Глава 8
Ранзъм седеше на мотора си и се взираше в залепената с тиксо разгъната карта, когато тя кацна до него само с четири минути закъснение. Черното му кожено яке беше разкопчано, за да разкрие тъмнозелена тениска, съчетана с кожени панталони и тежките черни ботуши, които носеше по-рано, огледалните слънчеви очила скриваха ярките му зелени очи, той изглеждаше като реклама на фирма за мотори, прекалено красив, за да бъде наистина опасен.
С изключение, разбира се, на оръжията, прикрепени към бедрата му, остриетата и допълнителната огнева мощ, които носеше скрити под якето си.
– Имаш ли нещо от източниците си? – Попита тя.
– Нищо – каза той, без да откъсва поглед от древната карта, която отказваше да предаде, въпреки че като всеки ловец имаше издаден от гилдията смартфон с пълни GPS възможности. – Но поне вече знаем, че Даръл не пълзи из подземията.
Без да е в настроение да го дразни днес за прословутата му карта, тя се огледа наоколо и се насили да отвърне на учтивата усмивка на вампира, който мина по тротоара, а бастунът и шапката му бяха също толкова елегантни, колкото и костюмът, който покриваше ниската му, прегърбена форма.
Меден прах и канелена подправка с лек намек за изгорял дъб.
Сложен, интересен и уникален.
– Винаги съм искала да попитам нещо – каза тя в съзнателен опит да откъсне мислите си от отблъскващия характер на нападението срещу града – а след коментарите на Рафаел за „омекотяването“ на града тя нямаше съмнения, че е било точно така. – Усещаш ли същите неща като мен?
Ранзъм направи физиономия, когато тя описа какво е доловила от преминаващия вампир.
– Да, само че не казвам глупости от рода на „канелена подправка с намек за изгорял дъб“. Аз казвам „пич, мирише на наелектризирано дърво с добавка на поничка“.
Задушавайки се от неочаквания смях, тя опря ръка на рамото му и погледна надолу към картата, осъзнавайки, че две бавачки с колички спират да ги снимат от другата страна на тихата улица.
– И така, кого ще видим? – Полъх на цитрус, силен и чист. – Хубав шампоан.
– Лимони, умнико. Баба ми казва, че това е най-добрият начин да се отървеш от лошите миризми. От друга страна, бабата на Даръл е собственик на онази сграда там – кимва надясно – и ако Даръл е близък с някого, то това вероятно е баба му.
– Не знаех, че го познаваш.
– Не познавам, не съвсем. Бяхме заедно на един лов преди три години. – Сгъвайки картата, той ѝ я подаде, за да я пъхне в раницата, която носеше. – Той не каза много, но разбрах, че баба му почти го е отгледала – бързото търсене в интернет ми даде този неин адрес.
– Все още не разполагаме с доклада за миналото? – При толкова критичен във времето лов информацията им трябваше още вчера. Ако Вивек отговаряше за това… но не беше така.
– Очевидно – стиснатата му челюст ѝ подсказа, че е на път да ѝ съобщи лоша новина – е имало някакъв срив на компютъра. Гилдията работи ръчно, за да събере доклада.
Разочарованието, което се надигаше в червата ѝ, я накара да отстъпи назад, за да може той да слезе от мотора, като държеше очите си отворени за всяко движение иззад завесените прозорци на царствената стара къща, която беше тяхната цел. Цялата къща беше боядисана в блестящо бяло, с изящни корнизи, по които нямаше и следа от градски пясък.
– Госпожа Флахърти е неразположена – каза им прислужницата, когато стигнаха до вратата.
– Става въпрос за внука ѝ Даръл. – Ранзъм показа на величествената белокоса жена свидетелството си за правоуправление на гилдията. – Мисля, че тя би искала да знае.
На лицето ѝ се появи намек за нещо, което приличаше на истинска загриженост, преди да ги насочи с жест към една стая встрани от коридора.
– Моля, изчакайте в сутрешната стая.
Крилата тъкмо се вместваха във вратите, Елена отиде да застане пред прозореца, който гледаше към улицата, а Ранзъм обикаляше стаята, след като пусна раницата си върху стол, тапициран в бордо със златни вихри, чиито подлакътници и облегалка бяха издълбани от дърво с цвят на мед.
Няколко минути по-късно чуха тихото бръмчене на нещо, което можеше да бъде асансьор, след което прислужницата вкара госпожа Флахърти в стаята. Бабата на Даръл носеше тюрбан с цвят на праскова на главата си, тялото ѝ беше слабо под развяващ се кафтан от меко виолетово, а кожата ѝ с цвят на мока беше набръчкана. Въпреки това ръката, която протегна, за да стисне тази на прислужницата, изглеждаше силна, а кафявите ѝ очи – будни и ясни.
Лице, помисли си Елена, в което имаше толкова сила и характер, колкото и красота. Не е жена, която би се пречупила при тревожната новина за психическото състояние на внука си – ако вече не го е знаела. Възможно е Даръл да се е прибрал у дома, за да се скрие и да се опита да си оправи главата. Това щеше да е най-добрият възможен изход.
Сложила ръце на одеялото в скута си, след като прислужницата си тръгна, госпожа Флахърти погледна право към Елена.
– Мъртъв ли е внукът ми?
– Доколкото знаем, той е жив – каза тя веднага, защото ако госпожа Флахърти не знаеше за местонахождението на Даръл, всеки друг отговор щеше да е мъчение.
най-малкото свиване на раменете ѝ, преди възрастната дама да поеме контрол над ситуацията.
– Спри да се навеждаш и седни. – Тя не проговори отново, докато и двамата не се подчиниха. – И така, ако не е мъртъв, значи трябва да е в беда. Колко лошо е това?
– Все още не е преминал границата. – Ранзъм очевидно беше стигнал до същото заключение като Елена за бабата на Даръл: може и да изглежда слаба, но тази дама няма да им благодари за това, че са се изхитрили. – Трябва да го вкараме, преди да е направил нещо, което гилдията не може да поправи.
– Той вкара невинен вампир в болница – уточни Елена, когато госпожа Флаерти се обърна към нея. – Побоят беше безмилостен.
– За негов късмет е избрал вампир, който току-що е излязъл от договора си, с мечти да обикаля света и няма време за притеснения с официален случай. – Ранзъм се наведе напред, подпрял ръце на бедрата си. – Директорът на гилдията го убеди да приеме изплащане вместо повдигане на обвинение, което означава, че гилдията не трябва официално да отнема лиценза на Даръл, но ако той нарани някой друг и с него е свършено.
– Това не е моето момче. – Тялото на госпожа Флаерти вибрираше от нескрито възмущение. – Даръл си върши работата. Той не злоупотребява с тези, които ловува.
– Нещата, които виждаме по време на работа? – Елена задържа острите очи на възрастната дама. – Това може да причини пукнатини, които не се лекуват без намеса, а Даръл наскоро влезе в един кошмар.
Пръстите на госпожа Флахърти трепереха върху одеялото в скута, но гласът ѝ не се пропука, когато говореше.
– Не съм го виждала или чувала от една седмица, а той винаги ми се обажда на всеки няколко дни, особено откакто имам тази скапана настинка, от която не мога да се отърва. – Дълбок дъх, който застигаше, но тя махна на загрижеността им, за да посочи с пръст Ранзъм. – Намери момчето ми, преди да му е станало лошо. Не го изпускай – ти си неговата гилдия. Той винаги е казвал, че сте като семейство.
* * *
– Ние сме семейство – измърмори Ранзъм, щом се върнаха на мотора, като никой от двамата не беше на мнение, че госпожа Флахърти е излъгала. – Защо идиотът просто не дойде, когато разбра, че го губи? Знае, че на никой нямаше да му мигне окото, ако се нуждаеше от повече консултации – или, по дяволите, ако искаше да се напива всеки ден в продължение на седмица. Щяхме да отидем с него, да го отведем вкъщи от шибания бар.
– Той е на лошо място, не мисли трезво. – Елена отказва да се провали в прибирането на Даръл у дома. Може би не можеше да спре архангелска война или да превърне баща си в прилично човешко същество, но тази една фрактура можеше и щеше да поправи. – Тъй като нямаме конкретни данни, какво ще кажеш да започнем да опитваме обичайните места за обиколка на гилдията?
– Точно това исках… – Грабвайки телефона си, той ѝ подаде палец. – Сара е говорила с приятелите му, изпрати ни списък с другите му известни места за престой. Един от приятелите му вече е прегледал апартамента, но го е намерил празен. – Нахлузи слънчевите си очила и изпрати списъка по електронната поща на телефона ѝ. – Ти вземи горната половина, аз ще взема долната, да видим дали ще успеем да засечем следа. Ако мислиш, че го имаш, обади ми се – с тази объркана глава, която има, може да забрави, че сме семейство.
– Ти също ми се обади. – Сканирайки своята половина от списъка, след като получи кимването му, Елена отбеляза магазин за оръжия, магазин за дрехи, който обслужваше ловци и полицаи, апартамент, в който очевидно се помещаваше дискретен професионалист, и Нюйоркската обществена библиотека. – Сигурно обича да чете. – По някакъв начин този малък, неочакван факт го правеше по-човечен, по-реален.
– Да. Винаги има по някоя книжка в задния си джоб. – Придърпвайки каската си, Ранзъм се изпъна на мотора, повдигна стойката с ботуш, завъртя ключа и запали двигателя. Машината се размърда до мъркащ живот. – Качвай се. Ще те закарам до една сграда, която можеш да използваш като стартова площадка.
– Не, благодаря. Ще трябва да разперя криле, за да ги държа далеч от улицата, и следващото нещо, което знам, ще ме подстриже някой таксиметров шофьор в лошо настроение. – Елена нямаше намерение да флиртува с това, че отново ще бъде наказана. Да не говорим, че след това щеше да има работа с един изключително ядосан архангел.
С дяволита усмивка на лицето си Ранзъм подкара мотора.
– Хайде, Ели. Обзалагам се, че ще спрем движението.
– „Бъди видима при това.“
Тя имаше чувството, че Рафаел не е помислил за това, когато е изричал тези думи. Несъмнено това беше лоша, лоша идея, но по дяволите, ако нямаше да получи глупаво количество репортажи, може би щеше да даде на града нещо, на което да се усмихне.
– Трябва да правят мотори за ангели.
Това беше удар в корема, тази отломка от спомена. Думите бяха изречени от младия ангел, чийто погребален кортеж щеше да стигне до Убежището след падането на мрака, изказването му беше насочено към приятел, докато двамата седяха с увиснали крака от балкона на Кулата вляво от мястото, където стоеше Елена. Тогава тя се беше усмихнала, но сега думите подбудиха нова вълна от гневна тъга.
Тази е за теб – помисли си тя и преметна крака си през тракащата машина. Въпреки това не седна – това щеше да остави крилата ѝ да докосват улицата. Вместо това сложи ръце на раменете на Ранзъм и се изправи на подножието. Трябваше да разпери малко крилата си, за да не ги заплете в мотора, но не беше толкова лошо, колкото се опасяваше.
– Ще трябва да се справяш със значително съпротивление.
– Моето сладко момиче яде съпротивление за закуска. – След това потеглиха, вятърът се блъскаше в лицето ѝ и в крилете ѝ, докато Ранзъм правеше завой и се спускаше по улицата за широко отворените очи на всички, с които се разминаваха. Смеейки се, Елена отметна глава назад и се наслади на пътуването, както би направил онзи млад войник, ако само му беше дадена възможност.
Двамата с Ранзъм несъмнено бяха направили впечатление, когато той спря леко мотора на тихата улица зад една по-стара сграда.
– Това ли? – Попита той, кимвайки към външните противопожарни стълби, които водеха чак до покрива.
– Да. – Слизайки от мотора, тя провери крилата си. – Все още са цели.
– Казах ти.
Удряйки юмрука си в нейния, той се заизкачва по улицата.
Вярвам, че това е първият път, в който някой ангел се вози на мотор.
Усмихвайки се на целувката на вятъра и дъжда в съзнанието си, докато се изкачваше по пожарната стълба, тя си каза:
„Обзалагам се, че това ще накара бившия ни нашественик да се разкрещи.“
„Интересен образ, но като отвличане на вниманието от състоянието на защитата ни беше вдъхновяващ. Ако обаче не знаех, че Ранзъм е много влюбен в друга, сега щеше да ми се наложи да го убия.“
„Няма да докосваш приятелите ми, помниш ли?“
„Нямаше да ми се налага да го докосвам, за да го убия.“
„Много смешно.“ – След като стигна до покрива, тя разпери криле и, отмятайки се от ръба на сградата, полетя по посока на оръжейния магазин, докато Рафаел се връщаше към работата в Кулата. Обмисляше дали да не се насочи първо към професионалиста, защото мъжете са си мъже, но според сведенията на Сара Даръл не беше посещавал жената повече от два месеца. Оръжейният магазин обаче беше един от тези, в които той ходеше всеки път, когато беше в града.
Собственикът, брадясал и със сериозен бирен корем, с удоволствие ѝ съдействаше, след като тя го увери, че по някакъв начин не си е заслужил гнева на Кулата.
– Даръл? Той е добър клиент, приятен човек, но не съм го виждал от, да видим… вече седмица. – Засмя се. – Последния път наистина се запаси.
Когато Елена чу какво е купил Даръл, главата ѝ едва не избухна.
„Той има арсенал“ – изпрати съобщението на Ранзъм и получи Нецензурни думи! като отговор, а след това и обаждане.
– Закритото стрелбище е било за ремонт. Буквално. – Тонът на Ранзъм беше напрегнат. – Спукана водопроводна тръба преди пет дни, но собственикът казва, че Даръл е идвал всеки ден преди повредата, бил трескав стрелец с няколко оръжия.
– По дяволите. – Ако Даръл беше преминал от юмруци към оръжия толкова бързо, можеше да говорят за клане.
– Отивам да проверя жилището на майка му. Не са близо, но ако е бил ядосан, може да се е появил там.
Следващата спирка на Елена, магазинът за хранителни запаси, я накара да се блъсне в бивш полицай, който ѝ направи безизразно лице и каза, че не клюкарства за клиентите. Прекалено притеснена, за да се примири с глупостите, Елена изложи картите си на масата, без замазване на очите.
– Даръл е в беда. Такава, при която може да вземе оръжие – да не говорим за чудовищния автомат, който си е купил – и да го опре в главата си или в главата на някой друг.
– И какво? – Плоски очи на полицай. – На Кулата ѝ пука?
Това беше неговият проблем?
– На гилдията ѝ пука. – Тя свали знака си ловец.
– Чух, че все още ловуваш – каза той, след като разгледа значката – но предполагам, че мислех, че това са конски глупости.
– Да, ама не е. – Тя приплъзна лиценза. – А сега, Даръл?
– Видях го преди три дни.
– Какво си купи?
– Не, не беше тук. Видях го в бара на ъгъла няколко пресечки по-нататък с една набита червенокоска. С крака до ушите. – Повдигна рамене. – Помислих си, че човекът се наслаждава на свободното си време и кой съм аз, че да го безпокоя.
Апартаментът на професионалиста също, осъзна Елена, се намираше само на две пресечки.
Хората си сочеха и шепнеха в мига, в който тя излезе от магазина, тази част на града беше оживена, но никой не я притискаше. Единственото, което ѝ беше нужно, за да получи своето пространство, беше да изстреля стрела от арбалет в ботуша на един идиот, който искаше да се доближи до нея. Той беше останал жив, въпреки хленченето си, и сега тя имаше репутация. Точно такава, каквато ѝ харесваше.
– Разбери – каза тя с мобилен телефон до ухото си, докато вървеше, точно както всеки друг нюйоркчанин на улицата – професионалистът. Червенокоса с дълги крака? – Заобикаляйки един бизнесмен, погълнат от миниатюрния си таблет, тя чу трясък и се обърна, за да го открие как я гледа с отворена уста, а скъпата му джаджа е на земята.
– Турист – подсмръкна минаващият в черен костюм изпълнителен директор, с гладка руса коса и чаша кафе за изнасяне в ръка.
Язвителният коментар накара Елена да се усмихне, след което те се разминаха.
– Чакай – каза Ранзъм. – Тъкмо разглеждах снимката ѝ – да, това е тя. И гърдите ѝ са двойно D.
– Трябваше да знам, че ще забележиш.
– Трябва да съм мъртъв, за да не го забележа. Имам едно наум за един бар на…
– Виждам мотора ти. – Тя приключи разговора и подръпна глава. – Персоналът на бара знае ли нещо?
– Видели са го преди три дни, това е всичко.
Пресичайки улицата без нито дума, те стигнаха до жилищната сграда на професионалиста за по-малко от минута. Портиерът ѝ, чиито очи се изцъклиха при вида на оръжията, които се подаваха от телата им, не оказа съпротива на въпросите им, като разкри, че жената не е напускала апартамента си от четиридесет и осем часа и продължава да е в него.
– А милата, тя никога не пропуска книжния си клуб. Това беше снощи.
Очите на Елена се срещнаха с тези на Ранзъм при кодовото изречение на портиера, на езика ѝ се долавяше острият вкус на страха. Имаше много голяма вероятност Хъни Смит вече да не може да чете книга, да не може да прави нищо, разлагащото ѝ се тяло да лежи непоправимо разбито в апартамента ѝ.
На Елена толкова ѝ беше писнало да закъснява.
Назад към част 8 Напред към част 10
