Глава 15
ЗАВРЪЩАНЕТО НА СЕСТРИТЕ
334 СЗ
Една от многобройните обеци на Иневера започна да вибрира. Тя прокара пръст по хрущяла на дясното си ухо, за да я намери. Втората отгоре.
Дамаджата си пое дъх. Най-после.
Тя завъртя пръстена, докато предпазителите не се изравниха и вибрациите не престанаха.
– Дъще.
– Благословиите на Еверам да бъдат върху теб, майко – каза Аманвах. – Хубаво е да чуя гласа ти отново.
– И аз твоя – каза Иневера. – Еверам бди над теб.
– Може би – каза Аманвах. – Връщам се в Еверам по-малко от година след като го напуснах, вече вдовица.
– Това е Иневера – каза Иневера. – Заровете ми казват, че раждаш сина на наследника на Джесъм.
– Както и Сиквах – каза Аманвах – макар че и за двете ни е рано.
– Това е още една причина да се върнеш в стадото – каза Иневера. – Сиквах е с теб?
Веднага една от халките на лявото ухо на Иневера започна да вибрира.
– Аз съм тук, Дамая – каза Сиквах, когато Иневера го завъртя.
– Колко скоро ще се върнеш? – Обиците не действаха на големи разстояния.
– Още един ден – каза Аманвах. – Най-много два.
– Ще изпратя ескорт – каза Иневера. – Джарва ще ги води. Не приемайте друг.
– Толкова ли са страшни нещата, че да не мога да се доверя на ескорт от брат ми? – Попита Аманвах.
– Толкова е страшно, а и по-лошо – каза Иневера. – Асъм се опита да убие Ашия по време на своя преврат.
– Не! – Сиквах се задъха.
– Ашия се оказа по-силен – каза Иневера – оставяйки Асукаджи осакатен.
– Поне Асъм ще прекрати опитите си да ме принуди да се омъжа за братовчед си – каза Аманвах.
– Може би – съгласи се Иневера – но това беше най-голямата ти ценност в неговите очи. Не си мисли, че ще се поколебае да те убие, ако това ще ме отслаби.
– Докато съм жива, на Аманвах няма да ѝ се случи нищо лошо, Дамая – каза Сиквах.
– Може да се окаже, че и ти си мишена, племеннице – каза Иневера. – Ашия е изпратена от Еверамска награда, а Шанвах не се е върнала. Сега ти си Шарум’тинг Ка.
Настъпи мълчание, докато думите потъваха в съзнанието. Накрая Аманвах проговори.
– Поздравления, сестро. Благословията на Еверам е върху теб.
– Не съм достойна – каза Сиквах.
– Хубаво е да си смирен пред Еверам – каза Иневера – но сега ти си сестрата по ранг на копието. Виждала съм как растеш и знам, че си достойна.
– Не успях да защитя съпруга си – каза Сиквах. – Неговата кръв петни честта ми.
– Глупости – каза Аманвах. – Аз бях там, сестро. Нямаше какво повече да направиш. Благодарение на твоето умение ние доживяхме да носим неговите наследници и да отмъстим за смъртта му.
– Заровете проговориха – каза Иневера. – Миха и Джарва ще ти заложат копията си, когато ги видиш. Това не е мантия, която можеш да отложиш, племеннице. Шарак Ка е близо и всички трябва да се изправят, когато Еверам ни призове.
– Да, Дамая – каза Сиквах. – Ще се постарая да бъда достойна.
– Ти вече си – каза Иневера.
– Означава ли това, че можем да се откажем от уловката, че моята сестро-съпруга е някаква слаба далавера? – Попита Аманвах.
– Веднага – каза Иневера. – Малцина в двора са достатъчно глупави, за да не са го разбрали досега.
– Добре – каза Аманвах. – Ще ми е по-удобно с доспехите, които защитават наследника на съпруга ни в корема ѝ.
– Какви други новини от Хралупата? – Попита Иневера. – Бебето, което носи госпожа Лийша?
Аманвах не попита откъде знае. Момичето беше достатъчно мъдро, за да познава Прозрението на майка си.
– Детето е родено – каза Аманвах. – Аз лично го изродих.
– Толкова скоро? – Иневера не можа да сдържи изненадата си. – Минаха само шест луни…
– Госпожа Лийша е насочвала мощни магии – каза Аманвах. – Те ускориха бременността. Нещо, за което сестра ми и съпругата ми трябва да внимаваме.
Това беше опасност, но най-далечната от ума на Иневера. Това беше развитие, което можеше да промени хода на войната.
– А детето? – Попита тя. – Момче или момиче?
***
– Ний’Дамаджи’тинг Аманвах вах Ахман ам’Джардир ам’Каджи, първородна дъщеря на Шар’Дама Ка и Дамаджа, принцеса на цяла Красия – обади се Дама Джамер, когато Аманвах беше представена пред Черепния трон.
Аманвах беше облечена в бялата коприна на дама’тинг, която се носеше около нея като дим, но достатъчно придържаше женствеността ѝ, за да напомня на всички, че е дъщеря на Иневера. Асъм все още държеше съда на слънцето и златната светлина блестеше по бродираните върху плата електрумни защити.
Белият ѝ воал беше заменен с черен – доказателство за това, което всички присъстващи вече знаеха. На крехката възраст от осемнадесет години тя щеше да заеме мястото си на водач на Каджи дама’тинг.
– Кай’Шарум’тинг Сиквах ва Ханя ам’Джардир ам’Каджи – продължи Джамер – първородна на принцеса Ханя, трета сестра на Шар’Дама Ка. – Името на Хасик – и позорът, който идваше с него – беше зачеркнато, но липсата му напомняше за престъпленията на баща ѝ.
Въпреки това Сиквах имаше впечатляваща фигура, забулена в бяло в шарумското черно. Двете копия се кръстосваха на гърба ѝ на леснодостъпно място, впрегнати под голям заоблен щит, целият изработен от неразрушимо защитно стъкло, инкрустирано с електрум. Движеше се с хищническа грация, стъклените бронирани плочи в одеждите ѝ придаваха обем на дребната ѝ рамка, особено на крачка зад Аманвах в тънката ѝ коприна.
– Благослови те, сестро, братовчедке – обади се Асъм от трона, макар че лицето му се вкисна при вида на Сиквах, облечена като воин. Иневера го наблюдаваше от възглавницата си, без да полага усилия да скрие усмивката си.
Докато събраният двор ги гледаше, двете жени коленичиха, сложиха ръце на пода и челата си между тях. Свиха се назад в унисон, гледайки нагоре по седемте стъпала към подиума.
Аманвах допря пръст до гърлото си и думите ѝ, меки и мелодични, отекнаха в цялата зала.
– Идваме по призива на Черепния трон, почитаеми братко, за да заемем полагащите ни се места в Двора на Избавителя.
– Жените на Каджи се нуждаят от твоята мъдрост и лидерство, сестро. – Асъм действително звучеше убедително. Той погледна към Сиквах. – Но аз не съм те повикал, братовчедке.
– Аз го направих – избухна Иневера, като използва защитните си бижута, за да усили гласа си, подобно на Аманвах. Голяма част от магията ѝ се отричаше на слънчева светлина, но беше добре да му напомни, че тя и другите дама’тини не са напълно безсилни. – Със смъртта на почетната ти съпруга Ашия и изчезването на Шанвах, бялата забрадка на Шарум’тинг Ка ще отиде при Сиквах.
Асъм се намръщи, а Баден излезе от събралите се дамаджи, за да се поклони на Черепния трон.
– С цялото ми уважение, дамаджа, за това няма прецедент. Почитаемият братовчед на Шар’Дама Ка не е убивал алагаи в битка. Тя не е заслужила правото да носи копие, още по-малко да командва сестрите на Еверам.
Аманвах го изгледа като насекомо, което трябва да смачка.
– При цялото ми уважение, Дамаджи, ти не си известен с това, че се разхождаш нощем, дори сега, по времето на шар’дама. Кой си ти, че да свидетелстваш за делата на моя Дживах Сен в алагай’шарак?
Тя прокара поглед по събралия се съд, като отново активира задушаващия си механизъм, за да стигнат думите ѝ до всяко ухо.
– На моята чест и надеждата на Небето, свидетелствам пред Еверам и Черепния трон, че Сиквах вах Ханя ам’Джардир ам’Каджи е погазила повече алагаи на слънцето от всеки Шарум в Красия.
– Нелепо твърдение. – В цялата зала се чуха съгласни ропоти с думите на Баден. – В цялата армия на Избавителя има шаруми, които са се сражавали и убивали алагаи петдесет години преди раждането на това момиче. Ти ги опозоряваш с твърдението си.
Асъм потупа копието си.
– Извини се, сестро.
Аманвах вдигна очи, за да срещне тези на брат си.
– Дори ти, Шар’Дама Ка, не можеш да ми заповядаш да свидетелствам лъжливо пред Черепния трон. В тройка със съпруга си, сестро-жена ми и аз мачкахме алагай от легиона безсмислено в оръжията на Хралуптянското племе. Дори променливото, което уби дружинния майстор Енкидо, се поколеба пред звука ни, позволявайки на нашите спътници да го унищожат.
Асъм направи пауза. Мнозина воини в Еверам бяха станали свидетели на магията на цигулката на сина на Джесъм и на това как тя можеше да накара алагаите да се колят като агнета. Това беше сила, която Асъм жадуваше, и само Аманвах и Сиквах можеха да осигурят ключовете за отключването ѝ.
– Може би – допусна Баден. – Но Шарум се бие с копие, а не с магия.
Аманвах се усмихна.
– Искаш ли да изпробваш уменията на сестра ми с копието, Дамаджи?
Баден се изсмя.
– Искаш от мен да ударя жена в двора на Избавителя?
– Разбира се, че не, почитаеми Дамаджи – каза Аманвах. – Каня те да избереш шампион. Един от тези мъже, за които твърдиш, че са убили повече алагаи от сестра ми?
Тя се обърна, преглеждайки тълпата.
– Или може би прочутия ви внук, Шар’Дама Раджи?
Всички погледи се обърнаха към Раджи. Младият шар’дама беше само няколко години по-възрастен от Сиквах. Воин-клерик, известен с безстрашието си срещу алагаите. Той беше въоръжен дори през деня, носеше защитени бойни сребърници по кокалчетата на пръстите си и се подпираше съвсем леко на защитения жезъл с камшик, с който беше известен. На колана му висеше навита бодлива алагайска опашка. Беше едър мъж, превъзхождаше дребната Сиквах, но тя не се поколеба, обърна се и скръсти юмруци над сърцето си, подавайки му воински поклон.
Раджи се усмихна и направи крачка напред, като хвърли очи към дядо си за разрешение да смаже надигащото се момиче. Дамаджи обаче усети капана. В продължение на десетилетия Баден бе работил в тясно сътрудничество с дама’тините и знаеше по-добре от всеки друг да не ги подценява. За бойните умения на Ашия вече се носеха легенди в двореца. Ако Сиквах се окажеше също толкова страшна и наследникът му бъдеше повален пред събралия се двор, той рискуваше да загуби лицето си.
Колебаеше се и всеки миг му костваше частица от достойнството, което се стремеше да запази.
Асъм също го видя.
– Стига. Баща ми не е търпял насилие в двора си, няма да търпя и аз. Дама Баден е прав. Никой не поставя под съмнение силата на това… заклинание, но Шарум се издига с копие. Каквито и да са уменията ѝ, Сиквах не е убивала демон в битка преди свидетелите.
– Тогава тази вечер – доброволно предложи Аманвах. – Колко свидетели искаш?
– Дори да успее, да убие демон, въоръжен с непобедимите копия и брони на Дамаджа, не е голям подвиг на славата. Шарум’тинг Ка трябва да е достоен да води воини в Шарак Ка. Тронът няма да признае Сиквах.
– Какъв подвиг на славата би задоволил Шар’Дама Ка? – Попита Аманвах.
– Тя трябва да го направи като истински Шарум – каза Асъм. – Както правеше нашият баща, момче в бидо с невъоръжено копие, което се биеше, за да заслужи доспехите си.
– Шар’Дама Ка се произнесе – обяви Иневера – и Тронът на възглавниците е съгласен. Тази вечер Сиквах ще влезе в алагай’шарак в своето бидо с невъоръжено копие. Утре на разсъмване тя ще подари на трона алагайска глава, която да изгори на слънцето, или ще намерим друга, която да поведе сестрите с копия на Еверам.
Събралите се въздъхнаха, особено Дамаджи’тинг, обидени от мисълта, че принуждават една жена да изостави скромността си пред мъже-воини.
Сиквах не им даде време да протестират, върна се на колене и опря чело в пода.
– При Еверам, това ще бъде направено, Шар’Дама Ка.
***
Иневера изучаваше заровете, които Аманвах бе циментирала на мястото им, а маркерът върху плочката отбелязваше посоката и времето.
– Сигурна ли си, че това е точно?
По аурата на Аманвах се разнесе раздразнение, изтърканост на дете, което се опитва да избяга от сянката на родителя си. Това беше нещо, за което Иневера трябваше да внимава, ако дъщеря ѝ искаше да бъде ефективна дамаджи, но това беше твърде важно, за да пощади гордостта ѝ.
– Да, майко – каза Аманвах.
– Ти знаеш какво означава това. – Иневера внимаваше да го превърне в изявление. Дъщеря ѝ не беше глупачка.
– Означава, че Асъм няма да се спре пред нищо, за да убие детето, ако това някога бъде разкрито – каза Аманвах. – Означава, че в очите на Еверам Олив Пейпър е истинският наследник на Ахман Джардир. Това означава, че детето има потенциала да бъде прероденият Избавител.
Това беше горчива истина. Иневера беше лягала с Избавителя безброй пъти, беше му дала четирима сина и три дъщери, но нито един от тях нямаше такъв потенциал. Северната проститутка се заигра с него в продължение на седмица и роди първия потенциален Шар’Дама Ка от едно поколение насам.
Иневера поклати глава.
– Избавителите не се раждат, дъще, те се създават.
Аманвах наклони глава.
– Ако е така, защо не направиш армия от тях, както твърди Арлен Бейлс?
– Ако можехме – каза Иневера. – След като баща ти и Арлен Бейлс са изчезнали, това дете е единственият потенциален Избавител, за когото знаем. Може би единственият в света.
– То трябва да бъде защитено – каза Аманвах.
– Тя – поправи я Иневера. – Вие бяхте прави в съвета си към госпожа Пейпър. Детето е в по-голяма безопасност, ако всички вярват, че е жена. Магьосниците на Асъм няма да намерят лъжа в това, дори и да са овладели някаква форма на предсказание.
– Тя – съгласи се Аманвах.
– Какво поиска госпожа Пейпър в замяна на твоето леене? – Попита Иневера. Заровете ѝ бяха казали да зададе въпроса лично, когато Аманвах е сама. Казаха ѝ, че отговорът няма да ѝ хареса.
И наистина, аурата на Аманвах изстина, като на джебчия, хванат с кесия в ръка. Тя затвори очи и се вглъби в дъха си, за да намери своя център, преди да отговори.
– Прелях с кръвта на госпожица Лийша, преди да се роди детето – каза Аманвах. – Тогава знаех, че раждането ще бъде трудно, а детето – особено. Може би това, което ти ме научи преди толкова години да търся.
– Забравяш се – каза Иневера.
Аманвах отново въздъхна.
– Госпожица Пейпър поиска от мен да я науча да чете алагай хора.
– Какво?! – Изкрещя Иневера.
Аманвах запази самообладание, очите ѝ все още бяха затворени, дишаше равномерно, ръцете ѝ бяха сгънати в скута, докато коленичеше във възглавниците на личната стая на Иневера.
– Знам, че имаш причина да мразиш Лийша Пейпър, майко – каза Аманвах. – Не сложих ли черни листа в чая ѝ по твоя заповед?
Тя отвори очи и срещна тези на Иневера.
– Но ти грешеше за нея. Тя е враг на Ний и е направила толкова много, колкото никой друг, когото съм виждала, за да подготви света за Шарак Ка – дори преди да роди това дете. Ако Първата война трябва да бъде спечелена, тя трябва да има всички предимства.
Иневера дишаше тежко през носа си – единственият външен признак на кипящия в нея гняв. Аманвах бе превишила правата си, като бе предала дама’тинските тайни на зелената вещица, като бе оспорила авторитета ѝ на дамаджа.
Но тя беше и права. Докато се навеждаше срещу вятъра на собствените си емоции, Иневера видя истината в центъра си.
– Отново си права, дъще – каза Иневера. – Страхувах се, че си твърде млада, за да вземеш черния шал, но виждам, че този страх е бил неуместен. От теб ще стане прекрасен дамаджи’тинг.
В аурата на Аманвах се появи гордост, но тя просто се поклони.
– Ти ме почиташ, майко.
– Госпожа Лийша не е могла да научи много за краткото време, преди да напуснеш Хралупата – каза Иневера.
Аманвах кимна.
– Оставих ѝ съответните части от Еверам’тинг, но тя ще има нужда от подходящ инструктор. Обещах да изпратя дама’тинг, който да заеме моето място в Хралупата. Може би Джая или Селте.
Иневера стисна устни.
– Те са твърде неопитни. Една от тях може да помогне, но трябва да изпратим някой по-мъдър за такава важна задача.
– На кого може да се има доверие? – Попита Аманвах. – Повечето от дама’тингите биха прерязали гърлото на господарката и биха избягали с детето, като го обявят за следващия дамаджа.
– Това е опасност – съгласи се Иневера. – Ще трябва да я захвърлим. Аз самата бих убила господарката и бих откраднала детето, но дворецът не е в безопасност, докато брат ти седи на трона. Колкото по-далеч е Олив от него, толкова по-вероятно е тя да порасне достатъчно, за да поеме мантията на Шар’Дама Ка и да спаси Ала.
– Или да я унищожи – каза Аманвах.
Иневера кимна.
– Такава е тежестта върху раменете на Избавителя.
***
Сиквах коленичи пред Черепния трон, гола, с изключение на бидо – проста ивица черен плат, увита около гърдите ѝ и пресечена между краката ѝ. Лицето и косата ѝ бяха непокрити и тя не носеше нито едно от защитените си бижута, дори прочутия си чокър. До нея лежеше копие от обикновено дърво и стомана, без накит, но покрито със сукървище, което изсвистяваше на утринното слънце.
То беше скандално за всички. Иневера се наслаждаваше на това как изкарва мъжете от равновесие. Половината от тях се смутиха и отклониха погледите си. Други се взираха открито. Никой не мислеше ясно.
Седем забулени в черно шарум’тинга коленичиха зад нея, всеки от тях носеше торба от дебело черно кадифе.
– Не уточнихте кой вид алагай ще ми донесе най-голяма слава, почитаема Шар’Дама Ка – каза Сиквах – затова донесох по един за всеки стълб на Небето.
По даден знак воините ѝ отвориха торбите и пуснаха на мраморния под отрязаните глави на демоните – въздушен, огнен, каменен, полски, блатен, камък и воден.
В момента, в който слънчевата светлина попадна върху главите, те избухнаха в пламък.
Ако тази гледка беше възмутила Асъм, той не даде знак.
– Стани, Шарум’тинг Ка.
Аманвах пристъпи напред с шлем, увит в бял тюрбан, и го постави на главата на Шиква, докато тя се изправяше на крака. Сиквах получи обикновена черна роба и я облече без да бърза.
– Стига с тази политика. – Асъм замахна с копието си, за да ги отстрани. – Време е да се заемем с маджарите.
Стражите отвориха вратите на залата, за да допуснат Дамаджи Алеверак и свитата му. С него беше Чавис, а след него кротко вървеше Белина, отново с бялата кърпа на главата и черния воал на ние’Дамаджи’тинг. С тях беше и Иравен, който гледаше към пода. Еверам знаеше само какви клетви бяха измъкнали Алеверак и Чавис, за да му върнат някакво подобие на статут в племето, но това беше добър знак, ако маджарите имаха някаква надежда да се върнат в лоното.
Както бе договорено предварително, на пода в съдебната зала бе поставена маса, на която Асъм и Иневера слязоха, за да посрещнат делегацията на маджарите. Асъм изглеждаше царствено с короната и копието си, но Алеверак изглеждаше невпечатлен и нямаше търпение да се пристъпи към работа.
Джамер представи договорите – два екземпляра от дълъг документ, който предоставяше на маджарите правото да напуснат Еверам и да се върнат в Пустинното копие.
Иневера мразеше Асъм, че ги е принудил да го направят, но сега нямаше какво да направи. Асъм и Алеверак прободоха пръстите си, стискаха, докато кръвта не се разтече, и потопиха писалките в капките, за да се подпишат с кръв.
Другите дамаджи последваха примера им, включително племената от протектората на Маджа, които щяха да останат в Еверам, за да служат на Асъм. По-малките племена, като шарахите, не бяха голяма загуба, но нанджийските наблюдатели бяха служили на Маджа от векове. Лицето на Алеверак беше горчиво, когато братът на Асъм Нанджи подписа името си и развали този съюз.
– С това нашата работа приключва – каза Алеверак, превъртя копието си от документа и го прибра в защитна тръба. – Разделяме се с мир, но не и с прошка. Ала е широк и разнообразен. Дай Боже, никога повече да не се срещнем.
Той се отправи към вратата и щракна с пръсти. Белина и Иравен хвърлиха последен поглед на Иневера, след което последваха останалите от свитата му, когато той напусна стаята.
***
Следващите дни бяха дълги, с безкрайни опашки от молещи се на трона, някои от които се бореха за постове, за да запълнят вакуума, оставен от Маджа, други търсеха защита или предоговаряне на правата върху земята. Маджарите бяха отнели териториите си, но земите, които контролираха, бяха обширни, пълни с богата обработваема почва, която бе направила северняците толкова меки.
Отначало Асъм се оттегляше един час преди началото на молитвата за залез слънце, но с напредването на дните работеше все до по-късно и по-късно, докато накрая слънцето залязваше, а съдът все още заседаваше. Иневера си помисли, че това може да е просто недоглеждане, но когато украсената ѝ със скъпоценни камъни украса за глава се активира и тя започна да вижда в светлината на Еверам, разбра, че не е случайно.
Сега всички дамаджи сияеха от сила, на пръстите им и в тюрбаните им имаше защитни скъпоценни камъни, а на коланите им – пръчки със златно покритие и торбички с хора. Магьосниците на Дама се разхождаха открито, а тежките им демонични костени тояги представляваха големи кладенци на сила.
Асъм улови, че я гледа, и се усмихна хищно на майка си. Владеенето на Дама’тинг в нощта беше избледняло. Колко време преди да реши, че вече изобщо не се нуждае от нея?
Иневера дишаше, като се опитваше да намери своя център. Именно тя бе започнала дисбаланса между половете, давайки на жените копието, но никога не бе имала желание да замени мъжете от племето.
Асъм може би не чувстваше същото. В двора му имаше много хора, които вярваха, че трябва да се върнат към старите порядки, когато жените са мълчали. Послушни. Робини.
Тя потръпна. Достатъчно, за да забележи, че една от обеците й бръмчи.
Тя протегна ръка нагоре, плъзна нокът по хрущяла, пресмятайки да види кой се опитва да се свърже с нея. Трябваше да е нещо важно, за да обезпокои Дамаджата, докато съдът заседава.
Не беше някоя от съпругите на сестра ѝ, нито пък Шарум’тинг. Не беше и някоя от дъщерите ѝ.
Най-накрая пръстът ѝ се спря върху лобното място и сърцето ѝ замръзна в гърдите. Тази обеца не беше вибрирала от много месеци.
Не и откакто Ахман падна в мрака.
Назад към част 15 Напред към част 17
