Глава 16
– Хей! – Андромеда плисна вода върху него. – Трябва да си обърнат с гръб.
– Няма да погледна под водата – обеща ѝ той, докато ставаше, за да се промуши по ръба на езерото. – Студено ли ти е?
Зъбите ѝ заскърцаха, когато каза:
– М-х-м-м-м. Но к-кръвта. Искам да я сваля. Дъжда не беше достатъчен.
Намери това, от което се нуждаеше, откъсна един стрък трева и се върна при нея.
– Ела тук и ще ти измия косата.
Поглеждайки го подозрително, тя все пак се приближи, така че гърба ѝ беше опрян на ръба. Той коленичи зад нея и потупа рамото ѝ с един нокът.
– Ето. Тази трева ще ти помогне да бъдеш чиста. – Миризмата беше остра, лимонена.
– О! – Тя вдигна очи и му се усмихна, а той се почувства добре.
Като смачка тревата, която все още държеше, той прибра ноктите си, после разплете плитката ѝ и използва тревата като сапун. Направи го бързо, защото тя трепереше толкова силно, че костите ѝ почти се блъскаха една в друга.
– Ангелите са създадени за студ. – За ледените места високо над земята.
– Това, че можем да го понасяме, не означава, че всички го харесваме – каза тя, като звучеше намръщено.
– Влез под водата и изплакни косата си.
Поемайки дълбоко дъх, тя се потопи и остана под водата достатъчно дълго, за да се върне с гладка, блестяща коса.
– Мразя студа. Мразя студа. Мразя студа.
Той огледа дрехите, които тя беше свалила.
– Всичките ти дрехи са окървавени. – И нямаше къде да открадне повече.
– Да ги изперем. Нямам нищо против да нося мокри дрехи. Миризмата на преродените е ужасна.
Той намери още от лимоновата трева и я размачка с туниката ѝ, преди да ѝ я хвърли, за да може да я изпере. Направи същото с панталоните ѝ и с малките гащички, които не миришеха на преродени, а на нея. Топла, мускусна и женствена и го караше да иска да я оближе.
– Съблечи тениската си и ще направя това и с нея – каза тя, докато изплакваше дрехите.
Свали я и ѝ я подаде, докато вземаше мокрите си неща и ги хвърляше по клоните на дърветата около тях. След това, решавайки, че няма причина да продължава да носи панталоните си, започна да ги съблича. Едва когато тръгна да изпразва джобовете си, осъзна, че телефона му го няма, вероятно е изпаднал по време на битката с преродените.
Семейството му щеше да се притесни, ако не се свържеше с него; той щеше да го направи при първа възможност.
– Наазир!
– Затвори очи. – Той изръмжа, без да има предвид това. – Тук няма заплахи, а аз искам да съм чист.
Крилете ѝ се обърнаха към него, докато тя казваше:
– Да, съжалявам. Не трябваше да те карам да чакаш толкова дълго.
Остави панталоните си на брега заедно с един къс трева и се гмурна гол в езерото. Ледената температура го накара да скърца със зъби, но той обичаше да е във водата, обичаше хладното ѝ плъзгане по кожата му. Разбивайки повърхността, той отметна косата си назад и видя очите на Андромеда, които го гледаха. Той се усмихна и заплува към нея.
– Търсиш.
– Не виждам в тъмното. – Тя се опита да му се намръщи, но той усети топлината по кожата ѝ, сякаш кръвта ѝ се беше втурнала към нея. – Къде са ти панталоните?
– На брега – каза той лениво и открадна част от тревата, която тя държеше, за да може да отмие миризмата на преродените.
– Обърни се.
Когато той се подчини, тя го възнагради, като прокара смачканата трева през косата му. Той се облегна назад, а в гърдите му се разнесе дълбок тътен. Усети как тя направи пауза, но след един удар на сърцето започна отново, а силните ѝ, умели пръсти масажираха скалпа му. Когато тя премести ръцете си, за да разтрие тревата по раменете и гърба му, той усети как вече твърдия му член пулсира.
Добре, че не можеше да вижда в тъмното, иначе сигурно щеше да си тръгне.
Той не искаше тя да си тръгне; искаше да си играе с нея.
– Долу. – Тя бутна раменете му.
Отивайки под тях, той изми тревата от косата си. Този път, когато се върна, тя посягаше, за да вземе панталоните му, за да ги изпере. Крилете ѝ бяха разперени върху водата, кръвта се беше оттекла, и той наистина, наистина, наистина искаше да ги докосне. Приближи се и прокара едната си ръка по първичната ѝ кожа.
Тя се дръпна и го погледна през рамо.
– Знаеш, че това е лошо поведение.
Насочи се към брега, посегна към него, грабна мократа си, но чиста тениска и я хвърли към едно дърво. Тя се закачи за един клон и се разтвори. Нощният въздух щеше да я изсуши поне малко.
– Често съм лош – каза той честно. – Харесват ми крилата ти.
Вместо да продължи по темата, кожата ѝ изведнъж почервеня от горещина.
– Хм, ето ти панталоните. Изплакнах ги.
– Благодаря ти. – Знаеше, че е учтиво да кажеш това, когато някой направи нещо хубаво за теб. – Защо си червена?
Тя отплува, вместо да отговори. Хвърляйки дънките си към едно дърво и успявайки да ги закачи на един клон, той заплува след нея, а пулса му се учести. Тя си играеше с него? Но когато се появи до нея, след като се беше гмурнал под водата, тя изтръпна. – Ти каза, че няма да гледаш!
– Не съм го направил. Затворих си очите. – Беше изкушаващо да наруши обещанието си, но обещанията трябваше да се спазват. Това беше едно от първите неща, на които го беше научил Дмитрий – да спазва собствените си обещания.
– Ще ти донеса сушеното месо, което искаш, когато се върна.
– Обещаваш?
– Да.
В съзнанието на детето Дмитрий беше отсъствал дълго време – сигурно поне три месеца. Наазир не беше забравил обещанието, но всъщност не очакваше Дмитрий да си спомни. Просто се беше развълнувал от завръщането на човека, когото смяташе за свой баща.
– Дмитрий! – Той изхвърча през вратата, избягвайки нещастния вампир, който го пазеше. – Дмитрий! Дмитрий!
Силни ръце го сграбчиха здраво и го вдигнаха от земята, тъмните очи на Дмитрий бяха тъжни, въпреки че устата му се усмихваше. Наазир не знаеше защо Дмитрий е тъжен, но беше видял как очите на Дмитрий започват да се затоплят, след като са заедно известно време, така че знаеше, че не той е това, което кара Дмитрий да се натъжава.
– Държиш ли се добре, Наазир?
Наазир наведе глава.
– Не. – Беше изял домашния заек на училището. Не искаше да го прави, но то беше точно пред него и той беше толкова гладен. – Имам големи проблеми.
– Ах. – Дълбок мъжки смях, който го накара да вдигне очи и да оголи зъби в дива усмивка, защото виждаше, че Дмитрий не е ядосан.
– Можеш да ми разкажеш за това, докато ядеш това.
Наазир взе пакета и го разкъса, за да открие подаръка, за който беше помолил.
– Ти си си спомнил!
В очите му отново се появи тъга, а Дмитрий разроши косата му.
– Мъжът спазва обещанията си, Наазир.
– Наазир?
Той се отърси от спомена от детството, за да задържи красивия, искрящ поглед на Андромеда.
– Не съм гледнал – повтори той. – Ако погледна, ще е защото ме каниш.
Бузите ѝ бяха горещи, тя му се усмихна.
– Искаш ли да се състезаваме?
– Ще те победя – предупреди той. – Крилете ти ще те забавят.
– Дай ми преднина, за да е състезание. Ти не започваш, докато не измина половината път.
Зарадван от идеята за лична игра с нея, той кимна.
– Добре. – Елена му беше казала, че измамата е позволена, когато едната страна е по-слаба от другата по някакъв начин. Както когато се бяха спречкали, Андромеда мамеше, но това беше добрия вид мамене. Това означаваше, че могат да играят заедно.
Когато Андромеда се отправи към противоположния край на езерото, той видя, че тя е по-грациозна и по-бърза, отколкото беше очаквал. Бъдещата му половинка пазеше повече тайни. Смеейки се вътрешно на хитростта ѝ, той изчака, докато тя се озове на половината път, след което започна да прекосява водата. Беше се родил с умението да плува.
След като стигна до Андромеда, той можеше да я изпревари във всеки един момент, но направи нещо подло. Намали скоростта си, сякаш беше уморен, за да може да плува заедно с нея. И когато стигнаха до края на езерото, той я остави да се хвърли и да се хване първа за брега.
– Спечелих! – Каза тя, а цялото ѝ лице пламна. – Дължиш ми неустойка.
– Какво искаш? – Попита той, подпирайки се с ръце на брега, докато тя правеше същото до него. – Имам съкровище от лъскави неща.
– Наистина? – Очите ѝ се разшириха, но тя поклати глава. – Този път не искам лъскаво нещо – може би следващия път, когато спечеля.
Наазир хареса идеята за повече игри.
– Искам да направиш нещо за мен – каза тя.
– Какво? – Той се приближи тайно, така че крилото ѝ докосна ръката му.
– Да дойдеш с мен на една вечеря, организирана от родителите ми.
Наазир примигна. Жените обичаха да си лягат с него, но никога не беше канен вкъщи на вечеря, а след като Андромеда не искаше да лежи с него, не разбираше молбата ѝ. Освен ако…
– Искаш да шокираш родителите си ли? – Наазир беше различен и уникален. Мнозина в света го искаха заради уменията му, но той беше и много различен.
Той приемаше себе си. Неговата половинка също трябваше да го приеме, а не да се отнася към него като към изрод.
Андромеда се засмя, сякаш беше разказал страхотна шега.
Той се намръщи и започна да излиза от водата.
* * *
Виждайки как водата се стича от мускулестото тяло на Наазир, Андромеда за секунда загуби ума си. Едва когато се разкри горната извивка на задните му части, тя изпищя и като постави ръка върху напрегнатата сила на ръката му, го издърпа обратно надолу.
– Ти си гол! – Напомни му тя.
Той сви рамене и я погледна със сребърни очи, които светеха с бяла жар.
– Не ми пука.
– Ама на мен ми пука. – Сърцето ѝ все още се блъскаше при вида му. Беше построен като най-красивата статуя, която някога бе виждала, само че беше от плът и кръв.
– Студено ми е. Искам да съм навън.
Беше забравила за студа, толкова много се беше забавлявала с него.
– О. – Разочарованието се превърна в оловна тежест в стомаха ѝ, тя затвори очи. – Можеш да излезеш.
Той не помръдна.
– Защо се засмя?
– Какво? – Очите ѝ се отвориха от суровия му тон.
Виждайки гнева, който той не се опитваше да скрие, тя със закъснение осъзна, че той е приел смеха ѝ по погрешен начин.
– Родителите ми са неспособни да бъдат шокирани – призна тя с вдигане на рамене, което скриваше отзвука на детската болка. – Никога.
Изражението му се промени до невярващо очарование и Наазир се наведе по-близо.
– Дори от мен?
– Дори от теб – увери го тя. – Ако има разврат на тази земя, то те са се отдавали на него. – Секс, брутално насилие, редки наркотични вещества, това беше начина на живот на Лайла и Катон, тяхното натрапчиво желание да правят повече, да чувстват повече, безкрайно. – Вероятно ще ти предложат.
На челото му се появяват бръчки.
– Но аз ще бъда с теб.
– Те нямат граници. – Тя си помисли за младия ангел, в когото беше влюбена като млада, за това как един ден влезе в голямата всекидневна и намери него и майка му голи и в разгара на съвкуплението. Баща ѝ седеше в един фотьойл и наблюдаваше, докато един вампир смучеше еректиралия му пенис.
Андромеда трябваше да влезе под водата, за да отмие спомена. Има неща, които никое дете не бива да вижда. Най-ужасното беше, че тази отвратителна случка далеч не беше първата или единствената. Андромеда имаше твърде много такива образи, съхранени в съзнанието ѝ. Образи, за които категорично отказваше да мисли, но които не избледняваха.
Заемайки отново позиция до Наазир, след като избърса с една ръка водата от лицето си, тя се приближи твърде много. Толкова близо, че ръката ѝ се притисна в неговата и крилото ѝ докосна гърба му… но той не я отблъсна, а я погледна с онези диви очи, които внезапно бяха болезнено проницателни.
– Няма да се разправям с родителите ти. – Тържествено обещание. – Това би те наранило, а аз няма да те нараня.
Очите ѝ се присвиха, гърлото ѝ се стегна. Дълго време не можеше да говори. Когато го направи, гласът ѝ излезе дрезгав.
– Технически вечерята е в моя чест. Задължително е за тези от моята кръв да се върнат у дома на четиристотния ни рожден ден.
Знаеше, че трябва да му каже, че няма да си тръгне отново в продължение на петстотин години, но думите заседнаха в гърдите ѝ, твърди и подигравателни.
– Мислех, че ще направиш вечерята по-забавна.
Бузите на Наазир се сгърчиха, а очите му заблестяха.
– Ще се забавляваме – обеща той. – Ще донеса подарък на родителите ти.
Инстинктите ѝ извикаха тревога.
– А, Наазир…
Смеейки се на съмнителния ѝ тон, той се измъкна и излезе от водата без предупреждение. Тя видя твърдата извивка на задните му части, силните мускули на бедрата му, елегантната му сила, когато се изправи на брега и се изтърси на сухо като голяма котка. Сребристата му коса блестеше дори в тъмнината.
Той започна да се обръща към нея.
Кожата беше толкова гореща, че я изгаряше отвътре навън, че тя се принуди да затвори очи и да влезе под ледената вода, оставайки там, докато вече нямаше опасност да се възпламени. Когато излезе, видя, че Наазир е навлякъл мокрите си панталони. Той обаче не изглеждаше щастлив от това. Свивайки ноздри, той взе няколко неща, които сигурно беше оставил на земята, и ги прибра в джобовете си, после разгледа тениската си и накрая започна да я навлича, без съмнение смятайки, че ще изсъхне по-бързо върху тялото му.
– Няма да гледам – каза ѝ той, като държеше очите си върху дърветата пред себе си.
Доверявайки му се, тя излезе от водата и намери нещата си. Загледа се в бикините си, осъзнавайки със закъснение, че той сигурно ги е обработил по-рано. Също така си спомни, че той нямаше бельо. Кожата ѝ отново се нагорещи, а гърдите ѝ се разболяха, и тя навлече силно влажната си туника. Тя се спускаше на няколко сантиметра под дупето ѝ, спасявайки скромността ѝ.
– Не искам да нося останалото – призна тя на глас.
Наазир я погледна, приемайки думите ѝ за разрешение.
– Недей. Ще нося нещата ти, тъй като имаш меча, и ще можем да ги изсушим на слънце след изгрева.
– Наистина ли искаш да носиш тениската си?
Сякаш само чакаше думите ѝ. Събличайки тениската, за да разкрие гърдите си, които заплашваха да я превърнат в нарушителка на обетите, той наблюдаваше как тя, розова от руменина, връзва панталоните и бикините си, както и тениската му, в малък пакет. Взимайки го, той каза:
– Трябва да носиш чехлите. Те предпазват краката ти поне малко.
Кимна и нахлузи краката си в тях; те се разпадаха, но както Наазир беше казал, осигуряваха слаба степен на защита за нежните ѝ и натъртени стъпала. Когато отново започнаха да се движат, въздуха целуна най-интимните ѝ места, а зърната ѝ се търкаха в мократа коприна. Чувстваше се скандална, дива и авантюристична.
До нея Наазир се носеше с явно лениво за него темпо. Те не си говореха, докато света се превръщаше от черен в сив. Мокра и полугола… и никога през живота си не се беше чувствала толкова удобно с някого.
Докато той не погледна към нея и не протегна ръка, за да отблъсне стегнатите спирали на косата ѝ върху дланта си.
– Това ми харесва повече от твоята плитка.
Стомахът ѝ се сви… но после осъзна, че вече няма значение дали някой я вижда, и веднага си припомни Лайла, дъщерята на Харизмон; майка ѝ имаше същите характерни кафяви къдрици и лицеви кости със златни оттенъци. Макар че вместо луничките на Андромеда Лайла имаше гладка, копринена кожа, може би с два нюанса по-тъмна от тази на Андромеда.
Къдриците на Лайла също никога не се къдреха като тези на дъщеря ѝ, а винаги бяха лъскави и перфектни.
Тези разлики превръщаха Лайла в красавица, която много мъже са желали, а Андромеда – в далеч по-обикновено дете. Такова, което още от детството си знаеше, че хората я гледат и виждат непълноценна имитация на оригинала.
– Наистина? – Прошепна тя и се зачуди дали и Наазир ще ги сравни. – Косата ми е напълно неконтролируема.
Усмивка от страна на дивото същество до нея.
Стегнатата лента се отпусна от гърдите ѝ, тя се засмя и те продължиха напред.
– Спираме тук – каза Наазир, когато пръстите на зората погалиха хоризонта. – В небето има твърде много активност. Селяните също ще са предупредени да бъдат нащрек.
– Ще пътуваме само през нощта?
Кимване.
– Имам предимство през нощта, а и те няма да очакват учен да търси тъмнината.
– Аз също съм уморена – призна тя, Гален и Дахариел я бяха научили да бъде честна с всеки партньор в битката – а това беше вид битка. – Това, че съм на земята и трябва да държа крилата си, докато вървя на толкова дълги разстояния, натоварва мускулите на крилата ми.
Наазир понечи да протегне ръка, за да облекчи мускулите ѝ, но спря на половината път, очевидно припомняйки си интимността на подобно докосване. Едно беше да размачкаш част от крилото, а друго – да притиснеш арките и другите мускули.
– Ще си починем – каза той, след което наведе глава. – Чакай тук. Да не те хванат.
– Ще направя всичко по силите си – каза тя сухо и вдигна меча.
Остър проблясък на зъби върху тази безупречна, галеща кожа и той изчезна, толкова умел в изчезването в дърветата, че тя не го видя да изчезва.
Назад към част 16 Напред към част 18
