Глава 14
Не бе изненадващо, че кафенето на Кръвта беше отворено, а вратата светеше с приглушена светлина, която би била твърде тъмна за повечето хора, но идеална за клиентелата му. Макар че технически складът се намираше във вампирския квартал, той беше в самия край, около него нямаше други вампирски предприятия. В резултат на това в момента районът беше пуст, без пешеходен трафик.
Отвътре складът беше разделен на две части с помощта на тежки черни завеси от буйно кадифе – едната страна служеше за магазин и офис, а другата беше подредена с три неочаквано красиви места за сядане, включващи виненочервени дивани, подчертани с черни килими. По стените имаше дори произведения на изкуството – черно-бели фотографии, внимателно подбрани, за да допринесат за мрачната чувствена атмосфера.
Това беше място, което можеше да изкуши група приятели да се задържат, да изпият заедно чаша кръв… може би да си купят още една по-скъпа – защото когато Елена взе менюто от близката странична маса, лакирана в лъскаво черно, видя, че „Кръв за безсмъртни“ предлага и премиум услуга, съобразена с пазара: богата кръв, ароматизирана или подправена по различни начини, но на цена, която няма да наруши бюджета, тъй като всяка порция е сравнително малка. Достатъчно атрактивна цена, за да може например двойка на среща да купи няколко вкуса, които да сподели, и достатъчно луксозна, за да се чувства като специален повод.
Умен бизнес.
– Добре дошли… – Хубавата латиноамериканка, която беше излязла от офиса, прекъсна речта си в момента, в който ги видя. – Консорт. – Накъсана от бяла дантела на гърлото и маншетите, съчетана с плътно прилепнала жилетка и панталон в черно, тя спусна горната си половина в дълбок поклон. – С какво мога да ви бъда полезна? – Погледът ѝ се стрелна към вратата, която Илиум затваряше, докато се изправяше обратно, а страхът пропълзя в очите ѝ с бързина, която казваше на Елена, че този вампирски ангел не е бил мил с нея. – Уверявам те, че съм завършила стоте си години. Имам документите си за освобождаване…
Елена вдигна ръка, за да облекчи паниката на жената.
– Не съм тук, за да те приема, но трябва да отговориш на някои въпроси. Колко кръв имате на склад?
Примигвайки, вампирката се съвзе с похвална бързина.
– Започнах този бизнес едва преди три месеца, така че работим с минимални средства. Сегашните ми запаси са двеста бутилки.
Почукване някъде отвъд кадифените завеси накара собственичката да погледне през рамо, преди да върне погледа си към Елена, а потта проблясваше по кожата ѝ.
– Това е входът за донори. Влизат достатъчно посетители, за да поддържам запасите относително стабилни, но все още не съм изградила силна мрежа от редовни дарители. Понякога може да стане трудно – миналата седмица бях останала на двайсет бутилки, преди да дойде група колежани. – Обяснението дойде набързо, сякаш се опитваше да задържи подозираните лоши новини, като удави въздуха в думи.
– Трябва да видя кръвта – каза Елена, мразеща факта, че сега вдъхва толкова много страх на законния, трудолюбив вампир.
Отривисто кимване.
– Разбира се. – По-ниската и по-извита жена я поведе навътре в офиса и я заведе до три големи хладилника. – Има ли проблем с кръвта ми? – Пръстите ѝ трепереха, докато дърпаше дантелата на ръкавите си.
– Все още не мога да ти кажа. Ако можеш да излезеш, остани с Илиум.
Отваряйки най-близкия хладилник, след като вампирът си тръгна, Елена взе първата бутилка, отвинти я и помириса.
Студено желязо, намек за болест… но това беше болест, която тя беше подушвала и преди.
– Рак – промълви тя и завинти капака обратно.
Отне ѝ няколко часа, за да прегледа целия запас, и докато стигне до средата на пътя, намери три, които пулсираха с гнилостната миризма, която тя свързваше с вампирската едра шарка. Един ангел, изпратен по-рано за куриер, занесе заразената кръв на Кеир, когато тя беше открита, а лечителят се беше върнал в лабораториите под кулата.
Никой друг не беше задействал сетивата ѝ.
Независимо от това, нито една от кръвта в този склад не можеше да бъде пусната в обращение. Когато уведоми собственика, вампирът – който, както Елена научи, се казваше Марсия Блу – почти се разплака.
– Вложих цялата си заплата в този бизнес – каза тя, обгръщайки с ръце тялото си. – Не мога да си позволя да възстановя запасите си от нулата.
– Имаш ли застраховка?
Жената поклати глава.
– Премиите бяха твърде високи, като се има предвид местоположението и клиентелата ми. – Разтреперана, тя прехапа долната си устна и преглътна в явно усилие да сдържи сълзите си. – Миналата седмица за пръв път реализирах печалба.
Елена се замисли за сърцераздирателната несправедливост на толкова много от случилото се през последните три дни, чиято кулминация бяха разбитите мечти на този вампир, който беше вложил времето си, направил стотиците си, и взе решение.
– Ще те заложа срещу процент от бъдещите печалби – каза тя, знаейки, че не може просто да даде парите на Марсия.
Колкото и сурово да изглеждаше, това щеше да накара Кулата да изглежда твърде щедра, асоциацията между нея и Елена беше автоматична. А Кулата не можеше да си позволи да бъде безмилостна… както Рафаел не можеше да си позволи да позволи нейната човечност да промени баланса на силите, който поддържаше стабилността на града.
Очите на Марсия се разшириха.
– Ти?
– Да, трябва да започна да инвестирам парите си и идеята ти ми харесва. Но – добави тя, когато Марсия щеше да говори – разбираш ли, че ще трябва да прегледам дългосрочния ти бизнес план, за да се уверя, че това е разумна инвестиция? – Това изглеждаше като нещо, което би казал един инвеститор.
– Разбира се. – Разтреперана усмивка, сърцето на Марсия в очите ѝ. – Веднага ще го изпратя в Кулата. – Покланяйки се отново, другата жена вдигна поглед, а по бузите ѝ се търкулнаха сълзи. – Няма да съжаляваш. Кълна се в това.
Неудобно, Елена върна разговора към лова.
– Междувременно ще ти преведем предварително малко чиста кръв – и утре ще започнеш операциите отново в обичайното си време. Приемай донори както обикновено, но не продавай никаква част от кръвта им. Продавай само кръвта, която получаваш от нас. Разбираш ли?
Бързо кимване.
Елена се замисли и понечи да продължи.
– Постави ли табела, която да обяснява затварянето тази вечер? – Ако превозвачът се върнеше през това време и станеше подозрителен, можеше да не се върне.
Отговорът беше на Илиум.
– Предната и донорската врата. Просто надпис: „Спешна семейна ситуация, върнете се утре“.
Тъй като вампирите често смятаха другите вампири, с които бяха служили, за семейство, това беше извинение, което никой нямаше да постави под съмнение.
– Имаш ли наблюдение? – Попита тя Марсия.
– Не. Нямаше пари за това.
Бърз поглед към Илиум, кимване в отговор и тя знаеше, че камерите ще бъдат поставени, преди вратите да се отворят на следващия ден.
– Трябва да водиш стриктни данни за това кой каква кръв дарява – каза тя на Марсия. – Маркирай и етикетирай всичко.
Вампирът кимна, очите ѝ бяха проницателни.
– Някой продава заразена кръв, а заразата е опасна. – Продължавайки, преди Елена да успее да я прекъсне, тя каза: – Няма да кажа нито дума за това и ще гарантирам, че нито една капка от дарената кърв няма да напусне кафенето.
– Надявам се да е така – каза Елена тихо. – Всичко друго ще ти струва скъпо.
По лицето на вампира отново избухна пот, която се превърна в хлъзгав блясък.
– Аз не лъжа, консорте.
Стомахът ѝ се сви от подновения страх, пулсиращ в очите на жената, Елена каза на вампира да им остави ключовете и да се върне на следващия ден час преди обичайното ѝ отваряне.
– Просто я изплаших нарочно – каза тя на Илиум. Постъпката беше инстинктивна, а осъзнаването на това, което беше направила, ужасяващо.
Илиум сви рамене.
– Страхът ще я държи жива.
– Може би, но аз не искам да се превърна в това, да стана човек, който контролира другите чрез страх. – Отвращаваше я мисълта, че е покварена от силата, с която сега разполагаше. – Ами ако след сто години се погледна в огледалото и видя Михаела? – Жестока, капризна и противна.
– Мислиш ли, че ще го позволим? – Устните му се изкривиха и той докосна с пръст носа ѝ. – Рафаел щеше да е първият, който щеше да те предупреди, ако имаше опасност да изгубиш себе си.
Елена не беше толкова сигурна. Мъжът, който притежаваше сърцето ѝ, не виждаше нищо нередно в действия, които дълбоко я тревожеха. Тя беше човешката в тяхната връзка. Рафаел неведнъж бе казвал, че тя го е върнала от бездната на възрастта и властта – какво ли щеше да се случи с равновесието между тях, ако тя оцелееше във войната само за да се пречупи под безмилостния натиск на безсмъртието, текстурирано от силата на това да бъдеш съпруга на архангел?
Потривайки ръка в юмрук по сърцето си, тя каза:
– Мога ли да те попитам нещо?
– Ели. – Пръстите му леко докоснаха гърба на крилото ѝ, като внимаваха да избегнат чувствителните зони, но въпреки това бяха интимни. – Кога сме били толкова официални? Попитай.
– Защо никога не си се възмущавал от мен? – Това беше въпрос, на който тя се нуждаеше от отговор от деня, в който научи за миналото му. – Обиждал ли си Рафаел?
Преди векове Илиум бе наказан със загубата на собствената си смъртна любовница, след като бе нарушил най-голямото табу на своята раса и бе изрекъл ангелски тайни на ухото ѝ. Изтривайки спомените на жената за синьокрилия ангел и за всичко, което ѝ беше казал, Рафаел също така беше лишил Илиум от перата му, заземявайки го, докато раните не заздравеят. Дори когато отново можеше да лети, нямаше никакво успокоение; трябваше да се държи на разстояние, да гледа как бившата му любовница се влюбва в друг, да живее живота си без него.
Златистите очи, засенчени от старата скръб, Илиум извади от джоба на дънките си малка метална висулка, чиято повърхност бе износена до гладкост от векове работа.
– Кога Рафаел ти разкри нашите тайни? – Каза той, без да се налага да ѝ обяснява, че любовницата му му е дала медальона.
Сърцето ѝ се сви от тъгата, която той обикновено криеше под зашеметяваща радост от живота.
– Когато паднахме – прошепна тя. – Рафаел ми каза, че сме паднали. – Всичко в нея се бунтуваше срещу агонията, свързана с този отрязък от време – не на плътта, защото разбитото ѝ тяло беше отвъд това, а на душата, защото Рафаел умираше заедно с нея.
– В навечерието на това, което вярваше, че ще бъде твоята и неговата смърт. – Прибрал медальона, Илиум поклати глава, а черните кичури на косата му със сини връхчета целуваха страните на лицето му. – Не съм имал такова извинение. Любовницата ми беше млада и твърдоглава и се ядосваше, че пазя тайни от нея. Не можех да понасям нейното отдалечаване… затова и казах.
Тъжна, унищожителна усмивка, която говореше за обсебения младеж, който е бил.
– Сигурен съм, че и други ангели са разказвали на смъртните си любовници през вековете, тайните са отивали в гроба заедно с тези мъже и жени, но аз разказах на едно момиче, което не можеше да запази мълчание, което започна да шепне намеци на другите в селото си.
Този път Елена беше тази, която докосна крилото му, коприненото сребристосиньо беше живо произведение на изкуството под върховете на пръстите ѝ.
– Много съжалявам.
– Никой ангел не може да си позволи да се пречупи с такава лекота – продължи Илиум – и макар да я обичах с цялото си същество, познавах я и до дъното на душата, знаех, че няма волята да пази тайни в себе си. Рафаел беше прав да ме накаже.
Когато той разпери крило и вдигна ръка, тя отиде, прегърна го с прегръдката на приятел, беше прегърната на свой ред, хватката му беше толкова силна, че тя знаеше, че се бори да не се разцепи под потока от спомени.
– Сир – каза Илиум, а гърдите му се надигнаха срещу нея в дълъг, накъсан дъх – беше ранен от това, което трябваше да направи. Виждах го, усещах го и е най-големият срам в живота ми, че го докарах до точката, в която нямаше друг избор.
От всичко, което беше казал, това беше най-малко очакваното, но Илиум не беше свършил.
– Ако само – каза той – бях дошъл при него веднага щом осъзнах грешката си да разкажа, той спокойно щеше да изтрие спомена ѝ за ангелските тайни, да ме предупреди да не правя същата грешка отново и щях да съм свободен да я обичам. Но не го направих и той не можеше да ми помогне, след като другите научиха за прегрешението ми.
Сърцето на Елена се сви, когато най-сетне разбра. Може и да беше безмилостен, но Рафаел защитаваше онези, които бяха негови. Това, че не само не можеше да го направи, но и вместо това беше принуден да причини вреда, щеше да му коства ужасна цена. Особено когато ставаше дума за Илиум, син на ангел, който се ползваше както с уважението, така и с любовта на Рафаел: Колибри, човек, към когото той се отнасяше със сърцераздирателна нежност.
– Каквато и цена да платих – каза Илиум в тишината – той я плати два пъти повече.
Наранена от загубата, която определяше синьокрилия ангел и до днес, и от обстоятелствата, които бяха довели до нея, Елена се облегна назад, вдигна ръка, за да докосне лицето му, и установи, че се колебае.
– „Бъди внимателна с Илиум, Елена. Той е уязвим за човечността, която носиш в себе си.“
Ехото на гласа на Дмитрий, грехът, съблазънта и насилието, изражението на вампира, неочаквано сериозно, когато я предупреди за Илиум скоро след завръщането ѝ в Ню Йорк.
– Всичко е наред, Ели. – Хлътнала усмивка, топлината на тялото на Илийм, притиснала нейното собствено. – Ти си на Сир и аз бих откъснал собствените си криле, преди да наруша това доверие.
Пускайки ръката ѝ, тя направи крачка встрани, за да увеличи разстоянието между тях.
– Не искам да ти причинявам болка – каза тя, а обичта ѝ се преплиташе с тревога. Притеснението ѝ не беше само за това как той реагира на нея, но и за факта, че продължава да скърби за жена, която се е превърнала в прах преди векове, забравила, че някога е била толкова непоносимо обичана.
Когато Елена беше човек, понякога се чудеше как двойките смъртни-безсмъртни се справят с остаряването на единия, докато другият изглежда млад като в деня на първата им среща. Нито веднъж не се беше замисляла, че ако любовта е истинска, болката за този, който я е оставил, ще бъде безкрайна.
– Вече имаш достатъчно болка в себе си.
– Единственото нещо, което ще те боли, е ако позволиш моите грешки да навредят на приятелството ни. – Бавна усмивка, която рисуваше тъгата, очи от течно злато, осветени от злоба. – Да ти разкажа ли за моите любовници, за да не ме съжаляваш?
Тя поклати глава.
– В множествено число?
– Не бих искал да внушавам на никого погрешна представа. – Дръпна я закачливо за косата и се отправи към вратата. – Екипът за взимане на кръв пристигна.
Вампирският екип, с ръкавици и маски, бързо се зае с разчистването на хладилниците. Заключвайки след тях, Елена се издигна бързо от Илиум и насочи крилата си под ъгъл към Кулата. Независимо от личния ѝ гняв към Рафаел, те бяха и винаги щяха да бъдат едно цяло, когато ставаше дума за защита на града им, и тя искаше да го информира за ситуацията с „Кръв за безсмъртни“, както и да разбере защо е напуснал мястото на петте вампирски смъртни случая толкова прибързано.
Изпълнената със светлина колона на Кулата студено изгаряше пред нея, тя протегна ръка, за да се увери, че той е вътре.
„Рафаел?“
Отговорът дойде веднага, но в него се долавяше леката отдалеченост, която означаваше известна дистанция.
„Има някаква ситуация, Елена. Михаела е тук.“
Назад към част 14 Напред към част 16
