Епилог
Тъгата беше пулсът на града през петте дни след войната, докато гледаха как покрити с цветя барелеф след барелеф заминават за Убежището и погребват падналите ловци и вампири. Елена мразеше погребенията – не е трудно да се разбере защо, но тя присъстваше на всяко едно от тях, както и всеки друг боец, който бе оцелял и не бе прикован към болничното легло. Болеше я.
Най-голямата чест, която можем да окажем на падналите, е да върнем нашия град към живот, докато децата играят в парковете, а влюбените се разхождат по улиците, докато ангелите се извисяват сред небостъргачите, а кръвните роднини споделят целувката на живота без страх. Не бива да забравяме това, за което са загинали, за да го защитят.
Думи, които все още силно нараненият Аодхан бе изрекъл на погребението на вампирски командир, когото смяташе за приятел, и които всички бяха взели присърце. През изминалите четиридесет и осем часа възстановяването на града бе започнало на високи обороти и това до голяма степен помагаше за заздравяването на раните, макар че Елена знаеше, че ще отнеме време, докато емоционалните и физическите травми се излекуват.
Имаше късмет, такъв проклет късмет, че всичките ѝ близки приятели се бяха измъкнали живи, тук и в Убежището – сраженията там бяха приключили в момента, в който пристигнаха сведения за поражението на Леуан. От ранените най-зле бяха Ранзъм и Ашуини, но и двамата щяха да се оправят. Ранзъм беше получил стрела от арбалет в крака в последната битка, бедрената му кост се счупи, а Ашуини беше порязана доста сериозно с меч по гърдите. Другата жена сега държеше рекорда на гилдията за най-много шевове в едно заседание и се опитваше да избегне отговора на единствения въпрос, на който всеки ловец искаше да знае отговора.
Ако тя и Джанвиер не бяха заедно, тогава какво правеше той, играейки си на (уау-мама-сексай) медицинска сестра в апартамента ѝ, хм?
Глупостта да се чудиш за връзката на Аш и Джанвиер даваше на твърдите, често стоически мъже и жени от гилдията така необходимия емоционален отдушник, а ако шегите преминаваха в по-тържествени разговори, това също беше добре. Ден след ден, час след час всички намираха начин да се справят. За Елена част от това означаваше посещение при Ев и Бет, както и дълго гушкане на малката Зоуи, видеоразговор със Сам и посещение в болницата по-рано тази сутрин, за да изпълни обещанието си към едно малко момче, което искаше да лети.
Днес тя стоеше на една сграда срещу Кулата заедно със своя архангел, като двамата се бяха срещнали там, за да се запознаят с хода на ремонта – досега и двамата бяха работили със своите хора.
– Често – беше казал Рафаел – един архангел трябва да стои над тези, които управлява, но има моменти, когато трябва да застане до тях.
Сега той се обърна към нея, а кожите му бяха прашни от работата.
– Астаад се свърза с мен по-рано. Щом сме в състояние да посрещаме гости, той изрази готовност да ни посети.
Елена нямаше никакви аргументи с това – другият архангел беше направил на целия свят огромна услуга. Приблизително петнайсет минути след като се бяха върнали в Кулата след отстъплението на войските на Леуан, Рафаел бе получил много учтиво обаждане от архангела на Тихоокеанските острови.
– Рафаел – беше казал той – исках да ти съобщя, че унищожих товарните самолети, които се движеха в твоя посока. Не мога да повярвам, че Леуан ще се опита да прелети с такива нечисти същества над моята територия.
Оказа се, че трюмовете са били натъпкани с последните отвратителни преродени на Леуан, доколкото някой знаеше.
– Кажи му да доведе и Меле – каза Елена и си помисли, че може би ще започне да се наслаждава на цялата тази работа с домакините, ако продължава да си избира гости, които харесва. – Сигурно ще получиш официална информация от Елижа, но говорих с Хана и тя каза, че са изкопали последните няколко упорити преродени от тяхната територия.
– Добре. Нашата територия също е чиста и мисля да поговоря с Елижа за някои постоянни предпазни мерки, за да се уверя, че това няма да се промени.
Елена кимна и вдиша свежия, студен зимен въздух, докато звуците на клаксоните се носеха от такситата долу. Боже, хубаво беше да си върне града. Може и да е малко поразбит, но по дяволите, ако някой искаше да го задържи – и хората, които го наричаха свой дом – да падне.
– Не мога да повярвам, че ремонтът на кулата беше извършен толкова бързо.
Зимното слънце създаваше онази илюзия за бял огън по крилата му, за която тя не беше сигурна, че изобщо е илюзия, и Рафаел отиде до ръба на сградата.
– Това е символът на моята сила.
Като такъв, помисли си Елена, той никога не може да изглежда слаб.
– Разбира се – добави Рафаел – Легионът е изключителна работна сила.
– Да. – Съпругата му дойде да застане до него, скръстила ръце, докато се озърташе при вида на двама бойци на Легиона, кацнали на балкона на Кулата. – Сигурен ли си, че не планират тайно да превземат града?
– Да, усещам го отвътре. – Поглаждайки нежно кокалчетата си по лицето ѝ. Тежката синина, която беше получила на челюстта си по време на последната битка, все още не беше заздравяла, той каза: – Ти също го усещаш, моя подозрителна съпруго.
Тя разгъна ръце.
– Това е като малък, но стабилен пулс в задната част на съзнанието ми, това съзнание, че Легионът ни принадлежи. – Сребристосивите ѝ очи се обърнаха към него, лицето ѝ беше тържествено. – Знам, че ако помисля прекалено много за Първичния, той ще се появи пред мен, готов да изпълни заповедта ми. И макар че може би започвам да се справям с консортсака позиция, не съм готова да се справям с такъв вид власт. Тя е твоя.
– Да – каза той – моя е. – Елена нямаше опита да управлява сила като Легиона, нещо повече, не би трябвало да ѝ се налага. Вече поемаше много повече от отговорностите на консорт, отколкото някой можеше да очаква от нея толкова скоро след началото на безсмъртието ѝ. – Но се надявам, че ще се възползвам от съветите ти, докато се уча да се справям с новата ни армия.
Дръпна устни, а крилото ѝ премина през неговото в безмълвна ласка.
– Опитай се да ме накараш да замълча. – Тя се наведе към него и каза: – Защо ти, защо ние? Продължавам да се опитвам да разбера това.
– Въпрос, на който Първичният може да ни даде отговор още сега – каза Рафаел, когато лидерът на Легиона кацна пред тях.
Очите на мъжа оставаха прозрачни, но със синия пръстен, а ефектът беше странно красив, според съпругата на Рафаел. Косата му обаче беше станала напълно черна. Кожата му също вече нямаше нюанс на смърт, а светеше в златисто от здраве, а кожестите му криле бяха станали побито златни с изключение на частта, в която израстваха от гърба му.
Там те бяха черни и повтаряха крилата на Елена, като цветът им преминаваше в среднощно синьо, което след това се преливаше в злато. Метаморфозата на останалите членове на Легиона беше по-бавна, но не по-малко завладяваща. Ден след ден всички те се изписваха в цвят – и палитрата беше една и съща.
– Господарю – каза сега Първичният – вие ни викате.
– Само теб. Останалите могат да продължат да работят както досега.
Кимване.
– Моята съпруга има въпрос към вас.
Първичният погледна Елена, без да мигне.
– Защо Рафаел и аз? – Попита тя, като в интензивността на въпроса беше заложена страстната ѝ природа. – Защо не Елижа и Хана? Те са по-възрастни, били са заедно по-дълго.
– Вие сте аеклари, а Легионът може да служи само на аеклари.
„Архангеле?“
„Не познавам този термин, Елена.“ – Разкажи ни за аеклари.
– Аеклари сте вие – каза Първичният, сякаш в това имаше пълен смисъл.
„Мислиш ли, че ако го застрелям, той наистина ще отговори на въпроса?“
Рафаел се пребори със смеха си.
„Мисля, че става дума за задаване на правилните въпроси.“ – Ти си свързан със силата, която се опита да ме изпълни – каза той, а кожата му настръхна от съзнанието за това.
– Ние сме хранилището. Опитахме се да я предадем на Сир, но Сиракът все още не е готов.
Това беше толкова ясен отговор, колкото можеше да си пожелае, шепотът придобиваше смисъл сега, когато беше видял Легиона, разбрал колко дълбоко са свързани един с друг – сякаш бяха един организъм с много части.
– Какво ще стане, когато съм готов? Изчезваш ли?
– Не. Тогава сме свободни да останем в света или да се върнем отново в нашия Сън. Ако останем, ставаме сами и отделени.
Рафаел обмисли думите на другия мъж – а Първичният беше човек, макар и все още не станал напълно – и ги съпостави с това, което знаеше за каскадните сили, придобити от останалите Кадри. Всяка от тях беше свързана със способност или наклонност, присъща на въпросния архангел.
– Можеш да служиш само на воин – каза той и това не беше въпрос, защото усещаше правилността му в стомаха си. Рафаел беше бил воин в един или друг облик през цялото си съществуване – от юноша в армията на Тит преди много време до боец, който се биеше рамо до рамо със собствените си сили в отминалата война.
Първенецът направи пауза.
– Да – отвърна най-сетне той с онзи напълно равен тон, лишен от емоции. – Воин, който е настроен към силата, от която сме създадени – на земята, на живота. Но воинът трябва да е и аеклари. – Очите му се насочиха към Елена, давайки на Рафаел първия проблясък на това какво всъщност означава този термин. – И трябва да е дошло времето.
„Каскадата се случва и Нейха призовава огъня и леда“ – каза Елена в ума му в същия миг. – „Тит раздвижва земята, Астаад – морето, а страховитата Леуан съживява мъртвите. Междувременно моят великолепен архангел, който не се задоволява с това, не знам, да стреля с мълнии или нещо подобно, всъщност се докосва до енергията на планетата и призовава армия от страшилища от дъното на океана. Разбира се, че знаеш.“
Сухият коментар го накара да се зачуди как изобщо е вървял през живота без остроумието и смеха на своя ловец до себе си. Вече не можеше да си представи такова студено, отдалечено съществуване, идеята за него пораждаше незабавно отблъскване в кръвта му. Крило до крило с нея, той се обърна към Първичния:
– Дали с времето другите ще придобият способността да те призовават?
Още една дълга пауза и Първичният разгърна страниците на паметта си.
– Имало е воини, които са се настроили към силата на земята, на живота, и са придобили сила, но те са докоснали само ръба на това, което носим в себе си. Не беше време да се събудим.
– Разкажи ми историята си – каза той, а по кожата му премина внезапен хлад, сякаш отговорът беше част от расовата памет на народа му, погребан дълбоко, дълбоко в най-примитивната част на мозъка му.
– Легионът се появи по време на войната, която разруши нашата цивилизация. Бяхме сформирани по време на Каскадата на ужаса и свързани с първите аеклари, като целта ни беше да се борим срещу смъртта, която преследваше света.
– Възродените? – Прошепна Елена. – Ти си антидотът на тяхната отрова.
– Смъртта тогава приемаше различна форма, но не беше по-малко вирулентна и злокобна. По времето, когато извоювахме победата, ангелският род беше почти унищожен, а домът ни – кух и мъртъв. Легионът също беше близо до смъртта, защото ние сме от земята, от живота. Нашият народ, заразен със смъртоносния токсин, създаден от силата на един архангел на лудостта, взе решение да преспи еони с надеждата, че отровата ще изчезне.
– Когато се събудиха, откриха, че от пепелта на стария народ се е родил нов, а токсинът се е свързал трайно с кръвта на оцелелите. – Очите му се спряха на Елена. – Властваха лудост и смърт, докато отчаянието на един човек не накара ангелите да разберат, че крехките нови хора са тяхното спасение, дар от излекувания им свят.
„Рафаел.“ – Неприкрит шок в изражението на съпруга му. – „Мисля, че той говори за раждането на човечеството.“
„И на вампирите.“ – Това беше толкова огромно знание, че знаеше, че няма надежда да го проумее в един миг. – Кога – попита той, а студенината, която бе почувствал, се вледени в костите му – е времето?
– Каскадите идват и си отиват, не са наша работа, защото са част от цикъла на света. Ние слушаме и наблюдаваме в нашия Сън, но се събуждаме само когато този цикъл достигне кресчендо, даровете, породени в архангелите, които са на самия живот и смърт, достатъчно свирепи, за да разкъсат тъканта на планетата. – Немигащите му очи срещнаха тези на Рафаел. – Не сме се събуждали от времето на Каскадата на ужаса.
– О, по дяволите.
– Господарю – каза Първенецът по петите на мекото провикване на Елена – ако ми дадете разрешение – бих се присъединил отново към Легиона.
– Лети свободно.
Докато го гледаха как отлита на тези крила на тишината, Рафаел се замисли за гнилия мрак, който едва не бе завладял света само преди дни. Възродените на Леуан бяха ликвидирани във всички засегнати територии, но междувременно бяха заразили десетки хиляди. Междувременно Тит продължаваше да се бори с постоянния поток от носители на болестта, изпратени от Харизмон.
За сравнение, собствената сила на Рафаел продължаваше да се засилва с всеки изминал ден, докато не разбра, че един ден скоро ще може да владее силата, носена от Легиона.
– Спечелихме тази война, хбебти, но тя е само първата. Страхувам се, че това означава, че Леуан не е заличена от съществуването, защото тя е олицетворение на смъртта.
– Или – каза Елена – някой от другите архангели притежава потенциала да ни се изпречи. Но да, залагам на Кралицата на мъртвите.
– Леуан няма да повтори грешките си. – Рафаел – светът – трябваше да е готов да се справи с едно надуто чудовище, готово да се нагълта с жизнената сила на онези, които трябваше да защитава.
– Ще я спрем – каза Елена, след което го простреля с неочаквана усмивка. – Все пак ние сме аеклари.
– Ще бъде много интригуващо да установим точното значение на този термин. – Макар че Рафаел не се съмняваше, че то е свързано със сърдечната връзка, която го свързваше с неговия ловец.
– Искаш да кажеш, че не знаеш? – Широки очи. – Първичният беше кристално ясен.
– Да, колко неинтелигентно от страна на твоята съпруга, че не го е разбрала.
Конвулсираща от смях заради начина, по който Рафаел бе казал това, без да се усмихне, Елена поклати глава, но не можа да изкара думите. Това го накара да се усмихне, след това да отметне глава назад и да се засмее, като гледката накара преминаващите бойци от Легиона да спрат, да гледат в нещо, което изглеждаше шокирано, докато войниците от Кулата се усмихнаха и продължиха по пътя си.
Боже, но той беше красив. И беше неин.
Премествайки се в обятията му, защото имаше нужда да бъде с него, неспособна да забрави колко близо бяха до това никога повече да не се докоснат, никога повече да не се смеят един на друг, тя се усмихна и прибра крилата си, докато той я обгръщаше в своите.
Притиснал лицето ѝ с една силна ръка, той задържа погледа ѝ с диви, невъзможни сини очи.
– Може и да не разбирам всички думи на Първичния, но знам това с всичко в мен – Легионът не би се събудил заради това, което бях преди теб.
Палецът му гали скулата ѝ, лицето му е близо до нейното.
– Ти никога не си ме отслабвала и няма да ме отслабиш. Ти ме правиш по-добър човек и по-добър лидер, отколкото някога бих бил без теб. – Той поклати глава. – Веднъж ти каза, че не можеш да се справиш без мен. Е, аз не мога да го направя без теб, ловецо на гилдията.
Очите ѝ пламнаха от силата на думите му, толкова сурови, честни и необходими. Тя не знаеше това, докато той не заговори, но имаше нужда да чуе това, да чуе, че той не я обвинява за промените в него.
– Знаеш ли – призна тя, когато снегът отново започна да вали, меки люспи, които се закачаха по миглите му – че някои нощи се събуждам ужасена и просто те гледам как спиш?
– Не, не знаех. – Бузите му се сгърчиха, устните му се допряха до нейните, докато навеждаше глава. – Трябва наистина много да ти се доверявам, за да си позволя да спя толкова дълбоко.
В този момент тя разбра, че болезнената уязвимост в нея е завинаги. Докато Рафаел съществуваше, той щеше да има възможността да я нарани, като се нарани или нещо по-лошо – и това беше нормално, защото тя вече не се страхуваше, не се страхуваше да живее живота с отворено сърце. Защото обратната страна на тази ужасна уязвимост беше неописуема емоция, която я изпълваше, правеше я щастлива, че е жива и е тук, в момента.
– Вярно е – промърмори тя, докато радостта от играта с нейния съпруг, любовник, приятел и другар превръщаше кръвта ѝ в шампанско – можех тотално да ти изрежа сърцето, преди да разбереш какво се случва.
Сега челата им се допираха, ръката му все още галеше лицето ѝ, а гърдите му представляваха стена от мускулеста топлина срещу дланите ѝ.
– Какво те спря?
Намали гласа си и прошепна:
– Помислих си, че Монтгомъри може да е бил ядосан от всичката кръв по чаршафите.
– Монтгомъри никога не би се ядосал по такъв непочтен начин. Може би е раздразнен по един ледено деликатен начин.
Елена знаеше, че трябва да се върнат, за да помогнат на хората да възстановят града си, но посегна да проследи следата на слепоочието му с пръсти, загрубели от работата, която всички бяха вършили. Той се обърна леко към докосването ѝ, както винаги, нейният архангел, който никога не е искал тя да бъде нещо друго, освен това, което беше.
– Изглежда, че ни предстои страховито приключение.
– Със сигурност няма да ни е скучно.
Целувката му беше маркиране, крилата му се сгънаха назад, за да ги оставят открити, и когато той обви една ръка около кръста ѝ и ги вдигна в целунатото от снега небе, а устите им все още бяха заключени, тя не протестира. Макар че може би се усмихна и се изчерви в целувката при вълчата свирка, която се понесе нагоре, последвана от радостни възгласи.
Каскадата беше в пълен ход. Светът се превръщаше в безумно място, където реките се превръщаха в кръв и мъртвите ходеха, а архангелите придобиваха сили, които им даваха да се разбере, че са част от самата тъкан на този свят. Чудовищата можеха още да се освободят отново и злата вещица вероятно щеше да се върне с крясъци към живот, за да обедини оръжия с най-добрата си приятелка, която пораждаше болести.
Въпреки всичко това, в този момент, когато около нея и нейния съпруг снегът падаше меко, а градът им беше жив, Елена не искаше да бъде никъде другаде. Както и, знаеше тя, архангелът, който я целуваше над Манхатън, а ръцете му я държаха в безопасност.
