Глава 32
„О. Боже. Мой.“
Мисловната прозявка на Елена повтори собствения шок на Рафаел. Нямаше начин архангела от Будапеща да симулира това. Не и когато останалата част от тялото ѝ също свидетелстваше за признаци на напреднала бременност, сега, когато той знаеше да ги търси. Остротата на лицето ѝ, блясъкА на кожата ѝ, по-бавното ѝ дишане и начинА, по който косата ѝ изглеждаше по-гъста, дори по-буйна.
Всичко това беше обичайно за ангелските бременности.
Притиснала корема си с две ръце, Михаела погледна надолу, изражението ѝ беше уязвимо в своята мекота.
– Сега виждаш защо не мога да изкарам планираната си смяна.
– Изглежда, че си близо до пълния термин. – Рафаел се насили да запази спокойствие – сякаш бременността на архангел не е изключителен момент във времето. Последният път, когато това се беше случило, беше майка му.
– Остава по-малко от месец. – Михаела отново зае мястото си, а движенията ѝ бяха тромави по начин, на който той никога досега не бе ставал свидетел у зашеметяващата, капризна жена, която бе поставила императори на колене и бе повела друг архангел към кръвопролитни кланета.
– Защо не си в Убежището? – Ангелите не раждаха извън Медика; Аманат беше единственото изключение от това правило.
– Доверявам се на малцина с такава ценна дарба. – Лицето на Михаела се втвърди. – Кеир е наясно, откакто разбрах, и ще ме придружава. Дори сега се подготвя да дойде в Будапеща. Единствените други, които в момента са в крепостта ми, са тези, които биха ми позволили да им прережа гърлата, ако поискам – те ще защитават мен и бебето ми до последно.
– Бащата на бебето сред тях ли е?
Махна с ръка, което беше много характерно за Михаела.
– Бащата е без значение. Това е моето дете, дете на архангел. – Тя постави ръка под екрана и той предположи, че отново е притиснала корема си. – Знам, че няма да ме предадеш в това – сега си твърде човечен. Никога не съм мислила, че ще смятам това за дар. – Тя издиша бавно и внимателно. – Майка ти е родила дете. Вярвам, че тя ще уважи моята истина.
– Защо не поговори директно с Калиане? – Бременният архангел беше най-слабия, който някога щеше да бъде – ако Рафаел искаше да убие Михаела, никога нямаше да има по-добра възможност. – Защо да разкриваш слабостта си пред мен?
– Лейди Калиане ме плаши. Ти, от друга страна, си мой сънародник. – Усмивката ѝ беше пищна, дълбока, стигаше до очите ѝ – и щеше да го заслепи, ако не беше имунизиран срещу методите ѝ да получи това, което иска. – Дори и да си отказал да ми бъдеш любовник.
„Виждам, че бременността не е променила печелившата ѝ личност.“
„Устой на изкушението да хвърлиш това острие към екрана, воин мой. Би било неудобно да обясняваш на майка ми.“ – Детето в безопасност ли е? – Попита той Михаела.
Практикуваната ѝ маска се смали, гърлото ѝ се раздвижи.
– Кеир не е усетил нищо нередно. Няма остатъци от Юръм. Детето в утробата ми е здраво във всяко отношение и е мое.
– Момче?
– Не можех да чакам. Помолих Кеир да го установи за мен. – Усмивката ѝ беше зазоряваща светлина, истинска по начин, който не можеше да бъде фалшифициран.
„Уау.“ – В гласа на Елена се долавяше удивление. – „Такава красота… Тя можеше да владее света, ако престанеше да се опитва да манипулира всички.“
– Ще бъда отново майка, Рафаел. – Шепот. – Най-после болката ми ще свърши. Той е моето изкупление.
– Ще поговоря с Калиане. Не мога да обещая нищо – тя сама ще вземе решението си.
– И така – промълви Елена, след като Михаела приключи разговора.
– Тя ни манипулира.
– Разбира се, че манипулира – това е статуквото за Михаела. – Елена прокара нож през пръстите си. – Но тя също така е супер бременна.
– Ако Кеир е потвърдил, че всичко е наред, тогава не трябва да се страхуваме, че това ще е нещо друго освен дете.
Съпругата му потръпна при напомнянето за последното „раждане“ на Михаела.
– Няма спор, че тя вече обича детето си, но всички тези неща с „моето изкупление“ ме втрещяват. – Тя направи физиономия. – Може би защото не я харесвам – и, боже, сега се чувствам като гад.
– Не, Елена. Чувствам се по същия начин. – Отиде на балкона им с нея до себе си, облегна се на парапета и погледна към разцъфналите през нощта цветя на Аманат. – Тя прави така, че всичко да се върти около нея, а не около детето.
– Предполагам, че това е разбираемо, след като веднъж е загубила дете.
Мекото сърце на ловеца му прозираше във всяка дума. И сега то беше нейно. Неговото собствено никога не е било толкова съпричастно; каквото състрадание имаше, каквато човечност, то идваше от нея.
– Детето сигурно ще бъде свръхзащитено до смърт – каза Елена – но не мисля, че Михаела би наранила бебето си.
– Доколкото ми е известно, Михаела никога не е причинявала вреда на дете. – Рафаел наблюдаваше как една светулка трепти в тъмнината на лампите. – Не тя е заплахата, която ме притеснява.
Приплъзвайки оръжието си, Елена се облегна на парапета до него, а тялото ѝ се допря до неговото. Инстинктът му го накара да разпери крило, за да я покрие. Тя прокара пръсти по чувствителната му вътрешна повърхност.
– Притесняваш се за Юръм?
– Сигурен съм, че унищожихме неговия витаещ призрак. – Мъртвият архангел по някакъв начин бе успял да остави след себе си „призрак“, енергийно ехо, което се бе опитало да обладае Михаела. – Повече се притеснявам дали в резултат на това тя е получила някакви трайни увреждания. – Той поклати глава. – Това е глупаво притеснение – архангелите не се белязват толкова лесно.
– Да, но „бебето“ от гниещо месо… Нищо от това не беше нормално дори за Кръга. – В състраданието се промъкна тревога. – Знаеш ли какво се е случило с първото ѝ дете?
– Един ден бебето просто спря да диша. Подобно нещо е изключително рядко сред ангелските бебета – през целия си живот съм чувал само за два случая, а бебето на Михаела беше втория. – През ума му преминаха спомени за мъничкото, отрупано с цветя ложе, за суровата, мълчалива красота на Михаела.
– Това е единствения случай, откакто я познавам, в който си спомням за Михаела като за същество с ледено мълчание. Тя не проговори цяла година след смъртта на бебето си.
– Човече, това е толкова тъжно.
– Тогавашният любовник на Михаела, бащата на бебето, беше намерен мъртъв два дни след погребението на бебето. Той е бил изкормен жив, а след това обезглавен.
Ръцете на Елена се вкопчиха в парапета.
– Михаела?
– Никой не знае, но тя не поиска разследване на инцидента, не показа гняв, не изглеждаше да изпитва някаква скръб. И въпреки че той беше неин любовник в продължение на половин век, тя не присъстваше на церемониите, които провеждаме за нашите мъртви.
Елена имаше чувството, че никога няма да разбере Михаела, не и ако доживее до възрастта на Калиане.
– Акт на скръб, защото той ѝ напомня за изгубеното ѝ бебе? Или пък коз за гнева ѝ, че не е могла да защити детето си? Възможно е и да не го е направила, но да е била прекалено изтръпнала от първата загуба, за да преработи втора.
– Само Михаела знае истината и никога не е говорила за това – казвам ти го, за да запомниш, че дори и с дете, Михаела си остава Михаела.
– Предполагам, че ми е трудно да видя силната ѝ любов към бебето и да я отделя от това, което е през останалото време. – Тя сви рамене с рязко движение.
Сгъвайки назад крилото си, той прокара ръка по гръбнака ѝ.
– Какво става?
– Просто това странно усещане. – Енергийните ѝ криле избухнаха. – Това е по-добре. Чувствах се така, сякаш мълнията се натрупваше под кожата ми.
Рафаел си играеше с мълнията в крилата, които сега съдържаха всички нейни нюанси. Полунощ и зора.
– Ставаш по-силна. – Днес беше летяла цял ден и въпреки това имаше излишна енергия.
Усмивка, толкова блестяща, че тази на Михаела никога не би могла да се конкурира с нея.
– Горещо, по дяволите. Може би вече няма да ми се налага да разпределям часовете си в полет. – Тя скочи в обятията му, целуна го по цялото лице, а радостта ѝ беше неустоима примамка.
Устните им се срещнаха в бурната светлина на крилете ѝ.
– – –
След бърза вечеря Рафаел остави съпругата си в затворения външен двор, окъпан в сребърните лъчи на луната. Тя планираше да говори с приятели в Убежището, включително с едно малко момче, което я обожаваше; идеята ѝ беше той да отиде сам при Калиане.
– Знаеш колко ѝ липсваш.
„Толкова меко сърце.“
– Рафаел. – Лицето на Калиане разцъфна, когато той влезе в любимата ѝ градина.
Тя седеше на каменна пейка, която гледаше към езерце с толкова неподвижна вода, че приличаше на огледало. Радостта ѝ от това, че го видя, беше открита жарава, която засенчи луната. Сърцето на Рафаел се сви. Същата жена, която го беше оставила разбит и окървавен на забравено поле, му беше пяла и като дете – песни, толкова сърцераздирателни в красотата си, че цялото Убежище беше спряло, за да слуша.
Тя беше и жената, която носеше на съвестта си хиляди мъртви души. Дали ги чуваше в това тихо и самотно пространство? Затова ли толкова често седеше тук? За да слуша упреците на мъртвите? За да си спомня лицата им?
Той протегна ръка. Тя я пое с усмивка на чисто щастие и му позволи да ѝ помогне да се изправи на крака. Роклята ѝ беше блестящо ледено бяла и се стелеше около нея като замръзнала вода, докато вървяха по градинските пътеки. Рафаел заговори пръв.
– Знам, че те боли да говориш за миналото пред Кръга.
– Не мога да се преструвам, че това не се е случило, че не съм извършила чудовищно нещо. – Всяка дума бе изпълнена с болка. – Трябва да свидетелствам за всички погубени животи. – Тя стисна предмишницата му. – Помолих Джесами да донесе записите тук, за да мога да прочета пълния отчет за случилото се по време на най-страшната ми лудост.
Толкова много деца бяха загинали, че двата града се бяха превърнали в гробница. В крайна сметка ужаса от това беше твърде голям и тогавашните членове на Кръга бяха изравнили градовете със земята. И до ден днешен на тази земя няма нови сгради, а мястото е превзето от диви треви, които виреят в песъчливата почва край океана.
– Сигурна ли си, че това е правилното решение? – Историите на Джесами можеха да отблъснат Калиане от тъмния ръб.
– Това ме преследва. Трябва да знам всичко това. – Минаха дълги минути, преди тя да каже: – Няма да се побъркам отново, Рафаел. Вече знам знаците. Ако те се появят, ще се върна в Съня.
Той повярва на решимостта ѝ, но също така знаеше, че лудостта има свойството да разяжда рационалната мисъл. Беше го видял отблизо и при майка си, и при баща си.
– Понякога – промърмори Калиане – си мисля, че Леуан и аз не сме толкова различни.
– Ако се беше спряла на смъртни жертви, може би. – Колкото и безсърдечно да беше, Кръга не се намесваше в такива неща на територията на друг архангел. – Но тя е успяла да зарази един архангел. Това заплашва самата ни цивилизация.
– Трябва ли да се върне здрава?
– Тогава ще проведем друг разговор. – Рафаел не вярваше, че вменяемостта е възможна, не и когато Леуан продължаваше да разперва ръце из Китай. Разумността идваше от дълъг сън, а тя в най-добрия случай беше в лека дрямка.
– Къде е твоята съпруга?
– Смяташе, че имаме нужда от време насаме, за да бъдем майка и син. – Какво би дала неговата Елена, за да може да се разходи в полунощ с майка си, да поговори с нея още веднъж.
– Тя има смелост – каза Калиане. – Виждам го и се радвам за теб, че имаш такава съпруга, дори и да се притеснявам как нейната човечност ще те промени.
Рафаел не отговори; беше направил своя избор и не съжаляваше и никога нямаше да съжалява. Щеше да се влюбва отново и отново в Елена.
– Имам друг въпрос, който трябва да обсъдя с теб. – Той ѝ разкри тайната на Михаела.
Като си пое тежко дъх, тя спря на пътеката.
– Сигурен ли си? – Крилете ѝ личаха със светлина на фона на нощното небе, очите ѝ бяха сини като пламък.
– Да. Успях да се свържа с Кеир, преди да дойда при теб. – Лечителят беше спрял на пътна станция, създадена за пътници, които преминават през дадена територия. – Михаела му беше дала разрешение да потвърди новината, ако ти или аз поискаме. – И лечителя не излъга, не за никого.
Калиане започна да върви отново, ръката ѝ беше в извивката на ръката му.
– Забелязах умората ѝ и липсата на интерес към делата на Кръга, но го отдадох на период на умора, както се случва с много от нас с течение на времето.
Рафаел все още не беше изпитал такова. Дори когато бе започнал да изстива, преди да срещне Елена, а съпричастността му се бе превърнала в жестокост, той все още се интересуваше от света.
– Майко, ще покриеш ли обиколката на Михаела в Китай?
– Разбира се – тя не може да рискува да се зарази. Тя е защитена? Бебето е силен разход на енергия за архангелската майка. – Усмивка, потупване на предмишницата му. – Никога не съм имала нищо против, но имах Надиел да бди над мен и нашето великолепно чернокосо бебе. Казваш, че Михаела претендира за детето сама.
Спомени от далечно кътче на миналото му, за плискането във ваната, докато майка му се смееше, за това как го увиваше в кърпа и носеше мокрото му тяло близо до себе си, без да се интересува от красивата си рокля.
– Ако досега никой не е разкрил тайната на Михаела – каза той през тежестта в гърдите си – тогава мисля, че тя има правилните хора около себе си.
– Добре. Ще ѝ говоря за такива неща, каквито само една архангелска майка може да разбере. – Ръката ѝ се вдигна, за да отметне косата му от челото, сякаш беше малък. – Трябва да бъдем създания на силата, докато сърцата ни са на показ пред света. Добре е, че сред нашия вид да убиеш дете е непростимо престъпление. В противен случай щях да изгоря света до основи, за да те защитя.
– Отне ли ти много време да възстановиш силите си след моето раждане? – Той беше младеж, когато тя го беше оставила счупен и окървавен на онова зелено поле. Тогава подобни въпроси не му бяха хрумвали.
– Не, не толкова дълго. Архангелското тяло оздравява бързо. Но и аз имах рана – и я имам и до днес. – Дълбочината на усмивката ѝ му подсказа, че тя е доволна от това. – Ти винаги ще бъдеш бебето, което люлеех в ръцете си. Когато те боли, боли и мен. И все още бих изгорила света за теб.
– Не, майко, няма да го направиш.
Дълбока тишина в нея.
– Ти се страхуваш от моята лудост дори сега.
– Времето е крилат звяр за смъртните, но за нас то е пълзящ прилив. – Щеше да му отнеме векове, по-дълго, за да приеме, че здравия разум на Калиане е тук, за да остане. – Ти си била будна само за един удар на сърцето.
– Кога започна да философстваш, млади ми Рафе? – Любимото име от детството, което не беше чувал от цял век. – Оставих зад себе си едно диво, импулсивно момче, което носеше гнева си като втора кожа, и се върнах при един архангел, който твърдо контролира света си, но не и заради увлечението си по една смъртна. – Смехът наруши неподвижността ѝ. – И така… Мисля, че дивото момче е станало мъжа, в който си се превърнал. Все още дразниш носовете на задръстените и закостенелите.
За миг те бяха само майка и син.
– Според Елена половината от ангелския род смята, че съм си изгубил ума, и чака да види дали ще си го върна.
През изминалите десет минути те говореха за дребни неща; за новородените в Аманат, за ремонтираните домове, за това как майка му пожела да приеме в Кулата си вампирска девойка.
– Тя е твърде свирепа за Аманат. Ако пожелае да се върне по-късно, ще я посрещна у дома, но мисля, че да я принуждавам да остане тук, би означавало да я задуша.
– Ще помоля Дмитрий да организира прехвърлянето.
Следващите думи на Калиане бяха далеч по-замислени.
– Странно нещо, нали? Че утробата на един архангел става плодовита по време на катастрофална промяна? – Тя погледна към луната. – Мисля, че преди това да е приключило, света ще бъде променен по повече от един начин.
Думите звучаха като пророчество и настръхнаха косъмчетата по врата на Рафаел, но той си припомни, че майка му не е ясновидка. Тя не беше Касандра, която някога бе сънувала как смъртен се превръща в ангел, а след това бе възкръснала, за да види мечтата си в блестящи, живи цветове.
Той умишлено смени темата.
– Днес Елена спомена, че никога не е виждала образа на баща ми. – Тези в древната крепост Лумия не се брояха; всички те бяха за смъртта на баща му, засвидетелствана от един травмиран млад ангел. Коса от огън, очи от пламък. Всичките му цветове бяха потънали в ангелския огън, който беше неговата смърт.
Тъгата обгръщаше раменете на Калиане като тежко наметало, но в нея се преплиташе усмивка, пропита с любов.
– Пазя любимия си портрет на Надиел в спалнята си. – Тя стисна предмишницата му. – Кажи на Елена да се присъедини към нас. Ще отидем да видим баща ти.
Назад към част 32 Напред към част 34
