Глава 38
На Махия ѝ бяха необходими само няколко минути, за да събере нещата, без които не можеше да се примири. Чантата беше жалко малка, но тя винаги беше знаела, че един ден ще напусне това място.
– Не съм взела никакви скъпоценности с изключение на тези, които бяха безспорни лични подаръци – каза тя и това не беше въпрос на глупава гордост, а на безопасност. – Не мога да рискувам, че Нейха ще ме заклейми като крадец, ще поиска да ме върне за наказание.
– Няма нужда да рискуваш такова нещо. – Джейсън кимна одобрително на простата туника и панталони, които тя беше облякла за полета извън територията на Нейха. – Ще ти дам назаем това, от което се нуждаеш, за да започнеш новия си живот.
Напрежението, което се беше загнездило в гръбнака ѝ при първото му изречение, се разсея с второто.
– Благодаря ти. – Заемът идваше с очакването, че ще бъде върнат, не крадеше новооткритата ѝ свобода, като я правеше зависима от него. – Чантата ти?
– Нищо, което да ми липсва. – Той извади меча си, провери го и го прибра обратно в ножницата. – Дай ми чантата.
– Не е тежка. – Проектирана да бъде носена отпред, тя оставяше крилата ѝ безпрепятствено.
Той просто се протегна и я взе, носейки я в една ръка.
– Ребрата ти все още не са заздравели напълно, така че не спори.
– Ще я нося в ръка, както правиш ти – поне докато излезем от крепостта. Трябва да имаш свободни ръце, ако се наложи да се биеш. – Остриетата ѝ щяха да бъдат полезни, ако ги притиснат в ъгъла, но мечът, притежаван от майстор, щеше да приключи нещата, преди да се стигне дотам.
„Имате склонност сама да давате заповеди, принцесо.“ – Въпреки мрачните думи, той върна чантата. – Хайде, трябва да вървим.
Махия излезе на балкона и се поколеба.
– Ванхи, не мога да си тръгна, без да се сбогувам.
– Можеш да се срещнеш с нея в Убежището – тя посещава там поне веднъж годишно. А Нейха се грижи твърде много за нея, за да я накаже за това, че продължава да се вижда с теб.
С тези думи той слезе от балкона, за да се приземи грациозно в двора, разперил криле. Изненадана, тя го последва мълчаливо.
„Какво става?“
„Не вярвам Нейха да не ни свали от небето.“
Махия изпитваше същия страх – покривът на крепостта беше осеян с все повече оръжия земя-въздух в подготовка за завръщането на Ниврити. Щеше да е нужен само един „инцидент“, за да се отърве от неудобния ангел и от шпионина, който я защитаваше.
„Тунелите“ – каза тя. – „Венъм даде ли ти карта?“
„Да. Дръж се толкова близо до мен, колкото можеш, без да заплетеш крилата ми.“
Тя откри причината за заповедта му няколко мига по-късно, когато двама стражи, тръгнали по посока на техния дворец, минаха покрай тях, без да кимнат, макар че Махия и Джейсън стояха изложени в една ниша точно встрани от пътя. Предполагайки, че те са видели само размазана локва мрак, тя се превърна в сянката на Джейсън, докато си проправяха път през крепостта, като крачката им беше предпазлива, но стабилна.
Вместо да прекосява дворовете, Джейсън пое по вътрешна пътека, като минаваше по иначе безлюдни коридори и през тежки врати, докато не излязоха в малка градина, осветена само от пестелив брой чаени свещи. Тя си спомни, че това беше пристройка към един изоставен дворец. Както се виждаше от свещите, градината се използваше от странни двойки, търсещи уединение, но тази вечер никой не седеше на пейките.
Джейсън спря в тъмнината пред вратата, през която бяха влезли, и тя видя как миг по-късно около свещите се завъртяха сенки, които затъмниха дори тази приглушена светлина.
„Виждаш ли?“
„Не добре.“
„Топла ръка я хвана.“
Движейки се с котешката грация на човек, който си е у дома в безлунната нощ, Джейсън я поведе към центъра на градината и към пиедестала, на който стоеше статуя на неназован ангел с разперени криле в готовност за полет. Едно завъртане на дясната китка на статуята, последвано от силно издърпване на противоположното крило, и едната страна на пиедестала се отвори. Вратата беше тясна, този вход не беше предназначен за същество с крила, но Махия пресече зараждащата се клаустрофобия и влезе, а топлината на тялото на Джейсън излъчваше едва доловимо успокоение, когато той влезе точно зад нея.
Секунда по-късно вратата отново се затвори.
Стихийна, тъмнината съскаше с призраци на ужас и тя си помисли, че може да изпадне в паника – докато мека, сияйна светлина не изпълни пространството, топката топлина се носеше точно пред нея. Това не беше нещо, което би очаквала от човек, чиято сила се изразяваше в полунощни нюанси, но тя беше повече от благодарна.
„Благодаря“ – каза тя, способна да диша отново, сега, когато виждаше, че малката кутия не съдържа змии.
Ръката му я обгърна.
„Стълбите към тунелите ще се отворят под краката ти. Веднага щом се появят, тръгни надолу.“ – Той натисна нещо на стената и половината от пода се отдръпна. – „Колкото е възможно по-бързо, принцесо.“
Махия нямаше нужда да ѝ обяснява защо. Нейха можеше да съжалява по-късно, ако им причини вреда, можеше да го смята за петно върху честта си, но те щяха да са също толкова мъртви. Използвайки светлината, която витаеше пред нея като фар, крилата, които остъргваха ръбовете на тясното стълбище, тя се изтласка напред, за да влезе в тунел, също толкова тесен.
Може би две минути по-късно тя най-сетне се препъна в много по-широк тунел.
„Завий наляво.“ – Джейсън се извърна, за да върви до нея с тази инструкция, като и двамата вече можеха да стоят напълно изправени. В пръстта преди тях се появиха следи от стъпки.
„Венъм?“
„Казва, че познава тези тунели, както змия познава бърлогата си.“
Сякаш ги беше извикал, две змии се плъзнаха по пътя им. Махия спря, разгледа цвета на кожестата им кожа и въздъхна. Не са отровни. Нейха не се намесваше в природата, освен когато имаше конкретна причина.
Джейсън я погледна изпитателно.
„Не се страхуваш.“
„Не и на светло“ – отвърна тя честно.
Това не бяха единствените плъзгащи се същества, които видяха, но в по-голямата си част змиите просто искаха да бъдат оставени на мира или бяха любопитни. Само една се държеше агресивно и тя умря бързо под обсидиановото острие на меча на Джейсън, а тялото ѝ се превърна в пепел между един дъх и следващия.
– Мечът ли е? – Попита тя на глас, усещайки, че са достатъчно дълбоко, за да не се носи звук. – Черният огън?
– Не е. Въпреки това е полезен проводник.
Отговорът му не беше изненада, не и когато тя неведнъж бе усещала среднощния му пламък.
– Тунелите…
– Изпратих съобщение на Рис точно преди да тръгнем.
– Добре. – Тя не искаше да затруднява майка си, но тъй като Джейсън знаеше за възможното тактическо използване на тунелите, преди кръвният обет да бъде признат за завършен, мълчанието щеше да опетни честта му и да изложи живота му на опасност.
– По-бързо, Махия.
Напрягайки мускулите на прасците, когато тунелите започнаха да се изкачват постоянно нагоре, тя пестеше дъха и силите си, докато най-накрая не излязоха… от една врата в пода на разрушения храм, където беше намерила плюшеното мече.
– Защо Венъм не е използвал това преди? – Изходът беше хитро скрит в тъмна ниша.
– Шансът вратата да е скована от неизползване, да го издаде. Преди да си тръгне, той смаза пантите за нас. – Той влезе в друга ниша, излезе с торба, която тя предположи, че Венъм е скрил. – Оръжия, ако ни трябват.
Разтривайки фините песъчинки по лицето си, паяжините несъмнено бяха запратени по косата ѝ, тя пусна чантата в ъгъла и влезе в откритото пространство в центъра на неразрушената част на храма.
– Не мога да си тръгна. – Непресторените думи просто се изляха, още преди да е осъзнала, че прави избор.
– Знам.
Ужасна болка разцъфна в гърдите ѝ при простото му приемане.
– Ако светът изведнъж се промени и тя застане пред мен, бих се хвърлила в прегръдките ѝ точно като онова малко момче.
Щеше да е по-умно да мълчи, да не прекрачва границите му, но животът в стени и тайни не беше това, което искаше с нейния шпионин.
– Ще ми разкажеш ли? – Каза тя, като го помоли да сподели с нея част от историята си, дори и да не можеше да сподели сърцето си. – Как е умряла?
* * *
Джейсън се облегна на стената в задната част на разрушения храм, а ушите му бяха насочени към вятъра. Той донесе една-единствена дума.
Ниврити.
Няма да чакаме дълго, помисли си той, предполагайки, че ангелът, подтикнат към отмъщение, е имал шпионин във форта, който я е информирал в момента, в който дъщеря ѝ е била извън обсега на Нейха и вече не е рискувала да бъде използвана като заложник.
Очите му се спряха на жената, която стоеше с гръб към колоната, оцеляла от капризите на времето, а лицето ѝ беше като изследване на силата и уязвимостта, които се преплитаха. Чакаше отговора му, чакаше да ѝ разкаже за кошмара, който не беше споделял с нито един човек на тази земя. Но тази принцеса имаше свои собствени кошмари.
Възможно е именно това да е причината той да говори. А може би заради светещата топлина в задната част на съзнанието му, която беше присъствието на Махия. Трябваше да я блокира, беше сигурен, че тя не осъзнава, че поддържа връзка, откакто за пръв път я допусна през щитовете си. Но не му се искаше да я прекъсне – имаше чувството, че се е вкопчила в него. Без да се натрапва, без да е агресивна по никакъв начин, просто свита до него, както обичаше да бъде в леглото, с ръка на сърцето му.
– Животът на майка ми – започна той, черпейки сили от това нежно излъчване – беше откраднат, когато бях момче, чиито криле още бяха твърде големи за тялото му.
* * *
Разтреперан, Джейсън се накара да спре да гледа ръждата, която не беше ръжда, и се измъкне от дупката, затваряйки капака с внимателни ръце – и с отвърнати очи, за да не издава шум. И след това остана загледан в стената. Не искаше да се обърне и да види какво се намира от другата страна, това, което беше избутал от горната част на люка. Но и стената беше опръскана с ръжда, която не беше ръжда. Малки парченца от нея бяха започнали да се лющят, напечени от горещото слънце, което нахлуваше през прозореца на небето.
Стомахът му се изкриви, а сърцето му се превърна в буца, той отмести поглед от стената и погледна към пода, но той беше осеян с бледокафяво, а краката му бяха направили малки отпечатъци върху полираното дърво. Мръсотията в дупката не беше мокра. Чак след това.
След като писъците заглъхнаха.
Той затвори очи, но все още усещаше миризмата на ръжда, която не беше ръжда.
И знаеше, че трябва да се обърне.
Трябваше да види.
Тя го гледаше от другата страна на стаята, хубавите ѝ тъмнокафяви очи бяха филмирани с белота, която не беше наред. Пънчето на врата ѝ беше покрито с кръв там, където седеше на масата в ъгъла, сякаш поставено там точно с тази цел.
Той не изкрещя.
Знаеше, че никога не трябва да крещи.
Вместо това погледна към парчето месо, което беше блокирало вратата на люка. То носеше копринена обвивка от блестящ аметист.
Аметист. Така майка му винаги наричаше любимия си цвят. Аметист.
Беше му отнело много време да го каже правилно, а тя винаги се смееше от удоволствие, когато използваше тази дума, а блестящата ѝ черна коса танцуваше на слънчевите лъчи.
Подложката затрещя под краката му и той осъзна, че се е преместил, осъзна, че влачи месото, носещо аметистовия топ, към другата част, която съвпадаше, че добавя ръцете и краката ѝ, разкъсаните и окървавени пера на сребристобелите ѝ криле, гърдите му се напрягаха от усилието, парчетата бяха твърде тежки за малкото му тяло. Но той трябваше да го направи.
Слънцето не беше изсушило парчетата на сянка и скрити от пряка светлина и ръцете му отново станаха хлъзгави с тъмночервен цвят. Когато главата ѝ се изплъзна от ръцете му и тупна на пода, той прехапа силно устните си и я вдигна отново, като приглади назад косата, която беше попаднала в очите ѝ.
– Съжалявам, мамо. – Той имаше косата, кожата, очите на майка си, тя винаги го казваше. Но днес очите ѝ не бяха правилни, не се усмихваха както винаги, когато се обръщаха към него.
Най-накрая настани главата ѝ там, където трябваше да бъде върху тялото ѝ, той коленичи на постелката, която винаги правеше кръстосани шарки върху коленете му, и каза:
– Събуди се сега.
Майка му беше безсмъртна, също като него. Само на четиристотин шестдесет и пет години, но това беше достатъчно.
Ангелите живееха вечно.
Така казваше майка му на смъртните, но според нея ангелите просто живееха много дълго.
Той разтърси раменете ѝ, кафявата ѝ кожа беше студена, вместо да сияе от топлина.
– Събуди се. – Опита се да не си спомня какво още беше казала майка му, но думите ѝ прошепнаха в съзнанието му, изречени на лиричния език на острова, където беше родена и живяла, докато не я отведоха на училище в мястото, което наричаше Убежище.
– Ангелите могат да умрат. Това е трудно, но не е невъзможно. Особено за по-младите ангели.
Сега той гледаше парчето месо, облечено в аметистова коприна, и знаеше какво означава тази дупка в гърдите ѝ. Сърцето ѝ беше изчезнало, изтръгнато. В стомаха ѝ също имаше дупка. А главата ѝ… не беше прекалено тежка, за да я вдигне. Защото и в нея имаше дупка.
Всички вътрешности на майка му бяха изчезнали.
Ангел на нейната възраст и сила не би могъл да се събуди без вътрешностите си, не би могъл да се реформира. Въпреки това той я разтърси, казвайки ѝ:
– Събуди се, събуди се, събуди се! – Докато не осъзна, че крещи, а не би трябвало да крещи никога, никога.
Затвори се, като прехапа отново устната си, докато не се разкървави, потупа косата на майка си и се изправи, като сложи едната си окървавена ръка на дръжката на вратата, за да я отвори. От другата страна го посрещна тишина. Той проследи следите от засъхнала кръв, решен да намери вътрешностите на майка си. Ако ги върнеше обратно, тя щеше да се събуди, той знаеше, че ще го направи.
Крилете му се влачеха по земята, разнасяйки мръсотия и ръждивочервени ивици по лъскавите дървени подове, и той знаеше, че майка му ще му се скара. Винаги трябваше да ги поддържа, за да укрепнат летателните му мускули, но той беше толкова уморен и гладен.
– Съжалявам, мамо – прошепна той отново. – Обещавам, че утре ще се справя по-добре. – След като тя се събуди.
Навън пълната мощ на слънцето беше ослепителна, светлината се отразяваше от белите пясъци от другата страна на пищната градина на майка му, а водата представляваше безкраен син хоризонт. Той примигна, докато петната избледнеят, и продължи със задачата си. Следата от втвърденото от слънцето черно-кафяво мина отстрани на къщата и стигна до това, което беше малката барака, в която баща му беше сглобявал неща, като инструментите, които приятелите им отнесоха, за да ги продадат в Убежището, и играчките, които Джейсън обичаше.
Преди.
Димът все още се издигаше от срутените останки от работната къща на баща му, но огънят беше погълнал добра храна и се беше усамотил да спи, а падналите греди светеха с последните няколко въглена. Знаеше, че не бива да се доближава до огъня, но все пак отиде, отблъсквайки с ръце все още топлите парчета. Когато въглените изгориха кожата му и изпепелиха перата му, той се отърси от болката и продължи, като отхвърляше пепелта и буците овъглено дърво, докато не видя главата на баща си.
Тя се търкаляше по пода, цялата от кости, а дупките за очите бяха празни. Тялото на баща му – овъглени черни кости – лежеше в друга част на малката сграда и тогава Джейсън разбра, че баща му е изгорил вътрешностите на майка му, както и своите, че е отрязал собствената си глава с помощта на сечивото, което беше построил… щеше да отреже и тази на Джейсън, ако Джейсън беше издал звук, когато баща му го извика, след като писъците спряха и кръвта започна да се процежда през люка.
Назад към част 38 Напред към част 40
