Глава 3
Касандра се въртеше и превиваше, без да може да се успокои.
Пламъците, в които спеше, бяха утеха, бариери срещу изплъзващите се потоци на времето, които ѝ показваха твърде много. Но тя можеше напълно да избяга от тези потоци само когато беше в дълбок и истински Сън. А в такъв не можеше да изпадне, когато в обсега на грижите ѝ бяха ангели, които представляваха разточителна тежест на сила и история.
Астаад, Михаела, Фаваши и Заная – всички те бяха… Хванати между тях.
Но Касандра наблюдаваше не само тези архангели. Друг също спеше неестествен сън далеч от нея. И все пак това същество бе свързано с нея с нишка, завързана за друго, кръвта им бе свързана дълбоко под повърхността. Може би пулсовете им щяха да забият след време… Но не и днес.
Днес никой от спящите нямаше пулс, не показваше признаци на живот.
Тя не знаеше дали сънуват, но знаеше, че не осъзнават света. Това беше милост предвид нараняванията им. И все пак тя усещаше умовете им, огромни и мощни, и тези умове бяха… Не бяха в покой.
Ако някой от братята ѝ я попиташе откъде знае тези факти, тя не би могла да му отговори. Всичко, което имаше, бяха предположения. Може би защото ранените архангели спяха в прегръдката на нейния огън, а умовете им бяха свързани с нея с тънки нишки, които ѝ позволяваха да наблюдава живота им. Защото, въпреки всички външни белези, те живееха, а искрата в тях трептеше, но не угасваше.
И все пак.
Тя не можеше да види нито една от бъдещите им времеви линии, дори най-малкия проблясък. Всяка от тях водеше към заплетен възел, толкова стегнат, че беше чист мрак.
И все пак тя долавяше и други неща в изплъзващите се потоци, които се натрапваха на плиткия ѝ покой. Около нея трептяха совите ѝ, перата им бяха меки и бели, докато тя се дърпаше и мърдаше в Съня си. Предчувствайки какво я очаква, тя се опита да не поглежда към потока. Беше толкова много уморена, а съзнанието ѝ беше като витраж с толкова пукнатини, че никога вече не можеше да бъде цяло.
Цветовете ѝ бяха цветовете на него.
Цин, нейния Цин.
Сълзи се търкулнаха по бузите ѝ, докато се бореше с принудата да погледне, но никога не беше печелила тази борба през епохите, откакто „дарбата“ ѝ беше дадена за първи път. Понякога, когато беше здрава, се чудеше дали част от гнева ѝ не се дължи на това, че винаги е губила тази битка. Толкова ли беше суетна и високомерна, че се ядосваше от постоянната си неспособност да побеждава?
Смееше се, с нотка на лудост.
О, това беше тя.
Не, тя не беше ядосана. Отдавна беше преминала от гнева, през ужаса и яростта, към скръбта, която беше толкова тежка, че я беше изтръгнала от дъха си. Понякога си мислеше, че трябва да е родена от сълзи, за нея те не бяха нищо друго освен солена вода.
Съзнанието ѝ се разпиля в калейдоскоп, отново се раздроби, още фрактури върху витража.
И хлъзгавия поток се отвори пред нея, показвайки ѝ безброй нишки, милиони животи, милиони възможности. Един избор можеше да доведе до това, друг – до онова. Но някои избори… Някои избори водеха винаги до едно-единствено нещо. Пътищата се вливаха в една-единствена точка на задръстване. Това бяха бъдещето, което се определяше от камъка.
Както и бъдещето, което пулсираше в червено пред нея под формата на алени крила, които светеха.
Червено като кръв.
Но красиво.
Дори докато мисълта преминаваше през съзнанието ѝ, крилата започнаха да потъмняват. В наситен рубин, който беше прекрасен. След това се обагриха в синьо. Все така прекрасно. При една въздишка, която я накара да настръхне, синьото и червеното започнаха да се смесват, но вместо виолетовия оттенък, който би трябвало да се получи, крилата станаха болезнено зелени.
Капчици кръв пълзяха по перата, всяка капка беше вискозно черна, която се разпръскваше по слипстрийма и покриваше магистралите му в бързо разпространяваща се зараза, която унищожаваше всички бъдещи времеви линии. Перата паднаха от крилата, което допълнително разпространи заразата.
Тя се стресна, а сърцето ѝ повтори изкривения гоблен на гниещите крила.
– Не. – Шепот. – Не. Те са платили цената. Те са оцелели. – Това трябваше да е време на възстановяване и надежда.
Но крилата продължаваха да замърсяват потоците с отровата си.
Един.
От.
Един.
Над.
И.
Над.
Докато крилата не се превърнаха в нищо друго освен в изгнили от инфекция кости, а цялото бъдеще – в отровна хватка без изход. Крещейки, тя вдигна ръце, за да изтръгне с нокти очите си… Но совите настъпиха пръстите ѝ, напомняйки ѝ, че може да Спи, може да падне дълбоко, дълбоко под повърхността и да се остави да потъне в нищото.
Но днес тя не чуваше любимите си сови. Не можеше да ги види. Виждаше само гниещите кости на крилата, които се чупеха, падаха, разнасяха още отрова. Заби пръсти в очите си и ги извади с нокти. Кръвта покриваше пръстите ѝ, хлъзгава и желязно ярка. Но нямаше значение колко щети е нанесла на себе си. Тя все още виждаше. Тя все още знаеше.
Совите ѝ, разтревожени, размахаха криле в опит да я успокоят, но тя все още крещеше.
Докато…
Една единствена нишка от хлъзгавия поток, която блестеше с черни диаманти. Тя се отдели от по-дебела линия. Основната линия беше покрита с отрова и влезе във възела, който беше края на вечността, края на всичко. Диамантената тъмна се вливаше в бъдещето, отвъд което се криеха още безкрайни възможности, звезди, мигащи за живот една след друга.
На Касандра ѝ се искаше да обгърне с кървавите си ръце тази единствена нишка на надеждата, но не така работеше дарбата ѝ, не така работеше никога, затова винаги беше малко луда.
– Един-единствен кръстопът. – Мърморенето ѝ не достигна до никого, попаднало в огньовете, които беше създала, за да спре изтичането на мислите ѝ в умовете на другите.
Елена, това смъртно дете, превърнало се в ангел, заслужаваше малко спокойствие от шепота на една луда Древност.
Така че само совите ѝ чуваха виковете ѝ, думите ѝ.
Защото архангелите, които тя държеше в ръцете си, не можеха да чуят, не можеха да се вслушат, бяха на място далеч отвъд болката, отвъд този свят, може би отвъд изцелението.
Затворила очи, които вече се възстановяваха, Касандра отново изпадна в неспокоен сън. Щеше да продължи да слуша за своите подопечни и за другите. Може би някой от тях ще се събуди. Може би ще съзре радостна изненада в потока. Това се бе случвало и преди. Някои сили бяха по-силни от самата съдба.
Защото тя бе видяла Елена жива само в една-единствена крехка времева линия.
Смъртната бе паднала в ръцете на своя архангел, съкрушена и умираща, във всяка времева линия. Но във всяка друга тя бе умряла. Изчезна, а заедно с нея и всички времеви линии, които се разкъсваха от нея, света стана съвсем различно място.
Място, в което цари смрад и смърт.
Място, което е толкова ужасно, че Касандра се е намесила. Тя бе поставила трохи от прозорливост, които доведоха до действия, довели до други действия. Леуан беше събудила Александър, защото смяташе, че той ще се събуди, но Архангела на смъртта беше този, който беше задействал тази верига от действия.
Толкова много старателно положени трохи, толкова много пеперудени крилца в етера.
Защото макар Касандра да не можеше да променя бъдещето, беше научила, че може да му влияе в зависимост от това кои от виденията си споделя. Сподели, че Леуан ще управлява целия свят и това ще бъде тежест върху раменете на всички, които се борят, крадейки волята и силата им. Споделяше, че е видяла опожарен и опустошен пейзаж и той се превръщаше в ужас, шепнещ по тила.
Затова споделяше и други неща. Тъмни истини… Но не и най-тъмните.
И днес, в своята лудост, тя разбра, че е променила бъдещето. Но само до известна степен. Защото в крайна сметка всичко се свеждаше до волята за живот на един смъртен и силата на любовта на един архангел. Това тя не можеше да промени, не можеше да манипулира. Там свършваше силата ѝ.
Но… Може би беше достатъчно. Може би можеше да живее с това, че вижда бъдещето, ако можеше да го промени поне малко.
Избледняваща мисъл, докато се впускаше все по-дълбоко в почивка.
Но докато го правеше, тя видя един последен образ, който се превърна в безмълвно пророчество:
„Влюбените падат и влюбените възкръсват. Реката спира да тече. Този път ще бъде края.“
Назад към част 3 Напред към част 5
