Глава 16
Застанала на покрива на високата сграда на Легиона, след като снега бе отминал, Елена погледна архитекта и строителния инженер, които имаха задачата да я преустроят според изискванията на Легиона.
– Можете ли да направите нещо с покрива, за да можем да поставим покривен прозорец?
Извивайки устни, зашеметяващата вампирка с абаносова кожа на име Мейв погледна надолу към плоската повърхност.
– Мога, но ако искате да увеличите естествената светлина, предлагам да свалим целия покрив и да го заменим със стъкло.
– Можем ли да направим това? – Адреналинът се стрелна в Елена. – Имам предвид конструктивно?
– Не виждам защо не. – Акцентът на Мейв беше толкова съвременен манхатънски, дрехите ѝ толкова остри – като калейдоскопа от цветове, който представляваше структурираното, асиметрично палто с дължина до глезена, което носеше, че никой, който не знаеше, не би предположил, че е родена на друг континент преди повече от петстотин години.
Жената, с високи, режещи скули и къси къдрици, беше използвала годините, за да придобие многостранна квалификация, и беше смятана за една от най-добрите в своята област.
– Единственото, което е – продължи Мейв – е, че ще трябва да разработя допустимото тегло – Легионът може да не успее да се събира на толкова големи групи тук горе.
Елена погледна към Първичния, който стоеше мълчаливо вдясно от нея.
– Предпочитания?
– Стъкло. – Синият кант около ирисите му сякаш пламна на ледената зимна светлина. – Ако можем да се съберем на място на земята, нямаме нужда от покрив.
– Значи – каза Елена – правим целия последен етаж стъклена кутия. – С прозорци от пода до тавана, проектирани да се отварят, така че Легионът да може да влиза и излиза, макар че щеше да им се наложи да измислят как да запазят топлината през зимата за растенията.
– Не.
Мейв примигна при намесата на Първичния.
– Не?
– Можеш ли да направиш градината по-дълбока?
– Имаш предвид да се слеят два или повече етажа?
Рязко кимване.
– Да – бавно каза другата жена. – Но мисля, че най-добре ще се получи, ако не премахваме целия етаж между двете нива – вместо това можем да го изрязваме на части. – Тя направи груба скица на таблета си с помощта на писалка. – Виждаш ли, така?
Скицата показваше издълбан интериор с корнизи, излизащи от стените в нещо, което изглеждаше като случайна формация на три етажа, но Елена бързо осъзна, че разположението на тези корнизи означава, че светлината ще бъде максимално увеличена, създавайки множество зони за градини, както и места за кацане на Легиона.
– Брилянтно.
Първичното лице докосна скицата.
– Да. Може ли цялата сграда да бъде такава?
Мейв си пое дъх, а ръцете ѝ стиснаха таблета.
– Уау. Добре, ще трябва да направя още проучвания на структурните аспекти на сградата, за да отговоря на този въпрос. – Докато говореше, тя си водеше трескави бележки. – Горните три етажа обаче са сигурни.
Елена беше удивително учудена от идеята за висока сграда, превърната в гигантски парник, чиято вътрешност представлява разклонено дърво, през което крилато същество може да се промуши чак до тавана. Тя стискаше палци Мейв да успее да измисли решение.
– Тогава може да започнем от последните три етажа – каза тя, след като погледна към Първенеца, за да види дали той е съгласен.
– Мейв, познавам растенията, но сградата ще бъде твоята игра с топката.
– Занимавам се с това.
Оставяйки другата жена да говори с екипа си, Елена заведе Първичния в един склад за градински материали, където организира доставката на саксии, почва, свободностоящи лампи за отглеждане и други артикули. Следващата им спирка беше търговска оранжерия.
Два часа по-късно бяха доставени достатъчно растения и консумативи, така че тя пусна Легиона на работа. Щеше да отнеме време, докато бъдат завършени промените на горните етажи; междувременно беше решила да превърне целия първи етаж в място, където растенията да виреят, а Легиона да си почива.
Елена разбираше нуждата от убежище, от сигурно място.
Със съгласието и съветите на Мейв крилатите бойци вече бяха съборили стените, които не бяха носещи, отваряйки пространството. Бяха изтръгнали и килима и бяха почистили пода, така че да е гладък. Всичко това от шест часа сутринта насам.
Докато помагаше да се монтират нещата, така че на този етаж да има достатъчно топлина и влажност, а след това показваше на бойците от Легиона как да се справят с по-деликатните растения, тя започна да усеща как собственото ѝ тяло се отпуска. Удоволствието им от земята беше трансцедентно, натрапчивото спокойствие я обгръщаше с крилата си… докато кожата ѝ не се разлюля от студена тръпка, а сърцето ѝ не се заби в гръдния кош.
Тя ги чуваше, ехото от шепот, който заедно беше ум, създаден от стотици; това беше бърз, непреодолим звук в черепа ѝ, като вълна, която се разбива в пещера.
– Спри – изпъшка тя.
Тишина.
Секунди по-късно Първичният се оказа пред нея.
– Консортът не желае да се присъедини към разговора ни?
Тогава Елена разбра, че гласовете са били покана.
– Един по един – каза тя, без да е съвсем сигурна какво прави, но усещайки странно чувство на… уязвимост около себе си. – Искам да ви опозная един по един.
Шумолене и смущение.
– Ние сме едно – каза Първичния. – Ние сме Легиона.
– Това – каза тя, като прокара ръце по миниатюрното мандариново портокалово дърво пред себе си – е едно. Коренната система, ствола, клоните, листата – всички те действат заедно с една цел. И все пак нито едно от листата не е абсолютно еднакво. Можете да бъдете едно, без да сте идентични копия.
Приглушен шепот, Легиона се опитва да бъде тих в нейна полза. Той прекъсна, когато Първичния огледа стаята. Връщайки погледа си към Елена, той каза:
– Ще обмислим идеята да бъдем едно цяло, без да сме еднакви.
* * *
Елена беше почти сигурна, че Легиона продължаваше да обсъжда шепнешком дълго след като тя си тръгна в късния следобед. Беше странно да се намира в тиха стая, когато знаеше, че между обитателите ѝ се води разгорещен дебат.
След като се изкъпа и преоблече в Кулата, тя се измъкна под лъчите на залязващото слънце, повече от готова да се прибере у дома, да бъде с Рафаел и приятелите им. Беше във въздуха само няколко секунди, когато получи съобщение от Демарко.
Дължиш ми петдесет долара. Бил Смит чакаше търпеливо на опашката за автобуса си.
Не можеше да повярва; когато се бяха сблъскали в общото им любимо кафене на разсъмване тази сутрин и той бе споделил плана си за залавянето на вампира, тя му бе казала, че губи ума си.
– Показва какво знам – промълви тя и му изпрати отговор, преди да прибере телефона си в джоба с цип.
„Архангеле?“ – Каза тя, без да е сигурна дали ще успее да се свърже с него. Беше извел специализирана ескадрила над морето, за да тренира маневри. Сега, повече от всякога, защитата на Кулата трябваше да бъде непробиваема. Ню Йорк не можеше да изглежда ранена плячка за враждебните сили, които наблюдаваха. От друга страна, хората им бяха уморени. Именно затова Дмитрий беше разпределил упражненията така, че всеки боец да има повече почивни дни от обичайното при ротация.
Вятърът нахлу в съзнанието ѝ, облизано от дъжда и безкрайното море.
„Скоро ще се прибера у дома, хбебти. Наазир е казал, че ще се държи прилично, ако пристигне пръв.“
„Е, той обеща да не ме изяжда, така че и това е нещо.“
Илиум се впусна в полет с нея, докато смехът на Рафаел се задържаше в съзнанието ѝ, а ескорта ѝ от Легиона летеше достатъчно далеч над главата ѝ, за да не се набива на очи. Като наклони леко крилата си, за да може да разговаря със синьокрилия ангел до себе си, а сребърните нишки в перата му улавяха избледняващата светлина, тя каза:
– Идваш ли и ти на вечеря?
Беше странно. Първоначално беше поканила Наазир, Джанвиер и Аш. Малкият екип се беше сплотил по време на боевете и тя знаеше, че Наазир все още не е имал възможност да настигне Аш. И тримата бяха приели поканата, но странното беше, че изведнъж всеки член на Седемте, който се намираше наблизо, имаше свободна нощ, за да се присъедини към тях.
Златните очи на Илиум блестяха под синьо-черните мигли.
– О, да, определено ще дойда на вечерята.
Елена не беше идиотка.
– Какво очакваш да направи Наазир?
Илиум се гмурна към водата със спираща дъха скорост, излезе под стръмен ъгъл.
– Говори се – каза той – че Наазир ти носи подарък.
Това не звучеше зловещо… докато тя не се замисли за кого говорят.
Илиум се изстреля към слънцето, преди тя да успее да го разпита за навиците на Наазир да прави подаръци.
Елена се придържаше към по-мързелив полет към дома. Монтгомъри ѝ беше обещал двойна шоколадова торта с каймак, а какъвто и да беше подаръка на Наазир, той не можеше да държи свещ на двойната шоколадова торта с каймак на камериера – Монтгомъри я правеше сам от нулата, пазеше рецептата като дракон съкровището си.
Когато телефона ѝ звънна, тя отговори с усмивка.
– Чаках да се обадиш – каза тя на по-малката си сестра Ев. – Как мина изпита?
– Не беше толкова труден, колкото си мислехме с приятелките ми – каза Ева, гласът ѝ беше бодър и двете изпаднаха в лек разговор.
Приземявайки се на покритата със сняг морава на нейния и Рафаеловия дом в анклава скоро след като се сбогуваха с Ева, тя наблюдаваше как Илиум се спуска бързо и чисто. Аодхан се спусна от небето с по-бавна скорост, а ранната вечерна светлина се откъсна от него в ослепителни искри.
– Как се чувстваш с крилото? – Попита тя, след като забеляза корекцията, която беше направил в последния момент, за да не се преобърне настрани.
– Значителна слабост, но трябва да продължа да го упражнявам на този етап от оздравителния процес. – Той разпери двете си крила до пълната им ширина и ги сгъна обратно.
Никога, помисли си тя, нямаше да свикне с невъзможността на Аодхан, с перата и косата, които сякаш бяха покрити с натрошени диаманти, пречупващи светлината на безкрайни отломки.
– Само гледай да не прекалиш. – И ловци, и служители на кулата – и двамата се измъчваха от това, че са приземени. Аодхан не беше споменал за болката, но тя знаеше, че трябва да е лоша.
Безсмъртната способност да оцеляваш при жестоки рани имаше мъчителна цена.
– Не се притеснявай, Ели. – Илиум удари нежно с юмрук челюстта на Аодхан, кожата му беше топло златиста на фона на алабастъра на Аодхан, докоснат от слънчевите лъчи. – Изпратих Кеир срещу него преди два дни, когато той отказа да се вслуша в разума. Не си виждала разправа, докато не си видяла Кеир да я прави. – Свиване. – Бедната Искра.
Аодхан направи нещо, което тя не долови, и изведнъж Илиум се озова на земята, по гръб в снега. Шокираното изражение на лицето му беше почти толкова добро, колкото и старателно празното на Аодхан.
– Да влезем ли вътре, Елена?
– Какво ще кажеш първо да ми помогнеш да стана? – Илиум се намръщи и вдигна ръка. – Сега гърбът ми е целия е мокър.
Аодхан го издърпа нагоре със здравата си ръка.
– Бедният Блубел.
Устните на Елена потрепнаха. Започваше да става ясно защо Аодхан и Илиум бяха станали приятели. Аодхан може и да беше тих, но можеше да се противопостави на синьокрилия ангел – който оставаше единствения човек, който Аодхан можеше да понесе да го докосва. Елена не знаеше какво е травмирало Аодхан до такава дълбочина, но знаеше за тихата битка, която той водеше всеки ден.
– Белезите ти съществуват, но смелостта ти е тази, която те определя.
Беше му го казала преди седмица и в отговор получи пронизващ поглед от натрапчивата фрактура на погледа му.
– Всеки миг се страхувам, че мрака ще ме засмуче обратно.
– Но ти продължаваш да вървиш, Аодхан. Всеки глупак може да скочи неочаквано в опасност – знаеш точно какъв риск поемаш, и все пак си тук.
Пред нея той изчисти снега от перата на Илиум и каза:
– Следващият път, когато ме наречеш Искра, ще те изхвърля в Хъдсън.
– Мога да плувам.
– Хайде – каза Елена с усмивка. – Монтгомъри ще те чака.
Тримата тъкмо бяха направили първите крачки към къщата, когато се разнесе вятър. Секунда по-късно Джейсън и Махия се приземиха отдясно на Илиум. Черните крила на шпионина бяха драматични на фона на белия сняг, татуировката на лицето му беше ярка дори на сивата светлина, но именно ефектните крила на Махия привлякоха вниманието. Скъпоценно зелено и диво синьо с черни щрихи, рисунъкът приличаше на паунско пръскане.
– Елена – каза Махия с нежната усмивка, в която се криеше вътрешно сияние. – Благодаря ти, че ни покани на вечеря в толкова кратък срок. Страхувам се, че не можахме да устоим на изкушението.
– Започвам да се притеснявам за идеята на Наазир за подарък.
Джейсън се размърда.
– Веднъж той донесе на един ангел кофа с пирани и каза на ангела да пъхне ръката си вътре, за да си вземе подаръка.
– Но той не харесва ангела – вмъкна се Илиум – така че би трябвало да си в безопасност. Не знам защо въпросния ангел е хленчил пред всички за това – той е загубил само няколко пръста.
– Поне няма къде Наазир да намери жив глиган тук. – Това дойде от Аодхан, а Илиум кимна мъдро до него. – В негова защита, беше му казано да донесе месо за огъня.
– Боже, не се опитвай да ме успокоиш наведнъж. – Водейки ги вътре, тя откри, че Монтгомъри е поставил маса в официалната трапезария.
Елена и Рафаел обикновено не използваха тази стая за нищо друго освен за срещи с архангели или други високопоставени лица, толкова беше величествена. Присъствието на толкова много от Седемте обаче я направи по-различна. Те се разпръснаха по елегантните мебели, похапваха от храната на Монтгомъри, говореха с лекотата на хора, които се познават от векове.
Това усещане само се засили, когато Дмитрий докара лъскавото си Ферари до входната врата, а Онър седнала на пътническата седалка. Рафаел се върна вкъщи почти в същия миг и шумотевицата от разговори и смях все повече изпълваше къщата. След петнайсет минути Илиум бе подмамил русокосата Махия да танцува с него в центъра на стаята, докато Аодхан и Дмитрий играеха шахматна партия с помощта на безценен ръчно изваян комплект, поставен върху антична маса.
Онър, от друга страна, беше отишла да разгледа великолепната картина на Убежището на далечната стена, а Джейсън стоеше и разговаряше с Рафаел, докато гледаха как Дмитрий и Аодхан се опитват да се надхитрят един друг.
Липсваха само хората, които тя беше поканила първоначално.
– Някой попита ли Наазир дали има нужда от превоз? – За Джанвиер и Аш не се притесняваше, тъй като и двамата бяха местни жители – и работеха по случай, чиито смразяващи подробности Рафаел ѝ беше споделил.
Проклетата Леуан. Елена беше готова лудия архангел да умре и да остане мъртъв завинаги.
– Наазир каза, че идва с Джанвиер и неговия ловец. – При тези думи Илиум завъртя Махия обратно в себе си, а златистооранжевия цвят на дългата до прасеца туника, която носеше върху черни памучни панталони, се развя в пулсиращ кръг.
Точно в този момент се чу гърлено мъркане на мощен двигател и Елена се обърна към големите прозорци, които гледаха към пътя, за да види как лъскава черна пантера на автомобил спира до Ферарито на Дмитрий.
– Уау.
Докато гледаше, вратата от страната на шофьора се вдигна нагоре едновременно с пътническата врата. Аш излезе от едната страна, Джанвиер – от другата… и тогава разбра, че Наазир е приклекнал отгоре на колата.
Назад към част 17 Напред към част 19
