Глава 6
Спирайки в подножието на тясното стълбище, което минаваше покрай едната стена, Ранзъм промърмори:
– Дръж се вляво и изчакай, докато стигна до върха, после се качи.
Стълбите заскърцаха под тежестта му, отново под тази на Елена, но издържаха.
Измъкнал оръжията, Ранзъм я поведе по коридора на горния етаж и я въведе в стая, която така миришеше на смърт, че стомахът ѝ щеше да се разбунтува, ако не се беше подсигурила срещу рефлекса за давене. Вторият удар беше от влагата, нещо в начина, по който беше построена стаята, което задържаше и малкото топлина… и ускоряваше процеса на разлагане.
Елена веднага определи мръсния матрак под залостените прозорци като източник на миризмата на гниене и тръгна натам, като се довери на Ранзъм да я пази. Тялото беше издуто от газовете на смъртта, кожата беше болнавозелена, но главата оставаше прикрепена към шията, а облеченият в риза гръден кош беше непокътнат, ако се съдеше по повърхностния поглед. Това означаваше, че сърцето му вероятно все още е било в тялото.
Слязла на колене, Елена примигна бързо, за да изсуши очите, които заплашваха да се насълзят от пулсиращите вълни на миризмата, пренебрегна червеите и отлепи устните на трупа.
Кучешки зъби, остри и блестящо бели.
– Той не е бебе вампир – каза тя през зъби – така че това не е провалено правене.
– Погледни гърлото.
Крилете ѝ шумоляха срещу Бог знае какво по мръсния под, тя извади тънкото фенерче, което държеше прибрано до ножа на лявото си бедро, и насочи лъча към врата на жертвата.
– По дяволите. – Гъсти пъпки, пълни с кървава течност, покриваха гърлото на мъжа чак до отворената яка на ризата му… и надолу.
– Миризмата ме завладява, Ели – каза Ранзъм, точно когато собственият ѝ стомах започна да се свива.
– Мен също.
И двамата свалиха маските си, за да вдишат дълбоко свежия зимен въздух в мига, в който излязоха на улицата. Следваха ръкавиците, а кожата на Елена я сърбеше да диша. Когато Ранзъм извади няколко бутилки с вода от пантерночерното тяло на мотоциклета си и ѝ хвърли една, тя я взе с благодарствено кимване.
– Вампирите не би трябвало да се разболяват – каза той, след като изпразни половината бутилка.
Пръскайки малко вода в едната си ръка, Елена я избърса по лицето си, знаейки, че ще са ѝ нужни няколко душа, за да се отърве от тази неприятна миризма от носа си.
– Не, не се.
– Ако им отрежеш главите, те умират – продължи Ранзъм. – Подпали ги или им изрежи сърцата, умират, освен ако не са силни и стари старци. Но щом са направени, не се разболяват. Едно нещо е сигурно – Дарел определено няма нищо общо с това.
Елена се съгласи.
– Ще трябва да доведа консултант от Кулата. – Някой от по-опитните ангели или вампири; може би е имало странен вампирски вирус, който е поразил малцинството от тях и тя просто не е знаела за него. – Който и да е, вероятно ще поиска да подпишеш споразумение за неразкриване на информация с кръв.
Ранзъм се престори, че пулпира вена, докато се обаждаше на Аодхан.
– Мисля, че това е сериозно – каза тя на ангела, след като описа ситуацията. – Ранзъм и аз трябва да продължим лова си – можеш ли да отделиш някой, който да пази тялото, докато бъде преместено в моргата?
Аодхан я помоли да му даде пет минути, но почти петнайсет минути по-късно той лично придружи друг ангел до мястото. Едва метър и осемдесет, строен като момче, неочакваният ангел имаше нежни кафяви очи, сочни устни в лице, спасено от почти женска прелест от усещането за чиста мъжественост, което приковаваше Кеир.
Разочарованието ѝ от чакането се разтвори в дълбока привързаност и тя се наведе, за да целуне Кеир по бузата.
– Трябва да си напуснал убежището веднага след като това се случи. – То. Падането. Ужасна злоба, сведена до две прости думи.
– Рафаел беше приготвил за мен самолет, за да не бъда уморен при пристигането си – каза ѝ той, с болезнено мъдри очи. – Беше странно да летя в корема на метално същество, когато имам свои собствени крила, но той беше прав.
Когато секунда по-късно Аодхан неочаквано бе отзован в Кулата, Елена остана в къщата, за да пази гърба на Кеир, а Ранзъм продължи да обикаля из къщата, търсейки някакъв знак, че Даръл е стигнал дотук. Стомашните мускули, свити от отровната миризма, Елена поведе Кеир към трупа, където лечителят го разгледа мълчаливо, без да каже нито дума, докато не излязоха отново на безлюдната улица.
– Истинска инфекция. – Смущаваща тъмнина в сочните кафяви очи. – Трябва да направя аутопсия на тялото при по-добро осветление, за да видя дали мога да установя как инфекцията е попаднала в тялото му.
– Ранзъм и аз разговаряхме, преди да пристигнете, и си помислихме, че може би жертвата е пила от неподходящ човек.
Изражението му стана по-тъмно, още по-сериозно.
– Телата на нашите кръвни роднини – каза Кеир – са създадени така, че да филтрират примесите в кръвта – ето защо един вампир може да се храни от всеки донор, дори от най-болния. – Копринените кичури черна коса падаха по тъмната му кожа, докато той гледаше земята, потънал в мисли. – Ако този механизъм се провали…
Внезапен блясък на синьото, Илиум се приземи пред нея. След като се бе свързал с нея, докато Кеир преглеждаше тялото, той бе донесъл чувал за трупове, за да транспортира жертвата до изследователските лаборатории под Кулата, малък контейнер за биологична опасност за нея, както и по-добри маски и резервни ръкавици, и не спореше, когато тя го накара да използва предпазните средства.
– Тази къща трябва да бъде изгорена до основи – каза той, когато се върна с тялото, а изражението му беше по-сурово, отколкото повечето хора някога са виждали. – Не можем да поемем риска причината за инфекцията да се крие вътре.
Усещайки, че Кеир няма търпение да разгледа тялото, и съзнавайки, че Рафаел трябва да се нуждае от Илиум, тя каза на синьокрилия ангел, че ще се погрижи за ситуацията, и се обади на Ранзъм веднага щом се издигнаха.
– Ще направя последна обиколка на къщата. – След което ѝ хрумна идеята за нейното разрушаване. – Трябва да приключа с това – да спра болестта тук, ако вече не се е разпространила – така че ако искаш…
– Не, всичко е наред – прекъсна я той. – Ще се присъединя към теб. Пътеката е толкова мъртва, че е в строя – не мислиш, че Даръл е стигнал дотук. Скоро трябва да излезе докладът за фонограмата, така че ще имаме по-добра представа за други места, които може да е посещавал; може и да се опитаме да разберем какво се е случило тук междувременно.
Свежо облечени с ръкавици и маски, двамата с Ранзъм обходиха цялото място още веднъж, търсейки всичко, което би могло да даде някаква следа.
– Защо каза, че тази следа е безпроблемна? – Попита тя, като постави подкожните игли, които беше забелязала по-рано, в контейнера за биологична опасност.
– Вампирът не е бил бегач. Просто от време на време копнеел за дом – ангелът му даваше три-четири дни, след което изпращаше ловец да го прибере. – Тихото съжаление в тона му резонира със същата емоция в Елена. – Записите казват, че никога не се е съпротивлявал, винаги е бил учтив и извинителен и пълен с истории за плановете си да ремонтира къщата.
Това беше трогателен образ, на един безобиден човек, който не е заслужавал смъртта. Както не я бяха заслужили и петте ангела, които ескадронът на Нимра пренесе у дома в отрупани с цветя баири. Угарките на гнева, които горяха бавно и тъмно в нея, не ѝ отговориха и двамата довършиха останалата част от метенето в мълчание.
– Трябва да се съглася с хубавото момче – къщата трябва да се опече – каза Ранзъм, щом отново излязоха пред порутената вила.
– Наричаш Илиум хубаво момче? – Елена изхърка, доволна, че може да се съсредоточи върху нещо друго, а не върху тежкия облак на смъртта, който висеше над града. – Поглеждал ли си се в огледалото напоследък?
– Имам белези, като всеки почтен мъж.
– Твърдо момче. – Загледана в къщата, в която един вампир беше умрял, надяваше се, че е бърза смърт, тя сложи ръце на хълбоците си. – Мислиш ли, че Сара щеше да се разсърди, ако просто я подпалим и кажем „упс“, когато пристигне пожарната?
– Не мисля, че ти е простила за целия инцидент с преследването от вампир през Манхатън. – Той потърка челюстта си. – Подпалването обаче би било добра история за прикритие. Това е точно мястото, което някой пожарникар би запалил.
Час по-късно, благодарение на връзката на Сара с всички агенции в града, къщата бе подложена на контролиран палеж, иницииран от пожарната. Само ако, помисли си Елена, можеха също толкова бързо да заличат заплахата, която представляваше болестта, унищожила клетките на един почти безсмъртен.
* * *
След като бе долетяла до Кулата, за да занесе контейнера с биологична опасност, Елена се възползва от възможността да се отбие в личния апартамент на нея и Рафаел, за да вземе душ и да се преоблече. Ранзъм се запъти да направи същото – не само, че бодяха на сляпо в тъмното, а докладът все още не беше намерен, но и никой от тях не би бил много добър в промъкването на колега ловец с миризмата, която полепваше по дрехите и кожата им.
– Можеше и да си сложат камбанка – беше лаконичната оценка на Ранзъм.
Току-що беше приключила с няколкократното почистване на косата и тялото си, когато мобилният ѝ телефон иззвъня, а на екрана се появи името на Джефри. Вземайки свежа екипировка от дрехите, които държеше в Кулата, тя остави обаждането да отиде на гласова поща, без да има намерение да решава въпроса по телефона.
След като се облече, сплете косата си на плитка и постави оръжията си, тя се свърза с Ранзъм.
– Имаш ли нужда от мен точно в този момент?
– Не, искам сам да проверя един съвет.
Преценявайки, че той трябва да се свърже с някой от уличните си контакти, предпазливи хора, които се доверяват само на Ранзъм, тя се съгласи да се срещне с него на адреса в Горен Ийст Сайд след час и като излезе на балкона, полетя към студения вятър, идващ от водата. Беше говорила с Рафаел, докато беше под душа, така че знаеше, че той се връща в Кулата над тази вода, с Аодхан до себе си и две интегрирани ескадрили зад гърба си, току-що приключили критично учение.
Подготовка, помисли си Елена, за една непровокирана и вече грозна война.
Думи, които можеха да се отнесат и към връзката ѝ с Джефри.
Жената, която отвори вратата на офиса в кафявия камък, имаше кожа от блестящ махагон, косата ѝ беше подстригана на лъскав боб, а тялото ѝ беше затворено в спретнат костюм с пола в бижутерско зелено. Изобщо не приличаше на пристрастената към вампирите брюнетка, която беше последната асистентка на Джефри, а кожата ѝ беше бледа от твърде многото дарения за твърде кратко време.
– Имате ли среща? – попита настоящата асистентка, а гърлото ѝ се раздвижи, докато преглъщаше.
– Не. Кажете на господин Деверо, че ще го чакам в задната градина. – Докато си проправяше път към това малко зелено заграждение през тясната пътека за достъп, съзнанието ѝ се изпълни с образи на друг кафяв камък, друга врата. Сара и Дийкън бяха променили разположението и размера на къщата си, така че Елена да се чувства добре дошла, но собственият ѝ баща не беше направил нищо, за да гарантира същото. Не че Елена беше изненадана, само се ядосваше на себе си, че продължава да му позволява да я наранява.
Джефри се появи на задната врата, когато тя пристигна.
– Елеонора. Имам среща след пет минути. – Кърт нетърпение в бледосивите очи, поставени в аристократично лице и скрити зад очила с фини златни рамки, чисто бялата му коса беше прибрана с прилежно съвършенство, каменният му сив костюм седеше лесно на раменете му.
Нямаше съмнение, че баща ѝ беше красив мъж, от онзи тип самоуверени мъже, които са неустоими за жени, достатъчно млади и наивни, за да си мислят, че могат да проникнат през ледената му външност. Нямаше да му е трудно да си намери друга любовница, която да заеме мястото на тази, която беше брутално убита по време на лова, променил завинаги живота на Елена. Може би вече го е направил, вече е заменил жената, която по нищо не приличаше на елегантната красавица, която беше настоящата съпруга на Джефри. Не, бедната жена беше бледа имитация на Маргарита. … и жив символ на болката, която баща ѝ нито веднъж не бе признал на глас след първите жестоки дни.
Вместо това той бе изхвърлил Маргарита от дома им, както Елена разбираше сега, в състояние на хладна ярост. Съпругата му го беше предала в деня, в който беше увила примката около гърлото си, и Джефри все още ѝ беше толкова ядосан за това. Елена можеше да му прости тази ярост, но не можеше да му прости, че беше изхвърлил с боклука и едно от децата на Маргарита.
– Знаеш защо съм тук – каза тя, като се бореше да запази спокойствие, да не се принизи до нивото на крещящ тийнейджър.
– Нямаше право да извеждаш Ева от училище.
– Спри. Няма да танцувам този танц с теб днес. – Тя продължаваше да говори въпреки хладния поглед на очите му. – Причината, поради която отидох при Ева, беше, че тя се криеше в един ъгъл и плачеше.
Кожата побеля върху костите, тик в челюстта му.
– Ти знаеш защо – каза тя, безпощадна в любовта си към сестрата, която все още беше невинна. – Тя е твое дете и ти си и казал да се махне от очите ти? – Елена не направи опит да скрие отвращението си. – Нямаш право да правиш това, Джефри, не и с нея. Тя си мисли, че си обесил шибаната луна!
– Внимавай с езика – изсумтя той, а ръцете му все още бяха в джобовете на панталона му. – А дъщеря ми не е твоя грижа.
– Тя е моя сестра, копеле. Една и съща кръв, помниш ли? – Гласът ѝ вибрираше със стар гняв, който заплашваше да изпепели намерението ѝ да остане разумна, но тя не отстъпи. – Ти ни създаде и знаеш ли какво, вече дори не ме интересува. – Това беше лъжа, която и се искаше да се превърне в истина. – Но на Ева ѝ пука. Така че си отгледай двойка и бъди мъж.
– Елеонора! – Пристъпвайки през тревата, той я хвана за раменете и я разтърси достатъчно силно, за да накара зъбите ѝ да изтракат. – Аз все още съм твой баща и ти няма да ми говориш по този начин. Маргарита те е научила по-добре от това.
За пръв път от повече от десет години тя го чуваше да произнася името на майка ѝ и за миг и двамата замръзнаха, преди в кръвта ѝ да се разгори ярост.
– Не смей да я замесваш в това! Ти отдавна си избрал да спреш да бъдеш мой баща.
Пръстите му се вкопчиха в раменете ѝ и той изрече следващите си думи.
– Винаги ще бъда твой баща… и бих искал да не съм.
Потръпвайки от жестокия емоционален удар, тя най-накрая си спомни за обучението си на ловец и се отдръпна, като крилото ѝ се удари силно в тялото му, докато се извиваше.
– Да, аз също. – Как можеше да прави това всеки път? Да я реже толкова дълбоко? – Но аз и ти, това няма значение. Древна история.
Бащата, който я беше обичал, беше умрял заедно с майка ѝ. Черупката остави след себе си този жесток непознат, способен да нанесе удар в мекото детско сърце.
– Ти просто помисли дали искаш да водиш същия разговор с Ева след десет години.
Не биваше да го прави, не и при положение, че днес вече веднъж беше опънала крилата си, но тя направи вертикално излитане, игнорирайки думите, които Джефри изрече, докато се протягаше към нея. И когато сълзите се изляха по лицето ѝ, тя си каза, че са от болката в мускулите ѝ. Това не беше пълна лъжа, тялото ѝ крещеше от насилието.
Две минути по-късно едно сухожилие се скъса със звучно щракване и тя осъзна, че сега не само е безполезна за Ранзъм, но и че в безразсъдната си ярост може би е допуснала фатална грешка.
Назад към част 6 Напред към част 8
