толкова крехки под неговата сила. Независимо от красноречивото ѝ обещание, инстинктите му бушуваха, че трябва да сложи край на това, да я предпази от болката, чиято причина щеше да бъде той. Но тихото предизвикателство, което вибрираше във всеки сантиметър от тялото ѝ, даваше да се разбере, че тя няма да приеме лесно отказа му. Не, тази принцеса, която бе изживяла живот, който би сломил мнозина, и бе излязла от него, вярвайки в надеждата, в любовта, бе направена от много по-твърд материал.
Махия щеше да се бори, за да го задържи.
Странна сила на емоциите се разби в него… и той знаеше, че няма да вземе рационално решение. Не и когато ставаше дума за Махия.
– Не ти казах нещо – каза той и му се искаше пътищата в него да не бяха закърнели от липсата на светлина, да беше способен да ѝ даде това, което един мъж трябва да даде на своята жена. – Венъма откри пресни следи в някои от другите тунели.
На лицето на Махия не се появи ликуваща победа от неизказаното му решение, а само тиха радост, която го изплаши на ниво, до което нищо не се беше докосвало от цял еон.
– И колкото и стари да са тунелите – каза тя – някои изходи и входове сигурно са били забравени, оставени без охрана.
Джейсън си припомни какво беше казал Венъм.
– „Единствената причина, поради която изобщо знам вътрешността на целия лабиринт, е, че когато за първи път бях направен, бях… по-близо до другостта в мен. Не мога да разбера как някой друг би могъл да познава някои от най-старите части на тунелите – но именно там открих стъпките.“
– Сестри близначки – промърмори той – едната от които има афинитет към змиите, биха превърнали тези тунели в своя площадка за игра. – Там, където Нейха можеше да забрави сложността на подземната система, Ниврити нямаше нищо друго освен времето и желанието за отмъщение, за да усъвършенства паметта си. И все пак… – Не виждам Ниврити да ги използва за мащабна атака. Ще отнеме твърде много време да вкара хората си един по един, ще ги остави уязвими за изтребление, ако бъдат забелязани. – Един пожар в тунелите би унищожил.
Махия обгърна с ръце себе си.
– Искам майка ми да е жива, но ако Нейха загине, цялата територия ще бъде хвърлена в хаос, милиони животи ще бъдат застрашени.
Джейсън поклати глава.
– Само друг от Кръга може да убие Нейха. Ако Ниврити се беше присъединила към техния брой, целият свят щеше да стане свидетел. – Всички възнесения на Кръга инициираха световни явления, които не можеха да бъдат пренебрегнати, сякаш архангелите бяха заключени в самата тъкан на планетата.
В деня, в който Рафаел пресече границата, моретата бяха станали бурно, невъзможно сини, както и всички реки и езера по света. Дори дъждът, който падаше от небето, беше великолепно син като скъпоценен камък, а когато се разбиваше, оставяше след себе си искряща утайка, фасетиран диамантен прах в дланта.
– Трябва да спрем майка ти – каза той, мислейки за силата, която се съдържаше в телата на Кръга. – Тя никога няма да оцелее в конфронтация с Нейха. – Архангелът на Индия щеше да се нуждае само от един удар, за да прекрати завинаги съществуването на Ниврити. – Говори с Ванхи, виж какво още можеш да откриеш.
– Не мога да ѝ кажа, че майка ми може да е жива – Ванхи е лоялна и към Нейха, и към Ниврити и може да се заеме да се опита да преговаря за мир. – Ръцете ѝ се свиха в юмруци, кожата ѝ се стегна върху фините кости на лицето. – Само се надявам, че няма да ми се наложи да оплаквам майка си, преди да я срещна.
* * *
Джейсън започна да се свързва с информаторите си още докато те се връщаха във форта, събирайки откъслечни парчета данни от цялата си мрежа. Венъм го нямаше, тъй като беше заминал за Убежището веднага след като се обади на Джейсън за тунелите.
– Ако остана още малко, Нейха ще ме сметне за шпионин.
Друг от Седемте обаче пристигна час преди залез слънце, точно когато Джейсън се връщаше от среща с вампир, който едва днес бе дошъл от район, намиращ се на около четири часа полет от форта.
– Аодхан – каза той на ангела, който сякаш беше направен от начупени парчета светлина – от диамантения блясък на косата му до крилата, чиито нишки изглеждаха покрити с парчета счупени огледала. Единствено златният блясък на кожата му и кристално синьозелените очи, чиито ириси бяха раздробени навън от зеницата, го спасяваха от това да бъде ледена скулптура. – Не те очаквах.
– Не мога да остана – Нейха няма да допусне друг от Седемте тук. Венъм е изключение.
Джейсън кимна.
– Имаш нещо за мен? – Аодхан беше много, много добър във филтрирането на информацията, която непрекъснато преминаваше през Убежището. Щеше да бъде отличен шпионин, ако не беше фактът, че нямаше място на света, където Аодхан да не се откроява.
Вместо това ангелът отдавна беше дясната ръка на Гален в Убежището. Сега той отиваше в Ню Йорк и в Кулата и щеше да поеме много от задълженията на Дмитрий, докато лидерът на Седемте помагаше на съпругата си в прехода. Никой не знаеше дали прехвърлянето ще се осъществи. Като съвместен ръководител на операциите в Кулата, на Аодхан щеше да му се налага да се справя с всякакъв брой хора, когато беше мъж, който не можеше да се справя с докосването и търсеше изолация толкова често, колкото и не.
– За пръв път от векове насам Аодхан проявява желание да бъде част от света. – Очите на Рафаел, сини, виждани в широкия свят само в деня на превръщането му в Кръга, срещнаха тези на Джейсън. – Той трябва да има възможност.
Джейсън се съгласи, надяваше се, че ангелът ще се справи.
Сега Аодан каза:
– Знам, че не можеш да ми говориш за подробностите на това, което правиш тук, но открих модел, свързан с този регион. Може да няма никакво отношение към задачата ти, но инстинктите ми говорят друго.
Назад към част 34 Напред към част 36
