Глава 38
Бледозелените очи на Гален проблеснаха, когато видя Рафаел, а гнева му се превърна в пламък, огнен като косата му.
„Върви, Гален. Пази лейди Шарин с твоята Джес. Увери се, че никой няма да стигне до нея.“
„Аз ще го видя.“
„Не се изпречвай на пътя на Кеир – и, Гален? Бъди готов. Те го нараняват.“
Рязко кимване и Гален си тръгна… Но Рафаел видя блясъка на сълзите в очите на оръжейния майстор, докато си тръгваше. Рафаел знаеше, че огромното сърце на ангела е пълно с гняв, а Гален е най-непостоянния от шестимата мъже, на които се доверяваше най-много. Джесами щеше да му помогне да намери спокойствие. Защитата на лейди Шарин щеше да допринесе за постигането на тази цел.
Той затвори вратата зад Гален, после се обърна и погледна.
Сачири, тази със златните къдрици и небесносините очи, седеше на тежък дървен стол, а ръцете ѝ бяха усукани зад гърба и здраво вързани. Краката ѝ бяха вързани също толкова здраво за краката на стола, като всеки глезен беше закрепен с отделно въже. Беше облечена в коприненобяла рокля, която се стичаше като ледена вода, с изключение на мястото, където беше захваната от връзките около глезените ѝ. Кремавият оттенък на кожата ѝ изпъкваше в червено-черно около връзките.
Без съмнение китките ѝ бяха също толкова посинени.
Парцалът около устата ѝ се впиваше в кожата ѝ, а очите ѝ умоляваха Рафаел да я освободи. Тя обаче не можеше да докосне съзнанието му, беше твърде слаба – а дори и да не беше, никой не можеше да докосне съзнанието на архангел, на когото той не позволява.
Игнорирайки я засега, той погледна към втория затворник.
Батар беше вързан и оставен на пода като изхвърлен ангелски боклук. Той беше последовател, винаги е бил такъв. Това, че Сачири стоеше зад затварянето на Аодхан, не беше под въпрос, но това не правеше Батар по-малко виновен.
Издърпвайки друг стол, Рафаел седна на място, откъдето можеше да ги види и двамата – и откъдето те можеха да го видят.
– Взехте един от моите – каза той с най-голямо спокойствие. – Това, което ще ви направя на свой ред, ще ви накара да забравите, че някога сте били разумни същества, а умовете и телата ви – руини.
Той използва едва забележимо движение на силата, за да изгори запушалката от устата на Сачири.
Тя веднага започна да бълнува с онзи хубав, висок глас, който използваше, за да се прави на малка и слаба. Момичешки.
– Толкова съжалявам, архангел Рафаел! Не исках да го правя, но той ме накара!
Батар се размърда в яростен протест, издавайки задушаващи звуци зад парцала си.
– Не знаех, че му трябва светлина, за да оцелее! – Продължи Сачири. – Ако знаех, щях да се погрижа да има повече! Опитах се да му помогна!
Рафаел се усмихна и двамата ангели замълчаха, а кръвта се изцеди от лицата им.
– Не ви трябват устите ви, за да науча какво се е случило. Обмислям да залича долните ви челюсти, за да спра хленченето, лъжите и молбите.
Сега мълчание, огромни очи.
Той влезе в умовете им без предупреждение. Малки, слаби, жадни умове. Видя, че Аодхан е бил обсебеността на Сачири, обсебеност, която предизвика грозна ревност в Батар. Да, Сачири беше подтикнала престъплението, но Батар беше участвал в него в най-голяма степен.
Видя и как двамата слаби ангели изобщо са заловили Аодхан. Храбър по сърце и с благ характер, той бе отишъл да ѝ помогне, докато Сачири се преструваше на бедстващ – отчаян ангел със счупени криле, попаднал на изолиран участък земя между две куриерски станции. Бяха го преследвали достатъчно дълго, за да знаят предпочитаната му траектория на летене по този маршрут, бяха готови да опитват отново и отново, докато успеят.
Батар, скрит в скривалище, което правеше невъзможно да го забележат от въздуха, беше изстрелял тежък арбалет в гърлото на Аодхан в мига, в който се приземи. Междувременно Сачири бе прибрала арбалета, на който лежеше, и последва този първи опустошителен удар с един в сърцето му, а Батар изстреля още две стрели в крилете му.
Раните – особено сърдечната – бяха достатъчни, за да го отслабят за следващото нападение: пълното отстраняване на сърцето му. Един ангел би могъл да преживее това, особено ангел на възрастта на Аодхан, но не би могъл да възстанови сърцето си и едновременно с това да се бори за свободата си.
Докато беше в безсъзнание, му бяха подрязали крилата и го бяха поставили в кутия от студено желязо, с която след това ескадрила от служителите им отлетя у дома. Рафаел си отбеляза всяко едно от тези лица, защото и те щяха да си платят. По време на пътуването ескадрилата се бе приземила два пъти, за да може Сачири да изнасили жестоко лекуващото се сърце на Аодхан.
След като стигнаха до крепостта, те бяха вкарали желязната кутия вътре през стената, от която бяха махнали тухлите. След това я президаха и наводниха помещението… И кутията.
Тежко ранения ангел не можеше да се излекува, докато тялото му се бореше с желанието да се удави. Като архангел Рафаел не би почувствал никакви лоши последици от потапянето във вода – клетките му се бяха развили отвъд този момент. Но Аодхан беше само на няколко века. Той щеше да бъде тероризиран, дробовете му щяха да търсят въздух и да намират само вода.
Твърде стар, за да умре, и твърде млад, за да оцелее без нестихваща агония.
Очите на Рафаел се насочиха към гърдите на Сачири, към овалния медальон от яркожълто злато, който се намираше на фона на сочния крем на кожата ѝ.
Надигна се и го изтръгна от гърлото ѝ, оставяйки след себе си мокра червена линия.
Когато отвори медальона, той разкри едно малко перо от блестяща диамантена светлина. Той я удари с обратната страна на ръката си, толкова силно, че от устата ѝ потече кръв, а костите се напукаха. След това отиде при съзаклятника ѝ и с едно движение счупи едното му крило.
Чу се приглушен, висок писък, очите на Батар се завъртяха в главата му.
Връщайки се на мястото си, с перото на Аодхан, което държеше внимателно в ръка, Рафаел продължи да рови из спомените им.
„Кеир“ – каза той, когато осъзна схемата на нараняванията – „сърцето на Аодхан е било изваждано на равни интервали от време. Позволявали са му да се излекува достатъчно, за да остане в съзнание, но никога достатъчно, за да стане достатъчно силен, за да се бори с тях.“
Освен това щеше да го остави твърде слаб, за да се подхлъзне в Съня – не че Аодхан би направил този избор. В неговата ситуация, когато Сачири и Батар жадуваха за отговорите му, това би било равносилно на самоубийство. А Аодхан никога не би дал на похитителите си удовлетворението да си мислят, че са го пречупили до степен на фатално предаване.
„Това обяснява белезите, които виждам“ – отвърна Кеир, а гласа му беше престорен като на човек, който е зает с друга задача. – „Ангелите не се белязват по този начин. Разбери какво са направили с кожата и крилата му, за да ги накарат да изгният. Самото потапяне в течност – дори продължително – не прави това с телата ни.“
Припомняйки си бълнуването на Сачири в началото, Рафаел се разрови в ума си за доказателства.
„Той се нуждае от слънчева светлина, Кеир. Нуждае се от нея по начин, по който останалите не го правят.“ – Той се пребори с желанието да полети към Медика, да приюти Аодхан в ръцете си и да го издигне високо в атмосферата, докато между него и слънцето не застане дори облак.
Що се отнася до Сачири и Батар, те бяха разбрали за нуждата на Аодхан чрез процес на проби и грешки, когато крилата му започнаха да се влошават. Така на всеки шест месеца те събаряха тухлената стена, за да го изкарат на слънчева светлина. Не достатъчно, за да го направи силен. Едва достатъчно, за да не умре.
„Разбира се, че не бихме могли да знаем това“ – промълви Кеир. – „Защо да знаем? Нашата Искра винаги е имал слънце по кожата си. Ще се погрижа стаята му да е пълна с пряка слънчева светлина.“
Рафаел не предаде останалата част от това, което беше научил: Че двамата зли страхливци пред него бяха използвали отслабналото състояние на Аодхан, за да го докоснат по отвратителен и нежелан начин.
Това изцеление щеше да дойде след физическото. И това щеше да отнеме много повече време. Защото, макар че Аодхан беше привързан към тези, които обичаше, той беше изключително затворен към всички останали. Внимаваше дори с най-незначителното докосване. Може би защото през целия му живот хората са искали да го докоснат, опитвали са се да го докоснат.
Аодхан ценеше способността си да решава кой да бъде толкова близо до него.
Сачири и Батар му бяха откраднали този избор, бяха го откраднали по начин, който накара ръката на Рафаел да заблести, а нуждата му да ги унищожи беше почти непреодолима. Почти.
– О, няма да те убия – каза той, когато отпред на панталоните на Батар се появи мокро петно и Сачири отново започна да хленчи и да моли.
Той отново се усмихна.
– Първо, ще помоля майстори занаятчии да построят за всеки от вас по една желязна кутия, облицована с шипове и заразена с паяци и хапещи насекоми, така че никога да не можете да си починете, никога да не бъдете докоснати. – Както не бяха позволили на Аодхан да избегне докосването им. – Те ще изпълзят в устите ви, ще се настанят в отворите ви, ще забият зъбите си в очните ви ябълки.
Сачири повърна.
Игнорирайки миризмата, Рафаел продължи.
– След това ще заровя тези кутии толкова дълбоко под тежестта на почвата и камъка, че само архангел ще може да ви извади. И аз ще ви наблюдавам. Не възнамерявам да изпаднете в ступор и да пропуснете преживяването да бъдеш погребан жив.
– Моля те! – Изкрещя Сачири, а красотата ѝ се изгуби в трасето от спукани вени и размазана козметика. – Съжаляваме! Той е толкова красив! Ние просто…
Рафаел махна с ръка и долната част на устата и челюстта ѝ се разпаднаха в пръски кръв, кости и плът. Главата ѝ падна. Той вдигна вежда към Батар, след което изгори парцала му с внимателно модулирана употреба на архангелска сила… Точно толкова, колкото да изпепели първия слой на кожата му.
– Искаш ли да говориш?
Конвулсивно поклати глава, а очите му почти изскочиха от главата му, докато се бореше да не изкрещи от агонията около червената плът на устата си.
– Добър избор. А сега да събудим любовницата ти. – Рафаел впи пръсти в съзнанието ѝ, изтръгна я от спокойствието на безсъзнанието.
След като привлече цялото внимание на кръвясалите ѝ, изпълнени с ужас очи, той почука с пръст по подлакътника на стола си, а перото на Аодхан все още бе свито на сигурно място в другата му ръка.
– Ти отне от нас Аодхан за шестстотин деветдесет и девет дни. Сега не съм толкова строг, че да те накарам да изкараш по една година за всеки ден. – Малка усмивка на видимо отегчение. – Това би било досадно след известно време, тъй като ще си толкова луда, че няма да разбираш какво се случва.
Той разпери крилата си, сгъна ги обратно.
– И би било безмилостно да не ти предлага никаква надежда за оцеляване. Затова ще кажа… По една година за всеки месец. Двадесет и три години не са толкова много в схемата на един безсмъртен живот.
Благодарност в два чифта сълзящи очи.
Рафаел се наведе напред.
– След тези години, ако все още сте здрави – каза той тихо – ще ви сложа и двамата в една и съща кутия – този път дървена, за да имате компания, когато ви отведа на остров, далеч от всичко останало, и ви запаля.
Изгарянето на един ангел отнемаше много време, особено ако огъня беше настроен да бъде бавно, бавно измъчване на въглени.
– Ще те изпепелявам само през първата седмица, ще те нажежавам през втората, а след това ще те изгоря до пепел през следващите седем дни. Само три седмици, а след това смърт. Това не е ли милостиво?
Батар изкрещя, а от втренчените очи на Сачири се търкулнаха сълзи.
В интерес на истината Рафаел не очакваше, че съзнанието на някой от тях ще оцелее дори и година. Те бяха безполезни червеи, без никаква смелост в тях. Но сега щяха да прекарат малкото време, което им оставаше, в мислене за другия ужас, който предстоеше да се случи. А то щеше да дойде. Защото Рафаел щеше да наблюдава умовете им – и щеше да ги изрови в мига преди последната лудост.
Всеки от тях щеше да отиде на смърт, знаейки за какво престъпление е изгорен.
Трябва да разбереш – за Аодхан Седемте и Рафаел са семейство, а връзките между тях са далеч отвъд кръвта и костите. Това е нещо елементарно.
– Лейди Шарин
Назад към част 38 Напред към част 40
