Глава 13
Тръпнейки от порочната прямота на отговора на Рафаел, от осъзнаването, че е безпомощна да защити някого, на когото дълбоко държи, тя спря Ранзъм във вратата на спалнята.
– Трябва да кажеш истината – каза тя, като всяка дума беше като бръснач в гърлото ѝ. – Кой намери телата?
Поклати глава, челюстта му бе скована.
– Ако го направя, превръщам този човек в мишена.
– Ще взема този спомен насаме и няма да навредя на свидетеля. – Рафаел застана до Елена. – Той или тя ще живее и няма да помни нищо от тази нощ.
Очите на Ранзъм се плъзнаха към Елена и в тях тя видя суровото осъзнаване, че ако не отговори на въпроса, Рафаел така или иначе ще вземе информацията.
– Съжалявам – прошепна тя, готова да се разгневи.
Но Ранзъм сви рамене.
– Той е архангел, Ели. Ние сме просто плъхове за него.
Тя знаеше, че той не е имал нищо предвид с това, всъщност се опитваше да я утеши, но думите на Ранзъм ѝ припомниха колко малко власт има тя в тази връзка. Рафаел можеше да надделее над нея по толкова много начини, но тя беше свикнала, че той я изслушва, че може да отстоява мнението си. Никога не беше очаквала да чуе категорично отрицание, без възможност за преговори.
– Няма да докоснеш другите спомени? – Попита Ранзъм Рафаел, докато тя все още се олюляваше под силата на жестокия емоционален шамар.
– Да поставяш под съмнение думите на архангел е добър начин да свършиш мъртъв.
„Рафаел! Престани.“ – Вбесена, тя срещна зелените очи на Ранзъм. – Той не иска нищо друго освен този конкретен спомен. – „Не ме превръщай в лъжец“ – каза тя на ум в същия миг.
Опасна пауза.
„Ти също се съмняваш в думите ми, Елена?“
„Ранзъм е прав. Ние сме плъхове за теб.“
„Ти не си част от никоя друга група. Ти си моята съпруга.“
Ранзъм заговори, преди тя да успее да отговори, и това беше добре, тъй като онова, което искаше да каже, вероятно само щеше да хвърли масло върху грозната кавга, която се разгаряше между нея и Рафаел.
– Сиси живее в края на улицата – каза той. – Дойде да гледа последния епизод на „Ловджийска плячка“, както прави всяка седмица, и когато никой не отговори, използва ключа, който ѝ дадоха преди време, когато се нуждаеше от място, където да се скрие от бившия си насилник. Тя разбра, че нещо не е наред, още щом усети миризмата, но си помисли, че може би котката е вкарала мъртъв плъх или нещо друго, докато всички са били навън.
Прокара ръка през косата си, разбърка я, дръпна връзката от сурова кожа, за да я приведе в ред.
– Тя е здраво работещо момиче, изправяла се е срещу нападатели с ножове и е излизала победителка, но когато пристигнах, я намерих свита на кълбо и хлипаща. – Поглед към Рафаел. – Джанвиер е с нея. Бяхме на разходка заедно, когато ми се обадиха.
Това обясняваше непознатия червен мотор отпред, паркиран до черния на Ранзъм. Що се отнася до това откъде Ранзъм познаваше вампира, който се ползваше с доверието на висшия персонал на Кулата, Джанвиер имаше някаква връзка – никой не разбираше каква – с един от колегите им ловци.
– Коя къща?
– Това е един апартамент. Ще ви покажа.
Останала зад гърба си, след като Рафаел си тръгна с Ранзъм, Елена се принуди да мине през къщата, докато Кеир се съсредоточи върху жертвите, а Илиум стоеше на пост отвън, за да се увери, че никой не е решил да прояви любопитство.
Трима мъже и две жени лежаха мъртви. Още пет живота бяха погубени. Две двойки, ако се съди по снимките, които тя видя в спалните. Едната двойка беше в леглото, двамата мъже се бяха сгушили един в друг, сякаш се бяха държали един за друг, когато болестта беше станала прекалено тежка за понасяне. Мъжката половина от другата двойка се беше свлякла на дивана, приятелката му беше на пода и на Елена ѝ се стори, че момичето е паднало в спазъм и не е успяло да се изправи. Второто момиче се намираше в малка стая отзад, а дребната хубост, която личеше от снимките, прибрани под ръбовете на тоалетката ѝ, беше заличена от шарката.
Стаята на тази жертва може и да беше най-малката в къщата, но беше добре поддържана и индивидуална благодарение на рамкираните бродуейски плакати по стените и блестящите маски, окачени около същото огледало на суетата, в което се намираха снимките. Танцьорка, разбра Елена, като видя костюмите в шкафа без врата. Разпозна един от тях от извънбродуейско представление, което бе закрито преди шест месеца след приличен тираж.
Тъй като мъртвата вампирка живееше в тази част на града, сигурно е била резервна танцьорка, а не все още главна… Вероятно бе приела почти безсмъртното вампирство, за да има повече време да преследва мечтата си за сцената. Елена разбираше защо някой би подписал договор за стогодишно робство заради такова непреодолимо желание; мечтите можеха да бъдат властна сила.
Бел е била танцьорка. С дълги крака и хиляди мечти в очите, докато тренираше в задния двор. Тя се смееше, когато Елена се опитваше да я копира, но това беше любящият смях на по-голяма сестра и много пъти беше спирала собствената си тренировка, за да научи Елена как да прави движенията.
– „Ето така, Ели. Трябва да се превърнеш в музиката, да се превърнеш във въздуха.“
Тъгата, натежала в раменете ѝ, Елена прошепна:
– Съжалявам – преди да напусне светлата малка стая, чийто цвят и блясък бяха болезнено фолио за малкото, гниещо тяло, което лежеше свито на леглото.
Докато обикаляше по-внимателно из къщата, тя забеляза още един плакат, този от холивудски блокбастър, на който отгоре имаше залепено листче с надпис „Екстрасенсите управляват!“ След това на едно нощно шкафче имаше маркиран телевизионен сценарий, на друго – музикална партитура, до цигулка от нажежено дърво, толкова красива, че Елена не посмя да я докосне.
– Те са били артисти – каза тя на Кеир, докато гледаше как той разглежда тялото на момичето в хола. – Танцьори, актьори, музиканти. Сигурно са се обединили, за да наемат това място, така че да спестят от разходите си. – Това я изненада. – Винаги съм си мислела, че след сто години служба на един ангел вампирите ще излязат с поне някакви спестявания.
– Не всеки ангел е щедър. – Кеир не откъсваше поглед от тялото, ръцете му бяха нежни и почтителни, докато разтваряше ризата на момичето, за да провери развитието на болестта. – Негласно правило е, че кръвните роднини, които завършват Договорите си, трябва да получат достатъчно пари при напускането си, за да започнат нов живот, но тази сума може да се тълкува.
Той затвори страните на ризата, като направи две копчета, за да не се разкопчае.
– Тогава – каза той, като се премести да погледне мъжа – има вампири, които излизат от договорите си, толкова свикнали да им се казва какво да правят, че нямат представа как да управляват парите си и в крайна сметка ги изпускат като вода.
– Музикантът – каза Елена – мисля, че е изхарчил парите си за цигулката си; актьорът – за курсове по драма, от брошурите, които намерих в стаята му; така че тези петима поне са работили за нещо. – Във всяка стая на къщата имаше живо усещане за обещание, онзи вид енергия, който казваше, че и петимата са били на една и съща вълна. – Изглежда толкова несправедливо. Те бяха добрите, тези, които изкараха стоте си години, и това е наградата им?
– Животът рядко е справедлив, Елена. – В гласа на Кеир се долавяше ехото на хиляди години съществуване. – Но поне това… не, не биваше да се случва.
Не откривайки нищо във всекидневната, което би могло да подскаже как всичките петима съквартиранти очевидно са се заразили едновременно – факт, който сякаш отричаше теорията им за кръводарителя – Елена продължи напред. Ранзъм се върна, докато тя беше в кухнята.
– Рафаел е страшен копеле – беше поздравът му.
Ръката на Елена се стегна около ръба на вратата на хладилника, а студеният въздух се просмука в дрехите ѝ, за да драсне по кожата ѝ.
– Сиси?
– Спи като бебе. И да, страшното ти гадже се е върнало в Кулата, за да се занимава с нещо друго. – Линии от напрежение около устата му, той изпусна тежък дъх. – Част от мен се радва, че Сиси няма да бъде преследвана от този ужас, няма да се събужда с хленчене и писъци нощ след нощ, но ние отнехме част от живота ѝ, Ели.
– „Предпочитам да умра като Елена, отколкото да живея като сянка.“
Веднъж беше казала това на Рафаел и той беше запазил вярата ѝ, не беше се бъркал в спомените ѝ. Може би затова беше станала самодоволна, забравяйки, че той постъпва така с другите, без да мигне. Дори с хората, които бяха повече нейно семейство, отколкото Джефри някога щеше да бъде.
– Съжалявам – каза тя отново, а ръбът на вратата се впи в дланта ѝ от силата на захвата.
Ранзъм я блъсна с рамо.
– Това не е твоя грешка. Щеше да ми се наложи да докладвам това в Кулата, независимо дали си била с Рафаел, или не. Единствената разлика е, че и аз щях да бъда изтрит и никога нямаше да разбера това, така че благодаря, че ми пазиш гърба. – Навеждайки се, той започна да размества нещата в хладилника. – Хей – безмълвно – видяхте ли това?
Предупредена от отговора му, тя бутна широко вратата и се наведе до него.
– Кръв. – Бутилки с нея, прибрани в задната част на втория рафт. Повечето вампири предпочитаха вената, но бутилираната кръв беше като бързата храна – всеки градски вампир имаше по някоя на една ръка разстояние. – Доставчик?
Ако беше някой от големите кръвни служби, фокусирани върху вампирите, това можеше да стане много, много бързо. Тези служби не правеха тестове за болести, защото вампирите не трябваше да се разболяват. Вместо това те приемаха донори, които човешките банки отхвърляха, като им плащаха достатъчно, така че за някои даряването на „хранителна кръв“ беше постоянен източник на доходи. А тъй като Ню Йорк е град-кула с многобройно вампирско население, търсенето беше голямо. За носителя на тази смъртоносна едра шарка щеше да е детска игра да се промъкне в редицата на донорите.
– Кръв за безсмъртни – прочете Ранзъм. – Това е нова марка във вампирския квартал.
Известен като Сохо през деня, районът не беше точно частта на града с евтини наеми, което означаваше, помисли си Елена, че бизнесът трябва да е поне умерено успешен.
– Малко кафене с кръв, но с нарастваща база от фенове – продължи Ранзъм, затваряйки вратата на хладилника. – Според контактите ми с вампири, кръвта е с по-ниско качество.
– Как може да е по-некачествена от болната кръв?
– Говори се, че вземат анемици, хора, които прекаляват с даряването, може дори да разводняват малко кръвта, но тя е евтина. Има пазар за това – кръв, която е достатъчна за закуска, а не за хранене. И тъй като това е девизът на „Кръв за безсмъртни“, никой не се чувства измамен.
Елена премина от другата страна, за да отвори капака на кофата за боклук.
Нямаше бутилки.
После съзря встрани бяла пластмасова щайга с надпис „Рециклиране“ с искрящо лилав химикал, който заличаваше всякаква дистанция, която можеше да успее да запази от жертвите.
– Ето го и него – каза тя с прегракнало гърло. – Една голяма бутилка.
– В хладилника имаше онази полуизядена торта.
– Да. – Останките от думата „Поздравления“ все още се четяха, бяла глазура върху шоколадова глазура. – Празненство, в комплект с торта и обща бутилка кръв, за да направим тост. – Боже, вбесяваше я, че тези хора са умрели, за да може един архангел, който и без това е надут от власт, да получи още повече.
– Мога да се свържа с моите контакти – линиите на напрежението очертаха двете страни на устата на Ранзъм, докато говореше – да разбера дали има други ниско бюджетни фирми като „Кръв за безсмъртни“, ако тази информация ще помогне с каквото и да се случва по дяволите.
Елена усещаше вкуса на разочарованието му, но нямаше намерение да рискува ума или спомените му.
– Да – каза тя и ответният проблясък на гняв по лицето му се вряза като нож; имаше чувството, че се издига стена между нея и човек, който беше част от живота ѝ от деня, в който за пръв път влезе в Академията. – Ще проверя „Кръв за безсмъртни“.
По-малко от минута по-късно тя каза:
– Трябва да отлетя – на Илиум, след като беше взела адреса от Ранзъм, преди да си тръгне, а изражението му беше напрегнато. – Искам да останеш тук и да следиш за Кеир. – Никой здравомислещ архангел не би се насочил към лечител, но нямаше гаранция, че си имат работа с някой здравомислещ. А и какъв по-добър начин да осакати Ню Йорк от това да елиминира единствения човек, който има реална представа за болестта?
– Не можеш да летиш сама през нощта – напомни ѝ Илиум. – Това е обща забрана.
– По дяволите. – Беше забравила за предпазната мярка, а и не беше разумно да я пренебрегва, като се има предвид настоящата ситуация. – Кой… – Тя прекъсна, когато блестящият червен мотор, който беше изчезнал през времето, в което тя беше вътре, отново мъркайки спря пред къщата.
Високият мъж, който слезе от мотора, след като свали каската си, имаше тъмнозелени очи и кестенява коса, а лицето му притежаваше присъща и ленива чувственост, подсилвана от всяко негово движение. Би било грешка обаче да се доверим на това първо впечатление – защото макар Джанвиер да не беше един от Седемте, той работеше директно с тях. Никой не можеше да се ползва с уважението на толкова опасни мъже, без самият той да е смъртоносен.
– Връщам се според заповедта ти, скъпи Блубел – каза сега вампирът, а кадансът на гласа му предизвикваше образи на заливи, тъмни и загадъчни.
Заповедта на Илиум беше по същество.
– Уверете се, че никой няма да стигне до Кеир. Аодхан организира въздушно подкрепление – някой трябва да е тук до десет минути. – Когато Джанвиер отметна поздрав, а моторското му яке се размести, за да разкрие блестящия черен приклад на сериозен пистолет, Илиум се обърна към Елена. – Асансьор?
– Да.
Ръцете му около кръста ѝ, а нейните – на раменете му, Илиум потегли. Макар да беше бърз като камшик и да умееше да маневрира както никой друг, когото тя познаваше, той нямаше толкова груба сила като Рафаел, асансьорът отне повече време, отколкото когато я държеше нейният съпруг. Златните му очи се взираха в нейните, докато се издигаха в звездното небе, а миглите бяха гъсти черни, на върха на които се виждаше синьо в естествен отзвук на косата му.
– Изглеждаш ядосана, Ели.
О, беше. Нямаше значение, че тя разбираше, че се държи ирационално – на хората не можеше да се позволява определено знание за доброто както на смъртните, така и на безсмъртните. А ако някой изнесеше новината за тази болест, това не само щеше да подтикне към паника, но и можеше да даде на враговете на Рафаел признака на слабост, който те несъмнено чакаха.
Независимо от всичко това, тя се ядосваше на Рафаел, че е толкова много архангел. Това също не беше по никакъв начин логично или рационално, а просто знак, че е изгубила истината за него, защото той се е превърнал в някой друг за нея. Беше шок, който разкъсваше костите, когато така откровено ѝ напомниха, че мъжът, който беше неин любовник, беше този мъж само за нея. За останалата част от света той беше – трябваше да бъде – смъртоносният, опасен и понякога жесток Архангел на Ню Йорк.
Нищо от това не можеше да сподели с Илиум, тази битка беше много лична, така че единственото, което каза, беше:
– Беше тежка нощ.
Изражението му ѝ подсказа, че знае, че това не е всичко, но я пусна без повече думи, щом набраха нужната височина, и те полетяха в мълчание към малкия симпатичен склад, който функционираше като сегашната оперативна база на „Кръв за безсмъртни“… и сърцето на инфекцията.
Назад към част 13 Напред към част 15
