Глава 35
„Че е жалко, че никога няма да може да ми прости, че съм помогнала да убият дъщеря ѝ, защото съм все така умен и опасен, както винаги съм бил.“
Въпреки че дъщерята на Нейха, Анушка, беше чудовище, което беше стигнало дотам да малтретира дете в стремежа си към власт, Елена може би все още щеше да съжалява Нейха, че е изгубила детето, което е обичала толкова силно, само че сега знаеше как Нейха се е отнасяла с друго дете, което е било под нейна опека.
Махия рядко говореше за времето, прекарано в двора на Нейха, но и двамата – Венъм и Дмитри – имаха контакти там и Елена беше разбрала достатъчно от тях, за да разбере, че Махия е чудо: жена, която е запазила добрия си дух и сърце само с усилие на волята, въпреки че детството ѝ не само е било напълно лишено от любов, но и изпълнено с действия, които Елена смяташе за откровени мъчения.
– Въпреки това – добави Нейха – както и да е, не смятам, че Кръга трябва да се меси във вътрешните дела на Лумината. – Очите ѝ се насочиха към счупеното тяло на Ибрахим, но от нейната позиция, и като се има предвид как Ларик се бе надвесил защитно до пациента си, а скованата форма на Джиан допълнително блокираше видимостта ѝ – тя вероятно можеше да види само част от долната му половина. – Особено като се има предвид свирепостта на бурята навън. Това трябва да е наш приоритет.
– Защо си тук, Нейха? – Попита Рафаел.
– Случи се така, че просто се разхождах по коридорите. – Грациозно движение, което беше най-близкото до това, което Елена беше виждала от Нейха да прави. – Искам да напусна това място и да разбера какво се случва в Китай. Изглежда обаче, че засега сме хванати в капан тук и тъй като сме…
Очите на архангела на Индия отново се насочиха към Ибрахим.
– Не мога да видя лицето му, но изглежда, че това е кръв по робата му. Ранен ли е?
– Този послушник е бил пребит до крак – категорично каза Рафаел. – Ритан е, докато е бил на земята.
– Отвратително действие. – Нейха стисна устни. – Може и да открием кой стои зад него.
Беше иронично да го каже, като се има предвид какво беше направила Анушка с един от вампирите на Рафаел. От друга страна, Кралицата на отровите твърдо реши да вярва в невинността на дъщеря си въпреки доказателствата за обратното.
Очите ѝ се насочиха към Джиан, който беше ледено ядосан от това, че му беше казано, че малкото му лесничейство всъщност изобщо не е лесничейство – но който се справяше отлично със задачата да го скрие. Спокойната му фасада не се пропукваше, но Елена виждаше истината в равния му поглед, в твърдото напрежение на тялото му.
– Какво знаеш за този човек? – Въпросът на Нейха беше студено искане.
– Той е нов тук. – Гласът на Джиан беше непоклатим както винаги, лидер, който е на път да свети. – При нас е само от пет години.
Елена не беше подозирала, че Ибрахим е толкова нов. На ангелски език петте години бяха буквално мигване на окото. Стройният мъж нямаше да има време да спечели доверието на никого тук – но и нямаше да бъде въвлечен в това, което се случваше под сияйната повърхност на Лумия. Нямаше да знае, че не трябва да прави нещо.
Устата ѝ пресъхна и тя го загледа с ужас.
„Рафаел, той ни донесе тази карта.“
Рафаел срещна погледа ѝ. Синьото на очите му имаше метален оттенък, който обозначаваше гняв, толкова студен, че идваше от първичната сърцевина.
„Мислиш, че това е причинило това?“
„Мисля, че може да е поне част от него. Ибрахим беше услужлив, вероятно без да осъзнава, че някои неща са забранени.“
Тогава Рафаел каза, че на тази карта сигурно има нещо, което не ни е писано да видим.
„Имаш ли я у себе си?“
„Да, все още е в колчана за стрели на арбалета ми.“ – Беше оцелял под дъжда благодарение на факта, че беше затворила ножницата по навик – беше нужно само да изгуби една стрела по улиците на града, за да научи този урок. Имаше късмет, че не е наранила някого случайно.
Рафаел се обърна, за да отговори на нещо, което Нейха беше казала, но вниманието му остана върху Елена.
„Върви с Аодхан, виж дали ще успееш да откриеш какво е това, което не ни е било писано да намерим. Аз ще се погрижа приятеля ти да е в безопасност.“
– Аодхан. – Елена погледна в разпилените парчета от очите на Аодхан. – Да се върнем на мястото, където Рафаел и аз намерихме Ибрахим. Там може да има следи.
За чест на Аодхан, той не се запита защо тя оставя ранения мъж. Просто ѝ отвори вратата и докато тя минаваше покрай него, крилото ѝ докосна гърдите му. Контактът не беше нищо значимо, не сега, не между приятели, не и когато Аодхан ѝ беше дал разрешение по множество малки начини, но тя усети как очите се впиват в гърба ѝ.
Измъкна острието, сякаш си играеше с него, и използва полираната повърхност, за да зърне кой е този, който се взира в нея и Аодхан.
Джиан.
И той не беше съсредоточен върху нея, а върху Аодхан.
Можеше и да е нищо, спокойно потиснатия му гняв беше насочен навън към всеки, който се окажеше в полезрението му, но този поглед… я накара да се радва, че Аодхан няма да е никъде близо до Джиан.
Секунда по-късно двамата с Аодхан вече бяха в коридора и се движеха в правилната посока.
– Ибрахим намери историческата карта, за която го помолих – обясни му тя, след като се отдалечиха от него и останаха сами. – Трябва да разберем дали в нея има нещо, за което не бива да знаем.
– Ще ни трябва място, където да я разгледаме. – Той се замисли за момент. – В кулата, където Ларик живее, има малка библиотека.
– Да отидем там. – Елена нямаше никакви съмнения, че Джиан ще разбере съвсем скоро къде са отишли, но щеше да отнеме известно време, докато съобщението се промъкне до лидера на Лумината. Достатъчно дълго, за да могат да изпреварят всичко, което се случваше тук.
По коридорите се разминаха с няколко души от сектата, чиито лица бяха закрити с качулки, а ръцете им – прибрани в широките ръкави на одеждите. Никой не заговори.
– Гадове – измърмори Елена, след като последния от тях се измъкна по коридора. – Защо не погледнеш хората в очите, да покажеш лицето си?
– Мисля, че мнението ти е повлияно от това, което беше сторено на Ибрахим – каза тихо Аодхан. – Ларик не прикрива лицето си поради липса на смелост.
– По дяволите. – Елена си пое дъх и разтри челото си. – Съжалявам. Не исках да го кажа по този начин. Тези Лумината обаче – те крият нещата.
Аодхан не спори.
– Мисля, че потайността е залегнала в тяхната култура.
– Какво е станало с Ларик? – Попита Елена. – Наистина ли е дошъл тук, за да намери луминисценция?
– Той е бил в небето, когато Калиане е екзекутирала Надиел. – Думите на Аодхан бяха като камъни, хвърлени в неподвижно езеро. – Не е бил близо, опитвал се е да кацне, когато е видял какво ще се случи, но не е бил достатъчно бърз. Пламъците от смъртта на Надиел пълзяли по небето като „най-силния огън от мълнии“ според него и той бил попаднал в ада.
– Ад. – Елена не можеше да си представи болката, която Ларик беше изпитал. – Защо не се е излекувал? – Беше виждала ангели да оздравяват от всякакви неща, включително и от отрязани крила.
– Дори Кеир не може да му даде отговор на този въпрос. – Аодхан я поведе по тесен коридор. – Той се лекува, но с ледени темпове. Казва, че за повече от хиляда години от екзекуцията на Надиел белезите са станали по-малко твърди, което е освободило движението на ръцете му. Но няма външни признаци за това омекотяване, нито признаци, че белезите един ден ще изчезнат.
Елена се замисли за това, което ѝ казваше Аодхан.
– Той е попаднал в обратната посока на смъртта на един архангел от ръцете на друг архангел. Това насилие на енергията…
– Да. Тя би изгорила дори безсмъртен до кости – мисля, че само факта, че е бил толкова далече и е слизал бързо, го е спасил.
Няколко минути вървяха мълчаливо и на няколко пъти, когато навлизаха в покритите външни алеи, Елена усещаше блъскащата сила на вятъра, виждаше как мълниите пронизват Лумия, а облаците над нея са гръмотевично черни. Нищо нямаше да лети в това, докато всичко не свърши.
– Добре, че Лумия е създадена да издържи.
– Тази мълния все пак забива в камъка. – Аодхан посочи следите от овъгляване, които тя беше пропуснала в непостоянните светкавици. – Ако бурята не стихне до един ден, тя може да застраши целостта дори на това място, което е стояло хилядолетия.
Защото Каскадата създаваше свои собствени правила.
Очите ѝ се вгледаха в лилавото небе, разцепено от светкавици.
– Знаеш какво би означавало това. – Рафаел и другите архангели ще трябва да излетят, като повлекат мълниите със себе си – и да рискуват да бъдат разбити на пух и прах от мълниите.
– Това няма да го убие – напомни ѝ тихо Аодхан.
Ръката на Елена се сви в юмрук.
– Но ще го нарани сериозно. – Като се принуди да свие ръката си, след като преминаха обратно във вътрешния коридор, тя примигна от последиците на мълниите по гърба на очите си. – Нека не заемаме проблеми, да се съсредоточим върху настоящето. – Мисълта за това как Рафаел се отправя към злокобната стихия на тази неестествена буря накара стомаха ѝ да се свие, студена ръка задуши гърлото ѝ.
– Мисля, че Ларик се крие тук – каза Аодхан след близо минута, а думите му бяха тежки. – Както аз се криех в дома си в Убежището. Поне в известен смисъл бях защитен от външния си вид. Той е необичаен, но и желан от мнозина. – Дълга пауза, преди да продължи. – На безсмъртните не им се налага да се сблъскват с физическата грозота по друг начин освен мимолетно – мнозина не бяха любезни с него. Особено момичето, което ухажвал по време на пожара.
Елена се сети за собствените си коментари за безсмъртните, които печелят от генетичната лотария, а ума ѝ бе залят от изпепеляващата красота на ангелите и вампирите, които познаваше. И си помисли за Джесами, толкова надарена и добра, но с изкривено крило, което я определяше в съзнанието на много безсмъртни.
Сърцето ѝ се сви.
– Той е бил тук през цялото време?
– От около десетилетие след инцидента – каза ѝ Аодхан. – Казва, че това място някога е имало добро сърце, че Лумината, който го е ръководил, е имал истинско светило в душата си и е предложил на Ларик убежище без обвързване с краен срок.
– Не само това, Ларик казва, че Лумината е седял с него в продължение на много часове, предложил му е мъдър съвет, призовал го е да се върне към обучението си в Медицината и му е говорил на тихия език. – Аодхан раздвижи ръце, за да покаже какво има предвид. – Но този човек отдавна е заспал. Мисля, че се страхува, Елена, страхува се, че сърцето на Лумия е изчезнало и той отново ще бъде изтласкан навън в света.
Елена си помисли как Ларик държи раменете си прегърбени, а лицето му е наклонено под ъгъл, който не позволява на светлината да озари белязаното му лице.
– На колко години е новия ти приятел, Аодхан? – От всичко, което беше казал Аодхан, тя не мислеше, че Ларик е много стар. – Или трябва да попитам – на колко години е бил, когато е дошъл тук да търси убежище? – Защото оттогава той бе останал в стазис, независимо от физическия ход на времето.
– Сто и двайсет.
Елена засмука корема си.
– Той е бил бебе. – Толкова близо по възраст до Изи, че разликата нямаше никакво значение.
Аодхан кимна.
– Бил е твърде млад, за да поиска влизане в Лумия, но тогавашния водач на сектата направил изключение за него – единственото изключение, което някога е правено, защото той дошъл не като послушник, а като ужасно ранено същество, което се нуждаело от убежище. – Гласът на Аодхан беше не по-малко силен в емоцията си, защото беше тих. – Днешната Лумия обаче… Не искам да го оставям тук, Ели. Това не е добро място.
– Ще измислим нещо. – Ако Ларик искаше да тръгне с тях, никой нямаше да застане на пътя му, Елена щеше да се увери в това. – Това ли е неговата кула? – Тя се намираше в един далечен ъгъл на Лумия, а в прозореца високо горе гореше светлина.
Покритият, но открит коридор, който водеше към нея, виеше от вятър, мълнии се удряха в камъка точно над главите им, а пориви на дъжд обливаха лицата и телата им, докато тичаха към кулата. Аодхан застана откъм наветрената страна, вдигнал крило, за да предпази от най-лошото.
– Благодаря – каза тя и сърцето ѝ заби, когато стигнаха края.
Сгъвайки крилото си назад, той и подари една от онези редки усмивки, които го озаряваха.
– Веднъж бягах с едно такова момиче – каза той с учудване в тона си, което говореше, че случката отдавна е погребана под далеч по-мрачни спомени. – Още не бях навършил осемдесет години. Тя ми позволи да я целуна след това, нарече ме свой герой.
Дори в буреносната тъмнина и с пресните в съзнанието ѝ грозоти на случилото се с Ибрахим, историята притежаваше зашеметяваща сладост, която накара бузите на Елена да се набръчкат.
– Първата ти целувка? – Ако беше изчислила правилно, по човешки той щеше да е млад тийнейджър.
Бавно кимване, от което фините капчици дъжд по косата му се разляха с полупрозрачна светлина, усмивката му се разрасна.
– След това месеци наред се изпъчвах. – Той дръпна една странична врата към кулата, която беше стара, но изглеждаше в добро състояние.
Елена влезе, за да открие, че се намират на долния етаж, който в общи линии беше само от камък със стълбище в центъра. Аодхан ѝ каза да се качи на първия етаж.
– Трябва да те последвам, Ели – каза той и отново я придружи с мрачен поглед. – Опасността идва по-скоро отвън, отколкото отвътре.
Без да се бави, Елена се изкачи с пистолет в ръка. Стълбището се отвори в малка библиотека, която имаше книги на три стени, камина, вградена в четвъртата, с две старинни кресла, подходящи за ангелски крила, поставени пред малкия огън, който Ларик сигурно беше оставил да гори. Килимът на пода беше също толкова древен, това място беше застинало във времето, с изключение на книгите, които тя виждаше подредени тук и там.
– Откъде има книгите си? – Някак си Елена не мислеше, че Ларик ще се досети за интернет и поръчките по пощата.
– Има някои Луминати, които все още са любезни с него. Донаел е един от тях, а Ибрахим – друг – добави Аодхан. – Те се грижат той да има книги.
– Радвам се да чуя, че не всички са копелета. – Протегна ръка с ума си и докосна този на Рафаел. – „Има ли новини?“
„Все още не. Помолихме Джиан да събере всички, които може да са минавали през близките райони по времето, когато Ибрахим е бил нападнат.“
Тя му каза за това, че Донаел е носил книги на Ларик.
„Не знам какво ни казва това, освен че не е напълно погълнат от себе си в търсенето на луминисценция.“
„Ще имам това предвид.“
Елена намери една малка масичка пред креслата и като седна на едното, тъй като масата беше твърде ниска, за да я използва изправена, сложи пистолета си на масата, после извади картата и я разтвори. Постави по едно хвърлящо острие на всеки край, за да я държи притисната.
– Красива е.
Шокът я накара да се загледа.
Беше очаквала в най-добрия случай старомоден чертеж, но това беше триизмерно произведение на изкуството, което показваше Лумия като кукленска къща, разгърната, с по-подробни по-малки рисунки по краищата за областите, където подхода на кукленската къща не позволяваше да се погледне отвътре.
Свещите, книгите, дори малките тенджери и тигани в кухнята – всичко това беше нарисувано със зашеметяващо внимание към детайлите. И разбира се, навсякъде бяха разпръснати Лумината, които се занимаваха с ежедневните си дела.
– Не всички са облечени в роби.
Вместо това бяха облечени в различни видове дрехи – от воински кожи до преливащи се цветни дрехи и по-прозаични облекла, които казваха на Елена „всекидневно облекло“. Робите присъстваха, но не много от тези Луминати ги носеха с вдигната качулка. Всъщност в сцените, които тя виждаше, когато хората се разминаваха по коридорите, този с качулката винаги я свалял, за да поздрави съгражданина си.
Само едно нещо оставаше непроменено: това беше братство. Нямаше жени.
Не е необясним избор, помисли си Елена – иначе трудно би могла да изключи секса от уравнението.
Не, почакай.
– „Живял съм хиляди години, научил съм, че любовта не винаги носи едно лице.“
Кеир ѝ го беше казал, след като го беше видяла да флиртува с мъж воин – там, където преди това знаеше, че е имал любовница. Както и при смъртните, сексуалността на безсмъртните беше широкообхватно платно с много вариации. Така че наличието на среда само за мъже не означаваше непременно, че сексуалното изкушение ще изчезне.
– Защо само мъже? – Промърмори тя.
Аодхан сви рамене.
– Защо човешките мъже са създавали джентълменски клубове в по-ранни времена? И защо Калиане има храм, в който се допускат само нейни девойки?
– Хм. – Тя изкриви уста настрани и се замисли за казаното от него. – Разбирам какво имаш предвид. Може да не е нищо по-сложно от факта, че ангелите, които са създали Лумия, са искали тя да бъде мъжки клуб.
– Каквито и да са били причините да не приемат жени, Лумия се е променила дълбоко, откакто е създадена тази карта – каза Аодхан. Той остана да стои до нея, но отмести едно от креслата, за да може да гледа картата, без да нарушава способността си да се движи бързо, ако се наложи.
Крилото му лежеше наполовина върху нейното, като топла тежест.
– Има ли дата?
Назад към част 36 Напред към част 38
