Глава 39
Но може би баща му е направил грешка, помисли си той внезапно, надявайки се на ярка звезда в себе си, и вътрешностите на майка му са оцелели?
Започна отново да рови из пепелта, кожата му гореше, лицето му бе почерняло от праха. Копаеше, търсеше и оставяше следи от лепкаво червено, докато изгорялата му кожа се лющеше и изгорелите му ръце започнаха да кървят. Едва когато падна нощта, той разбра, че няма какво да намери.
Вътрешностите на майка му се бяха превърнали в пепел.
– Само много могъщ безсмъртен може да се издигне от пепелта на пламъка. – Кафявите му очи блестяха едновременно с облекчение и загриженост. – Ето защо никога не трябва да си играеш с огъня, Джейсън. Дори аз не мога да оцелея от огъня, ако той достигне до сърцето и ума ми, а ти си бебе.
Крилете му се повлякоха под полумесеца, той излезе до най-близката част на тяхната лагуна, изми се в топлата, плитка вода. Майка му не харесваше, когато идваше мръсен в къщата, затова той се миеше и миеше, докато цялата кръв и прах не изчезнаха от тялото му, а суровата и порязана плът го бодеше от солената вода. Носейки мръсните си дрехи, той ги оставяше на верандата, където тя винаги ги вземаше, за да ги изпере. Крилете му бяха хлъзгави от водата, затова ги отвори и изтръска, преди да влезе вътре.
Мама винаги го целуваше по бузата и подсушаваше крилата му с мека кърпа, но днес трябваше да го направи сам. Беше трудно – крилата му бяха по-големи от тялото му и не можеше да достигне всяка част.
– Натам, Бъмбълби.
Вслушвайки се в спомена, той разстла кърпата на пода и легна на нея, както някога бяха правили мама и баща му, когато двамата се смееха след плуване, а крилата им блестяха на слънчевата светлина, докато той кръжеше възхитен над тях като „голям щурец“. Това беше хубав спомен, за времето преди баща му да стане непознат, който заключваше вратата на спалнята и караше майка му да издава малки, болезнени звуци, които изкривяваха Джейсън, докато не можеше да диша.
Сух, облече чисти дрехи и въпреки че не трябваше да носи обувки в къщата, си помисли, че този път ще е добре, защото подът беше толкова мръсен. Готов, той отиде до задната врата и излезе навън, където майка му държеше нещата, с които работеше в градината си. Тя би искала да е близо до големите си жълти цветя хибискус, помисли си той и започна да копае. Те ѝ бяха любими – когато ѝ донесеше един, тя винаги го слагаше зад ухото си, където блестеше „блестящ като изгрев на фона на черната коприна“ на косата ѝ.
Баща му беше казал това и я беше целунал.
Преди.
Той беше само дете. Отне му два дни да изкопае дупката. Не искаше да слага майка си в земята, но мухите бяха започнали да я притесняват въпреки чаршафите, които беше измъкнал от другите стаи и разстлал върху нея. Знаеше, че това няма да ѝ хареса. Затова, след като с помощта на рогозка внимателно издърпа парчетата от нея до изкопаната дупка, сложи в косата ѝ цвете хибискус и я покри с любимия ѝ аметистов шал.
– Обичам те, мамо.
След това започна да слага пръст обратно в дупката, върху майка си. Сълзите му се стичаха безмълвно и безкрайно по бузите му, а тялото му беше научило твърде добре никога, никога да не издава звук. Когато дупката беше запълнена и той знаеше, че никое от малките животни, които живееха в гората, няма да може да я обезпокои, той отиде на плажа, за да събира миди отново и отново, докато целият ѝ гроб не заблестя с извивките, извивките и блясъка на морето, с тежките цветове на хибискуса, които висяха над него.
След това сложи костите на баща си в чувал и го завлече във влажната дебелина на дърветата, като тежестта беше твърде голяма, за да може да полети. Не знаеше колко дълго е вървял и влачил. Дълго време. Понякога си почиваше. Но накрая стигна до малката лагуна, обградена от коралови рифове, която се отделяше от основния атол, като близнак, който не се беше оформил съвсем правилно.
За разлика от тяхната лагуна, в тази не му беше позволено да играе. Баща му беше казал, че под повърхността има вулкан, чийто кратер е дълбок. Този вулкан правеше нещо с водата, караше я да пали очите на Джейсън единствения път, когато му беше станало любопитно и беше дошъл да я изследва.
Сърцебиенето, което се удряше в ребрата му от усилието, се издигна във въздуха, полетя към центъра на лошата лагуна и пусна чувала в тъмното ѝ сърце, наблюдавайки как чувалът потъва под повърхността и в пастта на скрития вулкан. Докато лагуната изяждаше баща му, и макар че Джейсън искаше да го мрази, да го мрази, да го мрази, сърцето го болеше.
Спомни си как баща му го беше учил за коралите, за морските обитатели, за това как да работи с дърво, за да изработва инструменти, които издават призрачна музика, и очите му се замъглиха, докато вече не виждаше, и той знаеше, че трябва да се махне, преди да е паднал в лошата лагуна. Напрягайки тялото си, той се издигна във въздуха и се отдалечи, стигайки дотам, докъдето уморените му мускули и тежките му криле можеха да го отведат, преди да спре и да се огледа.
Техният атол представляваше изумруденозелен пръстен, който обикаляше около блестяща лагуна. Все още не можеше да я обиколи за един ден, но планираше да го направи, когато порасне. Майка му беше казала, че ще отиде с него, ще му покаже всички тайни места, които е открила, но сега я нямаше.
Нямаше и никой друг.
Той беше съвсем сам.
* * *
Сърцето на Махия се разби хиляди пъти, докато слушаше историята на Джейсън, докато мислеше за това малко момче, толкова самотно, уплашено и тъжно. И все пак тя знаеше, че мъжът пред нея не е това момче, не е бил това момче от стотици години. Тя не можеше да изтрие болката му и да му каже, че всичко ще бъде наред.
Джейсън беше научил твърде добре, че понякога нищо не може да поправи счупеното.
Не беше съзнателна мисъл да върви към него. Просто изглеждаше правилно. Точно както ѝ се струваше правилно да плъзне ръце около торса му и да сложи буза на гърдите му.
Понякога докосването можеше да каже много повече от всички думи. Така че тя просто го притисна и усети как нови сълзи я боднаха в очите, когато ръцете му я обгърнаха, притискайки я до себе си. Ръцете ѝ бяха под крилата му, а неговите – над нейните и сякаш така винаги са се прегръщали, така ще се прегръщат и след хиляда години.
– Баща ми – промърмори Джейсън, допрял бузата си до слепоочието ѝ. – Беше човек с невероятен талант, подхранван от дива страстна природа. Неговата Нене означаваше за него повече от всичко и от всеки друг в света.
Черните криле я обгърнаха като среднощна ласка.
– Може би страстната му привързаност към майка ми щеше да бъде смекчена, ако им беше позволено да живеят в мир на света, или може би мракът беше цената, която плати за таланта си, но той я обичаше, докато не се превърна в мания, докато не прогони един по един всичките им приятели с ревността си. Дори жените не бяха добре дошли – той вярваше, че те се опитват да я отблъснат с приказките си за Убежището.
Оставяйки, помисли си Махия, жена и дете сами с мъж, чиято любов се е превърнала в примка.
– Майка ти… – Тя се прекъсна, осъзнала твърде късно, че въпросът ще му причини ужасна болка.
Но той знаеше това, което тя бе оставила неизказано.
– Тя постъпи против волята на семейството си, като прие костюма му, но не гордостта ѝ попречи да ме вземе и да се върне в Убежището. Беше любов. – Ръцете му се стегнаха около нея. – Дори когато ревността му ескалира до степен, в която си въобразяваше, че тя има таен любовник, който я посещава в редките моменти, когато той лети до близкия остров, за да бере плодове. Дори когато започна да я наранява по начин, който не оставяше синини, освен тези в очите ѝ.
Махия искаше да се разгневи срещу майка му, да я разтърси. Как можеше да не предпази сина си от такъв ужас? И все пак, дори и да крещеше безмълвно от болката, която бе изковала мъжът в ръцете ѝ, тя знаеше, че емоциите не са нищо толкова просто.
Продължаващата любов на Нейха към Ерис беше само един пример.
– Съжалявам – каза тя и думите съдържаха цялата ѝ мъка, цялата ѝ ярост.
Отговорът на Джейсън беше погалване на ръката му по гърба ѝ. Сърцето му биеше силно и равномерно под бузата ѝ, тялото му беше пещ, силата му беше толкова неумолима, че тя трябваше да се уплаши. Но това беше Джейсън, който никога не би я наранил. Тя знаеше това дълбоко в себе си още преди той да ѝ разкаже за миналото си, което я накара да разбере защо помага на „разбитите птици“.
Копие от болка, но още по-силна беше нуждата ѝ да върне Джейсън от ужаса, да му напомни, че светът не е само творение на болката, страданието и загубата. Отдръпвайки се достатъчно, за да може да погледне в очите му, тя си помисли за всичко, което ѝ беше казал, подбра скритото чудо.
– Знаеш ли да плуваш? – Попита тя в тишината, нощта около тях беше тиха, с изключение на щракането, което известяваше присъствието на един любопитен малък гущер, преди той да размърда скъпоценно зеленото си тяло и да изчезне в една пукнатина в стената на храма. – Каза, че си си играл в лагуната.
Въпросът изненада Джейсън. Очакваше жената в ръцете му да го попита за подробностите как най-накрая е стигнал до Убежището, но тази тема беше добре дошла за отклоняване от спомените.
– Като риба. Ще те науча, ако искаш. – Всички ангели можеха да плуват, крилата им бяха плаващи. Тази плаваемост обаче затрудняваше атлетичното плуване, особено дълбоките гмуркания. Родителите на Джейсън го бяха научили на трикове, с които да неутрализира този ефект поне за кратки периоди от време.
– Бих искала това. – Усмивката на Махия разтопи леда, който се беше образувал в гърдите му, докато говореше за загубите, които завинаги бяха променили хода на съществуването му.
– В морето има – каза той, като я придърпа малко по-близо – толкова свобода, колкото и в небето, ако знаеш как да се движиш в него. – Сам и без родители, които да се разтревожат, че е отишъл твърде далеч, той се бе научил да се движи в дълбините, прилепил криле към гърба си.
Ниврити.
Той пусна Махия при шепота на вятъра, сгъвайки крилата си до гърба.
– Ела. – Излязъл и заобиколил забулената в сенки страна на храма, Махия мълчаща, докато го следваше, той погледна към крепостта, търсейки някакъв знак за неприятности.
Не видя нищо… не и докато не насочи погледа си надясно.
Нощното небе беше черно, а блясъкът на звездите беше зачеркнат от армия от криле. Тези крила се сториха „грешни“ за зрението му, докато не осъзна, че са чиста струя. Тъй като никой от живите ангели, които познаваше, нямаше крила, подобни на неговите, това означаваше, че са боядисани като камуфлаж. Вампирската наземна охрана трябваше да е на няколко минути от крепостта.
„Това е лудост.“ – Ужасеният глас на Махия. – „Дори с тази армия майка ми не може да се надява да се справи с Нейха в битка.“
Джейсън не можеше да не се съгласи. Колкото и впечатляващи да изглеждаха силите на Ниврити, те не бяха, не и в сравнение с гарнизона, който живееше във форта – който представляваше само малък процент от нападателните ресурси, с които разполагаше Нейха.
„Не трябва да гледаш това.“
„Не… Аз трябва да участвам в това. Може и да не познавам Ниврити, но тя е моя майка, а Нейха не е направила нищо, за да спечели лоялността ми.“
Джейсън се обърна, за да я прикове с поглед.
„Поставяш се на това поле и не правиш нищо друго, освен да разсейваш майка си. Нейха ще те използва, ще накара Ниврити да те гледа как кървиш. Твърде слаба си, за да бъдеш нещо друго освен отговорност.“
Махия трепна.
„Това беше жестоко.“
„Понякога жестокостта е необходима.“
„Ти си силен“ – отвърна тя. – „Можеш да помогнеш на майка ми – но ти си страхливец, като се криеш тук.“
Той не ѝ позволи да види какво му направи психическият шамар.
„В момента, в който стъпя на това бойно поле, въвличам Рафаел и целия му народ във война. Хиляди, милиони ще загинат в последствие.“
Махия сякаш повяхна, вперила поглед в черните криле на хоризонта.
„Съжалявам. Знаех, че… Не трябваше да си изкарвам гнева върху теб. Прости ми, Джейсън.“
Той можеше да усети вкуса на разбитото ѝ сърце.
„Тя е забравена.“
Премести се, за да постави гърба си до стената, тя се плъзна надолу, за да седне до него, опустошение в изражението ѝ, което той никога преди не беше виждал, онази упорита, красива надежда, която беше близо до угасване.
„Толкова дълго я чаках, а сега тя ще умре.“
Джейсън обърна лицето си към небето.
„Остани тук.“ – Той се издигна в обсипаната със звезди чернота, преди тя да успее да го разпита, сливайки се с нощните сенки с лекота, която беше инстинктивна. После се стрелна право към приближаващата се армия, чието бавно, внимателно темпо не съответстваше на неговата скорост.
Викът се чуваше само когато искаше да бъде чут. Вдигна ръка, за да спре стрелбата с арбалет, и една жена, която безспорно беше роднина на Нейха, се откъсна от групата, за да се насочи към него. Той усети мисловното ѝ докосване, реши да не го признае.
Непокорна и надменна, тя спря пред него, размахвайки небоядисаните си криле, за да запази позицията си.
– Шпионин.
Тази жена, помисли си той, може би бе дала на Махия деликатните ъгли на лицето си, дивото синьо и зелено на перата си, но нямаше нищо общо с детето, което бе родила, а очите ѝ бяха докоснати от поглъщаща ярост.
– Трябва да поговориш с дъщеря си, преди да предприемеш тази самоубийствена мисия.
Очите ѝ се разшириха, преди смехът да изпълни въздуха, хриплив и мек.
– Ах, такава вяра. – Изкривяване на устните ѝ. – Заведи ме при нея.
Джейсън не се изненада както от липсата на притеснение за евентуална засада, така и от пълното пренебрегване на завоалираното му предупреждение да се оттегли. И любовта, и омразата имаха склонността да заслепяват, да унищожават разума.
– Тя не е далеч.
Когато се върна в храма, крепостта на стражата беше оживена и се наложи комбинация от точен момент и късмет, за да свали Ниврити, без да бъде открита. Махия не беше там, където я беше оставил – тя стоеше на стъпалата към храма, с арбалет в ръка, с назъбена стрела и в позиция за стрелба.
Той почти се усмихна. Знаеше, че опасният гняв, който се появи в бледия блясък, е за него, за начина, по който я беше оставил, но той се промени в шок, когато погледът ѝ се спря на Ниврити.
* * *
Тъпият звук от удара на арбалета в земята извади Махия от зашеметяващата ѝ неподвижност. Тя се наведе рефлекторно и го вдигна, без да откъсва поглед от жената, която вървеше към нея, облечена в черни бойни кожи, а крилата ѝ бяха шаблонът, от който бяха отлети тези на Махия.
– Дъще. – Шепот, мека дума, пръстите на жената се стовариха върху бузата ѝ, а изражението ѝ преливаше от дълбока емоция, която разкъсваше сърцето на Махия, душата ѝ. – Завинаги любима на сърцето ми.
Този път Махия не се притесняваше за арбалета, когато той падна. Сълзите, които се стичаха по лицето ѝ, отидоха в ръцете на майка ѝ и позволиха на тези ръце да я държат в безопасност. В този момент нямаше никакво значение, че Ниврити е чудовище, което е изтръгнало вътрешните органи на мъж и е изнасилило жена без никаква причина, освен че ще нарани близначката си. Нищо нямаше значение освен това, че за първи път в живота си тя беше държана с любов.
Назад към част 39 Напред към част 41
