Глава 42
Вече движейки се, Елена не спря да поставя под съмнение инстинкта, който я накара да сложи оръжието, да напусне зоната и да се затича, за да излети от близкия балкон, докато Рафаел се спускаше спираловидно отгоре, а крилото му беше осакатено от черното.
„Архангеле!“
„Влез вътре, Елена!“
„По дяволите, не.“ – След като инстинктивно изчисли скоростта на спускането му, тя се блъсна в него, обвивайки с ръце торса му. – Използвай го! – Каза тя, а лявата ѝ ръка започна да пулсира от пробождащи болки, макар че нищо не докосваше кожата ѝ. – Използвай ме!
Едната ръка на Рафаел я обгърна, а другата изстреля светкавица от ангелски огън към Леуан. Тази ръка, лявата, тя видя, че е осеяна с рани.
– Трябва да се върнеш в Кулата! – Това беше яростна заповед, докато те започнаха да падат все по-бързо и по-бързо, а „заразеното“ му крило беше черно като смола и безполезно. – Не мога да те защитавам и да се бия едновременно.
– Ти не ме слушаш! Не го ли усещаш, връзката? – Собственото ѝ крило сякаш беше изядено живо от черното, болката беше непоносима. – Нас, Рафаел! Ние!
Мечтаната дума увисна между тях, докато смеещият се Леуан създаде дъжд от смъртоносни черни игли.
– Подходящо е да умреш заедно със своята смъртна!
Като вдигна ръка, Рафаел отклони черното със собствената си сила, но щитът започна да се огъва почти веднага – нараняванията му очевидно бяха изчерпали способността му да черпи енергия от външни източници.
Елена го хвана за челюстта и го целуна по устните.
– Батката Леуан така или иначе ще ни хване, така че забрави да ме защитаваш и се бий!
Тежък поглед от очите с диво синьо, но все още свободни от мазното черно, и тогава усети как вътре в нея се извива нещо, което я накара да изкрещи… когато щитът на Рафаел се наелектризира с див огън. Да! Гърлото и гърдите я боляха, но тя погледна крилото му и видя как черното се разяжда, за да остави след себе си само светещо бяло злато.
Още един смразяващ писък – Рафаел бе отклонил иглите на Леуан право към нея.
„Дръж се близо.“
Изпъвайки крилата си, когато той я пусна, тя грабна пистолетите на бедрата си, оплаквайки специално изработения си арбалет, както и липсата на картечниците. Както се оказа, трябваше да застреля само няколко вражески изтребителя. Притисната от един от изстрелите на Рафаел, който унищожи долната половина на дясното ѝ крило, Леуан обяви отстъпление и цялата ѝ сила се оттегли зад отбранителния периметър.
Елена не полетя към Кулата, а към стрелковия си екип, страхувайки се какво ще намери. Но някак си цялата група се бе справила, ранена, но жива. Пристъпвайки към нея, окървавеният, но цял Ранзъм каза:
– Дължиш ми голяма, мокра целувка – а раната на бедрото му кървеше през полевата превръзка.
Когато тя се намръщи и му каза да се добере до медик, той извъртя очи и изтегли ръка иззад гърба си.
– Арбалетът ти, консорте.
Тогава тя го целуна под вълчите свирки на останалите от екипа.
Това обаче беше единствената светла точка в мрака. Докато нощта преминаваше в разсъмване, градът бе обезсилен, кулата работеше с огромни генератори, складирани под земята и включвани само когато Рафаел и Леуан не бяха във въздуха, те каталогизираха загубите си, докато наблюдаваха за всяко движение от противниковия лагер. Новините бяха лоши.
– Половината от ранените – каза Дмитрий, след като сподели безпощадните цифри – ще могат да се бият отново след няколко часа, но останалите са или мъртви – мрачен поглед – или толкова тежко ранени, че ще изкарат поне дни. – Черна тениска, измачкана и окървавена от мястото, където се беше сражавал с ескадрила, която се беше приземила на балкона на кулата, той прокара ръка през косата си.
– Джейсън, успя ли да получиш някакви надеждни данни за жертвите на Леуан?
Шпионинът кимна.
– Двойно повече от нашите.
Всички в стаята разбраха, че дори и с впечатляващите способности на Седемте, това все още оставяше огромно предимство на Леуан, и останалото време прекараха в обсъждане на това какво биха могли да направят, за да намалят почти невъзможните шансове. Беше изтощително, защото нямаше много повече зайци, които да извадят от шапките си. Особено като се има предвид фактът, че макар Леуан да не бе започнала никакви военни действия в Убежището, Гален съобщи, че крепостта ѝ кипи от агресия.
– В момента, в който видят някакъв знак, че можем да се насочим към вас – беше казал оръжейният майстор на Рафаел – няма съмнение, че ще нападнат. – С тик в челюстта, той поклати глава. – Ако Леуан оцелее в тази война, тя ще има повече врагове, отколкото знае. Всеки мъж, жена и дете в Убежището разбира, че заплахата идва от нея.
Час след съобщението на Гален Джейсън получи още един доклад – още товарни самолети се снабдяваха с оръжия на територията на Леуан, а този път вместо вампири в трюмовете щеше да има преродени.
– Изглежда – каза Рафаел, разгневен от студеното изгаряне на кръвта му – богинята е решила, че няма да е безчестно да използва „слугите“ си, за да спечели тази война.
– Знаеш ли – каза Илиум с усмивка, в която нямаше никакъв хумор – това е комплимент. Тя започва да се притеснява, че всъщност можеш да я нараниш и да спечелиш.
Жалко, че комплиментът можеше да доведе и до ад на земята.
* * *
След като се принуди да си вземе няколко часа престой, докато можеше, Елена все още се бореше с ужасяващата възможност Ню Йорк да бъде залят от преродени, когато влезе в станцията за зареждане с гориво, за да вземе чаша кафе малко преди разсъмване.
– Сара.
С изписано лице най-добрата ѝ приятелка сподели снимката, която родителите ѝ бяха изпратили, на която Зоуи мирно спи някъде в комуна в Небраска.
– Ще победим Леуан, Ели, каквото и да се наложи. – Непреклонна клетва. – Няма да позволя бебето ми да расте в свят, управляван от чудовище.
Дийкън влезе точно когато допиваха кафето си и Елена излезе, за да им даде няколко минути уединение, а широките рамене на Дийкън блокираха Сара от погледа, докато я привличаше в прегръдките си. Елена не можеше да си представи колко трудно трябва да е за двамата да са толкова далеч от Зоуи. Доколкото знаеше, тяхното момиченце никога досега не си беше лягало без целувка от мама или татко.
Тя се надяваше с цялото си сърце думите на Сара да се окажат пророчески, да спечелят тази ужасна битка, за да може Зоуи отново да си играе в снега, сигурна и щастлива, с удивление в сърцето си от сянката на ангелските криле. Вдигна едно перо от шарено черно и сиво, което изглеждаше като от командир на ескадрила, когото познаваше добре, и го сложи внимателно в джоба, за да го запази за Зоуи.
Целта ѝ беше да намери Рафаел, може би да открадне няколко секунди в прегръдките му, но когато стигна до военната стая, видя, че той е в напрегната дискусия с Джейсън. Без да иска да го прекъсва, а и имайки нужда от малко свеж въздух, тя отиде до балконските врати. Беше бутнала вратата на една страна, когато погледна нагоре и замръзна, привлечена от неочакваната картина навън.
Аодхан и Илиум стояха край ръба с оръжия в ръце, и двамата с рани, които говореха, че са участвали в някоя от продължаващите леки схватки по периметъра. Аодхан имаше порезна рана на бузата и нещо, което приличаше на няколко плитки прореза по горната част на ръцете му, а дясното крило на Илиум беше изрязано като от острие. Елена прецени, че това не е инвалидизиращо нараняване и че то се лекува пред очите ѝ.
Не това обаче задържа вниманието ѝ. Беше фактът, че те стояха един до друг, а крилата им се припокриваха с най-малката частица. Аодхан никога не правеше грешката да се поставя в ситуация, в която можеше да бъде докоснат, което означаваше, че това не е грешка. Стиснала пръсти на дръжката на вратата, със сърце, изпълнено с този знак на изцеление сред болката и ужаса, тя се канеше да се обърне, да ги остави на мира, когато Илиум се обърна към Аодхан.
И двамата ангели бяха високи, но Аодхан беше може би с един инч по-висок и сега очите му се втренчиха в тези на Илиум за един дълъг, тих миг, преди да сведе съвсем леко глава. Илиум вдигна ръка, движението беше бавно, колебливо… и тогава пръстите му докоснаха бузата на Аодхан точно под раната, която почти се беше запечатала. Първият лъч на зората целуна сълзата, която се търкулна по лицето на Илиум, погали болезненото чудо на Аодхан, когато той вдигна ръка, за да стисне китката на ръката на приятеля си.
Този миг на съприкосновение, силата му, открадна дъха ѝ.
След това Илиум се усмихна, каза нещо, което накара устните на Аодхан да се изкривят – Елена си помисли, че може да е било „Добре дошъл обратно, Искрице“ – и те се разделиха, за да се откъснат от Кулата в симфония от диво сребристосиньо и сърцераздирателна светлина.
– Рафаел – прошепна тя, след като го усети да се приближава зад нея. – Видя ли?
– Да. – Ръката му върху тила ѝ, палецът му върху пулса ѝ. – Разбира се, че Илиум ще е този, който го е достигнал – промълви той. – Те са приятели още от времето, когато Илиум за първи път уговори Аодхан да полети към дъното на дефилето – той беше по-млад от Сам сега, Аодхан – още по-млад.
Елена не беше разбрала, че Илиум е по-възрастен, Аодхан винаги беше толкова тържествен.
– Имали ли са неприятности? – Попита тя, като се обърна странично към тялото му.
– Да, така е. Това е забранен полет за толкова млади бебета – дъното на дефилето е далеч от града и макар че да се спускат по брега не е толкова трудно, младите ангели нямат силата на крилете, за да се върнат обратно.
– Когато ги намериха – добави той, притискайки я към себе си – всички знаеха, че подстрекател трябва да е бил Илиум, и той пое вината, без да се преструва на друг. – Смях. – Той никога не е лъгал, твоят Блубел, дори като дете, и затова никой никога не би могъл да му се разсърди. „Аз го направих“ е подходящо да бъде най-честото нещо, което е казвал като дете.
Елена можеше само да си представи.
– А Аодхан? Какъв беше той?
– Винаги тих, срамежлив, с нежно сърце. Но в онзи ден беше непримирим, настояваше, че само Илиум не е виновен, че са измислили плана заедно. Не искаше да слуша, когато Илиум му каза да млъкне, и в следващия момент Убежището разбра, че са си близки като две птици от едно гнездо, всеки от тях толкова често в дома на другия, колкото и в своя.
Докосвайки устни до косата ѝ, той каза:
– Двеста години, Елена, толкова дълго чакахме нашият Аодхан да се завърне.
Тържествените думи накараха очите ѝ да пламнат. Обгърнала го с ръце, тя стоеше в мълчание със съпруга си, а очите им бяха насочени към ескадроните, които патрулираха по неспокойната граница. Всеки път, когато зърваше крила от сребристосиньо, тя търсеше тези от пречупена светлина.
* * *
Тежките боеве започнаха отново с истинския изгрев на слънцето.
Силите на Кулата, включително двете елитни ескадрили на Елижа, нанесоха значителни щети, но те не бяха достатъчни, не и при генералите на Леуан, презаредени от своята господарка. Поучени от предишните си сблъсъци, те се нахвърлиха върху най-мощните бойци на Кулата, докато огромен брой обикновени бойци се заеха с всеки, който можеше да се притече на помощ. Тактиката им проработи, като повали един след друг петима от опитните командири на Рафаел.
От седмината най-тежко пострада Аодхан.
Ангелът с неземна красота едва не бе обезглавен, когато остави фланга си незащитен, за да спаси живота на ранен командир. Освен ужасяващата рана на шията, едното му крило беше отрязано наполовина, а лявата му ръка изчезна. Приземявайки се аварийно на един покрив, той счупи няколко кости и само непрестанният огън на стрелците около него попречи на вражеските ангели да се приземят, за да довършат работата.
Но дори на косъм от смъртта, той избягваше да се докосва до когото и да било, освен до Илиум.
Затичал се към лазарета веднага щом принудил Леуан да отстъпи още веднъж, Рафаел видял, че другият ангел е в съзнание.
– Трябва да те докосна, Аодхан.
Скъсано гърло, Аодхан заговори с ума си.
„Ще се излекувам. Помогни на останалите.“
Поклащайки глава, Рафаел постави ръка много нежно върху раната на врата и когато Аодхан побеля и се скова, разбра, че хвърля ангела обратно в ада, откъдето Рафаел го бе изнесъл на ръце.
„Съжалявам“ – каза той, добавяйки още една причина към списъка с причините, поради които трябваше да убие Леуан. – „Не мога да загубя един от моите Седем.“
Не беше сигурен, че Аодхан е дишал, докато не вдигна ръката му, раната на врата беше запечатана, макар че другите наранявания щяха да отнемат седмици на болезнено лечение.
– Нямаше да го направя, ако не се нуждаех от теб.
„Всичко е наред, сир.“ – В разтворените очи на Аодхан се съдържаше прошка за причинената неизразима болка. – „Заведете ме пред някой прозорец. Мога да използвам нападателните си способности, стига да имам пряка видимост.“
След като лично премести леглото на Аодхан до прозорец и разби стъклото, за да не го направи самият друг мъж при първото използване на способностите си, Рафаел се върна на бойното поле. Всеки път, когато се надигаше, го правеше и Леуан, което означаваше, че не може да помогне на собствените си сили, и някъде след полунощ тя отбеляза попадение почти директно в сърцето му.
Дивият огън се впи в мазната чернота на нейната сила, но тя се заинати, почти се пречупи. Знаейки, че не може да се бори с Леуан и да лекува едновременно, Рафаел избухна с ангелски огън и успя да окрили Леуан, точно когато Джейсън изпрати черната си мълния, удряща другия архангел. Нито един от двата удара не беше сериозен и Леуан можеше да продължи да го преследва, но по някаква причина тя се отдръпна – вероятно, осъзна той, защото собствената ѝ сила беше започнала да избледнява.
По време на битките и косата, и очите ѝ се бяха променили в масленочерно, но сега той осъзна, че са се върнали към обичайния си нюанс. Леуан, изглежда, не беше толкова всемогъща, колкото обичаше да кара хората да вярват, а това беше нещо, което можеха да използват. Приземи се на балкона на кулата и се задържа на краката си само със силата на волята, докато битката бушуваше в тялото му – черната отрова на Леуан се опитваше да го изключи, а дивият огън се бореше.
Не можеше да падне, не можеше да позволи на войниците си да видят колко тежко е ранен.
Успял да се добере до вътрешността, той улови погледа на Дмитрий, видя, че вторият му разбира какво се случва, но Дмитрий не го издаде дори с трепване на мига.
– Силите на Леуан се изтеглят – каза той. – Очаквам периодични сражения през нощта, но трябва да отпочинем на групи.
Рафаел заговори през червена мъгла.
– Числа.
Пристъпвайки, така че думите им да не бъдат чути, вторият му човек каза:
– Повече от половината ни сили са мъртви или твърде тежко ранени, за да се възстановят скоро. Останалите са изтощени, дори и най-силните ни. Предвиждам, че силите на Леуан ще започнат тотална офанзива със зазоряване – нямаме други изненади, които да хвърлим на пътя им, и те го знаят.
– Разреши използването на ракетните установки с настъпването на зората – каза Рафаел, но и двамата знаеха, че това няма да е достатъчно. – Товарните самолети с преродените?
– Отлетяха преди два часа – каза Дмитрий, след което снижи глас. – Отиди, излекувай се. Ще завършим този разговор по-късно.
– Пази града ми, Дмитрий. – Той излезе от военната зала с агония, която пронизваше гръбначния му стълб, и стигна до частния апартамент в Кулата на него и Елена със стиснати зъби. Сви се на пода в хола по лице, стисна челюст, за да потисне силния писък, който искаше да се изтръгне от гърлото му. Само един звук и целият му флот щеше да разбере колко близо са до загубата на града.
Назад към част 42 Напред към част 44
