Глава 26
Аодхан ги чакаше на балкона на Кулата пред кабинета на Рафаел.
– Господарю, изпратих хора, които да следят за евентуални признаци на размирици, предизвикани от събитието.
Събитието.
Елена предположи, че наистина няма друг начин да се опише реката, която се превръща в кръв.
– Паниката беше потушена, преди да успее да пусне корени. – В очите на Аодхан се отразяваха отломки от Манхатън, докато той гледаше към водата. – Въпреки това обществеността несъмнено е заснела събитието на живо и Кулата ще трябва да даде обяснение.
– Не. – Тонът на Рафаел беше авторитарен, лицето му беше лишено от всички следи на „човечност“. – Няма да има никакви обяснения. Кажете само, че това е дело на Кръга и ако някой настоява за допълнителна информация, да му кажете да се свърже директно с мен.
Всеки, който е достатъчно глупав, за да приеме това предложение, помисли си Елена, заслужава това, което получава. Повечето смъртни никога не се доближаваха до архангел по някаква причина – разликата в силите беше толкова голяма, че създаваше пропаст, която не можеше да бъде преодоляна и от двете страни, освен при най-необикновени обстоятелства. Колкото повече време прекарваше в света на безсмъртните, толкова повече разбираше, че тази пропаст е предпазна мрежа; всичко друго би довело само до смърт за безброй хора.
И все пак – „Хората ще се уплашат“. Трябваше да говори от името на хората и обикновените вампири, защото Рафаел просто не разбираше този вид безпомощност. Никога не е бил слаб, дори като дете.
– Ако не направим нещо, за да намалим страха им, моралът на града може да спадне до опасни нива, а той и без това е разклатен след Падението.
– Илиум е на същото мнение – каза Рафаел, а кожата му засия с фин подтекст на сила, която тя никога досега не беше виждала. Тя виждаше костите му още по-рязко, а очите му бяха такива буйни пламъци, че беше трудно да ги гледаш. – Той моли за твоята помощ за отвличане на вниманието.
Елена се поколеба.
„Рафаел, ти се държиш като страшен архангел. Наистина страшeн.“
Наместил отново крилата си, за да се отърси от снега, той докосна с пръсти челюстта ѝ, докато Аодхан изчезна в Кулата. Докосването накара кожата ѝ да изтръпне, сърцето ѝ да забие в ребрата ѝ, защото силата му беше пулс в кръвта ѝ.
– Станал си по-силен – прошепна тя, а облекчението ѝ се смеси с тревога, защото макар това да беше добра новина, не ѝ харесваше внезапната студена отдалеченост от него.
Този мъж, мислеше си тя, никога нямаше да я издебва в битка или да я кара да танцува през небостъргачите. Беше твърде далечен, твърде нечовешки. Но той беше и неин и тя не би го предала на нищо и никого. Вдигайки собствената си ръка на този свиреп обет, тя постави дланта си върху бузата му, а силата, която се просмукваше в нея, беше достатъчно силна, за да открадне дъха ѝ.
– Рафаел.
– Това е буря в кожата ми. – Гласът му отекна със същия шепот, който беше чула в общия им сън.
Умът ѝ се разтрепери, припомняйки си писъците, които бе чула в гласа на Леуан… но това беше различно. Кожата ѝ настръхна по начин, който нямаше нищо общо с падащия сняг, но в него нямаше инстинктивно отвращение, ужас, чувство за зло. Не, всичко, което усети, беше сила, до която никога не се беше докосвала, дори след като влезе в контакт с Кръга.
– Бурята дойде с реката от кръвта?
– Да. Чувствах как се формира, когато приливът се надигаше, и как се засилваше, когато пръстите ми докосваха водата. – Той я целуна и тя усети как ледът на новопридобитата му сила прониква в костите ѝ. Студът беше горчиво болезнен. Но тя се държеше, ръцете ѝ бяха разтворени върху гърдите му, а любовта ѝ към него – страстен огън.
– Такъв страх усещам в теб, Елена – промълви той, вперил очи в устата ѝ, преди да я целуне отново, а студеното му острие прониза плътта ѝ. – Мислиш ли, че ще ти причиня зло?
– Не. – Дишайки тежко от ледените ленти, които смазваха гръдния ѝ кош, тя обви ръце около врата му и заговори срещу устните му. – Притеснявам се за теб.
– Няма нужда.
– Не се обиждай – каза тя с угризения – но е трудно да приемеш това, когато кожата ти свети, а аз съм на път да се превърна в чудовищен леден къс!
Той се засмя, вятърът си играеше с косата му, а снегът се закачаше по миглите му.
– Усвоявам силата, защото нямам по-подходяща дума. – Още една целувка, тази сурово сексуална. – По-добре ли е, хбебти? – Беше личен шепот, ръката му беше върху гърдите ѝ в пашкула, създаден от крилете му.
Тя потръпна, а гърдите ѝ сякаш набъбнаха, за да запълнят дланта му.
– Един от начините да разгорещиш една жена. – Ледът на новата му сила оставаше, но тя усещаше члена му върху корема си, усещаше своя Рафаел под наситената със сила кожа на архангела. – Искам да те заведа вкъщи и да ни затворя в спалнята ни, докато вече не си толкова студена.
Стискане на гърдите ѝ, още една взискателна целувка, преди да пусне ръката си и да сгъне назад крилата си.
– По-късно. Засега трябва да отидеш и да помогнеш на Илиум да успокои населението.
Без да иска да го остави, когато той все още не беше съвсем наред, но съзнавайки, че трябва да овладеят настроението в града, тя го целуна отново, преди да отлети.
„Ако внезапно те обземе желание да възкресяваш месоядни мъртъвци“ – каза тя от въздуха – „кажи ми, за да дойда и да те отърва от него.“
„Имаш моето обещание.“
Все още не беше сигурна, че е щастлива от цялата ситуация с реката на кръвта/странния приток на енергия, но се приземи на един покрив недалеч от брега на реката, точно когато снегът спря да вали, а слънчевите лъчи се пречупиха от града, покрит с фина, лека като перце бяла покривка. Покривът имаше пряка видимост към реката и тя можеше да види рояци хора по кейовете, които жестикулираха диво, събрани около телефони с фотоапарати, които несъмнено бяха заснели странностите.
Сини пера с блестящи сребърни нишки запълниха зрението ѝ секунда по-късно, последвани от крилата на ангел с очи от злато, изобилстващи в своята пакост.
– Хайде, Ели. – Той ѝ хвърли бейзболна ръкавица, собствената му лява ръка вече беше облечена в ръкавица, а в дясната – топка. – Хайде да поиграем на хватка над Хъдсън.
Елена се загледа.
– Това е големият ти план за управление на страха на хората?
– Виждала ли си някога ангели да играят на лов? – Повдигната вежда. – Точно така.
Решила, че какво пък толкова, тя го последва до реката, където към тях се присъединиха още трима ангели от Кулата, като всички се усмихнаха и я поздравиха, преди да извикат на Илиум да спре да се бави и да се подготви да му набият задника. Илиум отвърна на цветистата обида… и след това двамата си поиграха на лов в ангелски стил.
– По дяволите! – Тя се гмуркаше и се издигаше, докато топката отиваше във всички възможни посоки, а играчите се опитваха да я изпреварят един друг и/или да я спрат, за да не падне във водата. Елена не беше толкова бърза, колкото Илиум или останалите, но се държеше на положение, като използваше мозъка си, за да изчислява ъглите, и дори направи няколко изненадващи прихващания, които я поставиха в таблицата с точките.
По-малко от две минути след като започнаха, хората на брега спряха да се взират в Хъдсън и започнаха да се радват за любимия си играч. Образуваха се фракции, като една предприемчива група намери син шал, който да размаха за Илиум. Идеята бързо набра скорост и скоро имаше пет различни шала за петимата играчи, а този на Елена – отличителен златен ловец.
Трябва да е някой от гилдията там долу, помисли си тя с усмивка.
Елена не беше ни най-малко изненадана, когато в небето се появи хеликоптер на медия, а отстрани се извисяваше оператор с колани, макар че екипът оставаше на почтително разстояние. Забавно как го правеха, откакто Илиум даде да се разбере, че в битка хеликоптер срещу ангел хеликоптерът ще излезе по-зле. Много по-зле.
– Имам го! – Успя да улови хвърлянето, което иначе щеше да попадне в центъра на ликуващата тълпа, и го изстреля високо и наляво… където беше прихванато от ангел с очи от зелени отломки и крила от ледена слънчева светлина. Когато той изстреля топката с лявата си ръка към Илиум, синьокрилият ангел се преметна през глава от силата на мощната топка, преди да вдигне ръката си с усмивка, а топката да е здраво в ръцете му.
Елена и останалите трима играчи си размениха погледи и мълчаливо се оттеглиха от играта, а гърдите им се разголиха, когато се настаниха на ръба на най-близкия покрив, щастливи да гледат как Аодхан и Илиум демонстрират необикновените си умения във въздуха.
– Виждал ли си ги да правят нещо подобно досега? – обърна се тя към ангела до себе си, по-възрастен командир на ескадрила, когото не беше виждала да се смее преди днешния ден.
– Не и от два века насам. – Тържествеността на отговора му бе заличена от одобрителния му рев, когато Аодхан грабна топката, когато тя действително се удари във водата, и я изстреля обратно през рамо, без да се оглежда, а тялото и крилата му го превърнаха в жив диамант под пронизващата зимна слънчева светлина.
Зашеметяващо – помисли си Елена, точно когато телефонът ѝ завибрира с входящо съобщение от Сара. Илиум улови топката, преди тя да се удари в покрива на кола, преминаваща по близкия мост, но тялото му сякаш бе на път да се сблъска с автобус. Някой изкрещя, но синьокрилият ангел извърши перфектен завой през гредите на моста, за да пусне хвърляне, което със силата си изпрати Аодхан назад.
Ранзъм приема залози за това кой от двамата „красавци“ пръв ще загуби топката.
Елена се усмихна и отвърна на съобщението:
Запишете ме като подкрепящ Илиум да спечели. Аодхан е твърде добре възпитан, за да очаква по-коварните ходове на Блубел.
Оказа се, че е сгрешила. Изглежда, че Аодхан познаваше триковете на Илиум отвътре и обратното. До момента, в който играта завърши с равенство, предизвикано от отзоваването на двамата играчи в Кулата, градът се беше събудил добре и наистина разбра, че сред тях има необикновен нов ангел. Ужасяващата новина за кръвожадния Хъдсън беше изместена на втори план, а целият град – не, цялата страна – очаровано обсъждаше Аодхан и, разбира се, играта.
Всеки един канал беше включил бейзболен коментатор, който да обсъди техниката на ангелите, и се спекулираше за евентуален реванш, а репортерите от Манхатън се усмихваха като котки на сметана, като казваха:
– Следете това място за по-нататъшни новини за нашите ангели.
– Бих казала, че уловката на Илиум беше успешна – каза тя на Рафаел по-късно същата вечер, в уединението на голямата баня в апартамента им в Кулата. – Появата на Аодхан го допълни.
– Той изненада всички ни. – Рафаел вече не изглеждаше толкова „друг“, както след като реката почервеня, но от време на време тя чуваше в гласа му намек за онези странни шепоти. – Защо седиш толкова далече? – Попита той сега, разперил ръце покрай облицования с плочки ръб на ваната с размерите на малък басейн. – Уверявам те, че не ме е обзело желанието да накарам мъртвите да ходят.
Плувайки срещу него, тя опря ръце на бедрата му под линията на водата.
– Енергията, тя се държи? – Без значение дали това я плашеше, той трябваше да стане по-силен, ако искаше да се изправи срещу останалите.
Тъмнина в лазурното синьо, сенки, които се движат под морето.
– Не, изпълни ме до краен предел, но оттогава се изчерпва. Ще се върна към себе си на разсъмване.
– По дяволите.
Той повдигна вежда.
– Да, съвсем. Ако трябва да чакам друго извънредно събитие, за да вкуся такава сила, може би, както се изрази, сме прецакани. Особено като се има предвид другият фактор.
Очите ѝ се насочиха към дясното му слепоочие и тя каза:
– Покажи ми. – Беше запазила мълчание в Аманат от страх, че враговете му ще се досетят за това, което можеше да бъде признак на фатална слабост.
Рафаел свали маската на блясъка, за да разкрие петното, само че то вече не беше петно. Беше се разпростряла с тънка линия по костта и бе станало дълго около инч. И…
– Рафаел. – Сърцето ѝ застина, тя докосна пръста си до кожата му. – То е станало дълбоко, дълбоко червено.
Ужасът се опита да изтласка дъха от гърдите ѝ. Борейки се с него, тя отново намери гласа си.
– Но не изглежда подуто или инфектирано, по-скоро като мастило под кожата ти. – Само че, за разлика от своя учител по шпионаж, Рафаел нямаше татуировка на лицето. – Усещаш ли нещо?
– Няма слабост, нито усещане за болест. – Той прокара обратната страна на ръката си по гърдите ѝ, като кокалчето му докосна зърното ѝ. – Досега не е нанесло никаква вреда. – Двете му ръце се плъзнаха по гръдния кош до талията ѝ. Той я прехвърли през бедрата си, ерекцията му се търкаше в нея, тъпата стомана караше ноктите ѝ да се впиват в раменете му.
Разтопена топлина в пъпа ѝ.
– Боже, как може да съм готова за теб толкова бързо?
– Защото си моя. – С тези строги думи на притежание той я повдигна, после я свали надолу, така че главата на члена му да напипа хлъзгавата топлина на отвора ѝ. – Обладай ме, Елена.
Дори когато тя го прие със стон на изискано удоволствие, част от нея се опитваше да се пребори с надигащата се страст, да мисли. Това беше почти невъзможно, когато Рафаел придърпа устните ѝ към себе си, с едната си ръка стисна косата ѝ, а с другата оформи гърдите ѝ с ласка, едновременно дръзка и притежателна, докато езикът му навлизаше дълбоко в устата ѝ.
Мозъкът ѝ се обърка не от грубостта. Рафаел често беше груб и тя го обичаше, обичаше това, че не се сдържа, но това, днес… Точно тогава го усети, „студа“ в целувката му, леда, който проникна в собствената ѝ кръв чрез интимната им физическа връзка. Дори в най-сексуалните си прояви Рафаел винаги я караше да се чувства непоносимо ценна. Тази вечер докосването му се усещаше далечно, по липса на по-добра дума, а когато отвори очи, видя, че той я наблюдава дори докато си играе с тялото ѝ.
Нямаше как да стане.
Тя захапа силно долната му устна и когато ръцете му се вкопчиха в плътта ѝ, а крилете му започнаха да светят, тя облиза с език болката и прокара устни по гърлото му, като същевременно го притисна с вътрешните си мускули. Тялото му се напрегна, а членът му пулсираше в нея.
О, да, тя също знаеше точно кои бутони да натисне.
В мига, в който усети как ръката му отново се удря в косата ѝ в подготовка да си върне юздите, тя стисна между зъбите си сухожилията по шията му. Изръмжа, блясъкът от крилете му се засили, но той ѝ позволи да контролира следващата им целувка, езикът му се дуелираше с нейния, докато тя притискаше гърдите си към гърдите му, добре осъзнавайки, че обича да усеща как възбудените ѝ зърна се трият в плътта му.
Извивайки бедрата си, той я подкани да действа по-бързо и по-силно. Когато тя се съпротивляваше, той я преобърна по гръб през ръката си без предупреждение и засмука едно от зърната ѝ в устата си, като търкаляше стегнатото малко зърно по езика си като сочна ягодка. Усещането се насочи право към утробата ѝ. Дърпайки го за косата, тя се опита да спре еротичното мъчение, да си върне контрола.
Докосването на зъбите до чувствителната ѝ плът.
Тя се стегна около дебелината му и бе възнаградена с обилно облизване, а устата му освободи зърното ѝ, за да запечата другото с изгарящата топлина на целувката си. Беше почти невъзможно да мисли сега, но трябваше да знае, че това е нейният Рафаел. Стиснала здраво пениса му, тя го държеше властно, докато той пусна зърното ѝ и отметна глава назад, а челюстта му се превърна в брутална линия.
Опасен мъж. Великолепен мъж. Нейният мъж.
Отслабвайки сексуалния си натиск върху него, тя използва вътрешните си мускули, за да го погали отново, като се наведе да целуне гърлото му, с едната си ръка върху гърдите му, а пръстите на другата търкаха силно чувствителния вътрешен ръб на крилото му. Това беше последната капка. Рафаел я хвана за челюстта и я придърпа към себе си за целувка, която можеше да бъде и секс, беше толкова необуздана, толкова дълбока, толкова шибано гореща.
След това вече нямаше стратегия, нямаше борба за юздите, а само страстна ангажираност, която я накара да крещи беззвучно, докато изпитваше оргазъм около нагорещената стомана на притежанието му, а очите ѝ се затвориха в тези на сърцераздирателното, неопетнено синьо.
Назад към част 26 Напред към част 28
