Глава 23
ПЛАЧЪТ НА ШАРУМ
334 СЗ
Стомахът на Ашия не се беше свивал така от първите месеци на бременността ѝ. Тя можеше да прекара часове, седнала на гредата на тавана. Изпълняваше премятания и търкаляния, от които би се замаял и един гренландски жонгльот. Да танцува върху търкалящ се дънер.
Но откритата вода нямаше нищо общо с кораба на Керан, акостирал в пристанището. Каютата леко се люлееше от страна на страна, постоянно, неравномерно движение, което внасяше хаос в равновесието ѝ. Езерото, подобно на бременността, беше безпощадно напомняне, че макар човек да можеше да контролира много неща с подходяща подготовка, някои неща бяха в ръцете на Еверам.
Истинското притеснение беше нейното стъпване. Тя крачеше напред-назад със затворени очи, опитвайки се да научи ритъма на езерото. Не искаше да изпадне в състояние на неуравновесеност, ако се наложи да се бие по време на пътуването.
За щастие, тази перспектива беше малко вероятна. Хората на Керан я придружиха до кораба „Евеян Справедливост“ по залез слънце, когато отблясъците на водата не позволяваха на никого да я види твърде отблизо. Това беше малък тримачтов кораб, елегантен и опасен, с екипаж от трийсет закалени дал’шарума. Това не беше голям търговски кораб с пълен трюм, нито пък ценен военен кораб. Надявам се, че не си струваше усилията да бъде заловен.
– Капитан Равел вече е освободил каютата си за пътуването – каза Керан. – Той е почетен капитан на кораб.
Простички думи, но от Керан те имаха тежест. Той изпращаше едни от най-доверените си хора да я придружат до целта. Храната щеше да бъде оставена пред вратата ѝ, но иначе нямаше да бъде обезпокоявана, докато не наближат мястото на сваляне.
На Каджи му беше по-зле, отколкото на нея. Ашия очакваше люлеенето на кораба да го приспи, но вместо това бедното момче стана смъртно бледо и повърна върху нея.
– Болен – изстена той в рамото ѝ.
– Да, сърцето ми, знам. – Тя го целуна по главата. – Това е движението на вълните. Скоро ще свикнеш и ще се почувстваш по-добре.
Тя можеше само да се надява.
Но дори и това не беше най-лошото. Малък илюминатор, твърде малък, за да се промъкне през него дори Ашия, ѝ позволи да види водата, блестяща на звездната светлина. Мили от нея, във всички посоки. Нямаше и следа от земя.
Нещо повече, във водата имаше светлинни проблясъци, като светкавици в облаците. Всеки път, когато те се появяваха, корабът се разклащаше.
Водни демони, изпитващи защитите на корпуса.
Ашия се сражаваше с алагаи всяка нощ, но водните демони бяха нещо, което я надминаваше. Кошмарни същества от зъби и пипала, невидими, непознати. Беше се научила да плува в дама’тинските бани и можеше да задържи дъха си повече от десет минути, но това беше различно. Не можеше да се бори под вълните или да поразява демоните отдалеч. Не можеше да прави нищо друго, освен да седи, докато стомахът ѝ се вълнуваше, а детето ѝ крещеше, надявайки се, че защитните средства ще издържат.
– Моля те, Еверам – помоли се тя. – Дарителко на светлина и живот, в твое име преминаваме по ръба на бездната на Ний. Дай ни възможност да стигнем благополучно до целта си и да завършим мисията си.
Сякаш в отговор една от многото халки в ухото на Ашия започна да вибрира.
Дамаджата.
Ашия замръзна. Мислеше си, че е далеч от обсега на Иневера, и част от нея се радваше. За първи път в живота си се чувстваше отговорна за съдбата си, за съдбата на Каджи.
Ръката на Ашия леко потрепери, докато въртеше обицата, докато предпазителите не се изравниха с едно щракване.
– Дамаджа.
– Научих се да усилвам обхвата на обицата ти – каза Иневера. – Изисква голяма концентрация и огромна магия. Няма да се свързвам с теб често.
– Чувам и разбирам, Дамаджа.
– Добре – каза Иневера. – Докладвай.
– Стигнах до Пристанград и се срещнах с учения Керан – каза Ашия. – Ситуацията там е ужасна, Дамая. Без подкрепления най-великият жив дрилмайстор се опасява, че лактънците могат да превземат отново доковете.
– Наясно съм със ситуацията – каза Иневера. – Вече съм наредила подкрепления.
– Наредила ли си, Дамая?
– Обстоятелствата със съпруга ти се промениха – каза Иневера. – Аз съм изцяло командването на Красия, докато чичо ти се върне.
Ашия примигна – стомахът ѝ, болното ѝ дете, мигането на водните защити бяха забравени. Новината промени всичко.
– Значи съм… свободна да се върна? – Гласът на Ашия беше много тих.
Нямаше отговор.
– Дамаджа?
– Трябва да завършиш мисията си – каза Дамаджата. – Заровете са ясни. Едва тогава можеш да се върнеш, иначе Шарак Ка може да бъде изгубен.
– С кхафита или изобщо не. – Звучеше като хвалебствие на Шарум и някога щеше да е сърдечно, но думите на Керан отекнаха в съзнанието ѝ.
Хасик има над хиляда мъже, измъчвани, осакатявани и садистично насилвани. Ще заведеш сина си, наследника на Черепния трон, на такова място?
Струваше ли си животът на Шарак Ка? Дори на Каджи? Разбира се. Но ако изборът да пожертва Каджи в името на успеха дойдеше при нея, тя не можеше, не искаше да предаде сина си. Инстинктивно тя го притисна по-близо.
– Къде си сега? – Попита Дамаджата.
– На борда на кораб, насочен към крепостта на евнусите – каза Ашия. – След два дни ще бъда свалена извън патрулния им периметър и ще започна да прониквам в защитните им слоеве. Ще проникна в манастира, ще потвърдя, че кхафитът е жив, и ако е така, ще осъществя бягство.
– Той е жив. – Без съмнение заровете казаха на дамаджата повече от това, но Иневера никога не беше от тези, които доброволно разказват за бъдещето си повече, отколкото й е нужно.
Колко от тях предполагаха, че тя ще избяга заедно с Каджи и кхафита живи?
Колко от тях завършиха с някой от тях жив изобщо?
Дамаджата никога нямаше да каже.
– А какво става с изгубения братовчед? – Попита Иневера.
– Вярвам, че съм го намерила – каза Ашия. – Но не вярвам, че може да му се има доверие, и не виждам как би могъл да ни помогне.
– Кажи ми бързо. – В обичайно търпеливия тон на дамаджата се долавяше лаконичност. Достигането на стотици километри с магията ѝ наистина беше натоварващо.
– Брайър асу Релан ам’Дамадж ам’Каджи – каза Ашия. – Баща му беше..
– Вторият ми братовчед Релан – изсъска Иневера. – Когато изчезна, вярвахме, че е умрял от алагайските нокти и е бил отнесен.
– Той е бил дезертьор – каза Ашия. – Дошъл е на север с вестоносец и е загинал в пожар заедно със семейството си преди десетина години. Говори се, че единият му син е оцелял. Работи като шпионин за съпротивата на брадата.
– Полукръвният, за когото Керан говореше в докладите си – предположи Иневера.
– Същият – съгласи се Ашия. – Срещнах го по пътя. Той ме следваше. Сблъсках се с него и се опитах да го усмиря, но той… избегна залавянето.
– И сега вижда през маскировката ти – отбеляза Иневера.
Ашия усети как лицето ѝ се нагорещява. Не беше свикнала да съобщава за провал.
– Да, Дамаджа. Но по време на кратката ни схватка с шарушак неговият… аромат беше непогрешим.
– Какъв аромат? – Попита Иневера.
– Алагай’виран – каза Ашия. – Корен на демон.
И отново Иневера замълча за известно време, макар че несъмнено всеки миг, в който държеше връзката отворена, беше натоварващ.
– Това е знак от Еверам.
– Знак за какво? Оставих го на пътя. Ако исках, нямаше да знам как да го намеря, а и все още не виждам причина.
През връзката се разнесе шепот, който Ашия не можа да разбере, последван от тракане на зарове.
– Не е нужно да го търсиш – каза Иневера. – Той е близо, дори сега.
– А когато го срещна отново?
– Аз… не мога да кажа – каза й дамаджата.
– Не можеш или няма да можеш? – Зачуди се Ашия.
– Трябва да прецениш сама, племеннице – каза Дамаджата. – Подобно на теб и той има роля в това, което предстои. Не го убивай, докато не я изиграе.
***
Грижите за бедния Каджи през цялата нощ не ѝ позволиха да медитира и дори Ашия се унесе в сън преди разсъмване.
Събуди се малко след изгрева с трясък, когато нещо удари кораба и изхвърли нея и Каджи от капитанската пейка с възглавници. Инстинктивно тя закрепи сина си и се удари в подвижната палуба в преобръщане, оценявайки заплахата.
Вратата на стаята ѝ оставаше залостена отвътре, нямаше мирис на дим или намек, че корабът поема вода. Но по долните палуби отекнаха викове за тревога, както и звуци от битка.
Бяха нападнати.
Тя затанцува, докато палубата се преобръщаше, запазвайки равновесие, докато корабът не се стабилизира с тежък удар. Илюминаторът потъмня.
Бързо облече маскировката си и прибра Каджи в раницата си. Беше блед и апатичен, имаше нужда от почивка и вода, но нямаше време за такива неща.
– Бъди смел, сине мой – прошепна Ашия.
– Смел – съгласи се слабо Каджи.
Копията ѝ бяха останали скрити в раницата му, но Ашия имаше и други оръжия – ножове и метателни стъкла, заедно с други инструменти, по-фини, но не по-малко смъртоносни.
Тя отвори вратата, за да надникне навън, само за да я дръпне бързо и да я затвори отново, когато няколко души от екипажа на дал’Шарум минаха покрай нея. Чуваше суматохата на главната палуба.
Когато моряците отминаха, Ашия се измъкна зад тях. Стените и таванът бяха твърде близо и ниски, за да може да се прикрива, но група шаруми на път за битката я разсейваше достатъчно, за да може да ги последва незабелязано.
На палубата се водеше открит бой. Един лактънски кораб се бе закачил за кораба им и се бе качил на борда му с около петдесет брадати воини, въоръжени с копия. От далечния парапет стрелците с брадичките пронизваха палубата, като омекотяваха съпротивата.
Ашия погледна нагоре, разпознавайки знамето на кораба. Беше женски силует, който гледаше в далечината, а на гърба му стоеше пламтящ шарум.
„Плачът на Шарум“, воден от скандалния лактънски пират капитан Делия.
Ашия остана точно в каютата, докато Шарум се втурна на палубата и в огъня на носа. Очите ѝ сканираха и не ѝ отне много време да открие пиратската принцеса.
Делия носеше пъстър шал на върха на главата си, но той не скриваше нито лицето ѝ, нито косата ѝ, която се разливаше, за да падне по гърба ѝ на пясъчни вълни.
Беше заобиколена от двама телохранители, високи мъже с по-дълги копия, предназначени да помагат за поддържането на защитна зона около господарката им, която лично водеше атаката.
Делия се пързаляше боса по подвижната палуба, балансирана като на пода в тренировъчна зала. Острието на късото ѝ фехтовално копие беше извито, което ѝ позволяваше да нанася дълбоки прорези на противниците си в близък план. Свободната ѝ ръка държеше също толкова извит нож, чието острие блестеше в червено. Двама от екипажа на Дал’Шарум вече лежаха мъртви в гърба ѝ.
Ашия вече знаеше, че приказките за тази жена не са преувеличени. Ако не друго, те не успяваха да въздадат справедливост. Славата ѝ беше безгранична.
Но капитан Рахвел, който лесно се разпознаваше по червения нощен воал, отпуснат около брадичката му, беше не по-малко славен. Той отблъскваше вражеския огън с щита си и посичаше всяка брадичка, която се приближаваше. Бронята му обръщаше и малкото удари, които пропускаше покрай защитата си.
Екипажът се беше сплотил зад него, обучен дал’шарум, който посрещаше вражеските атаки и караше брадата да плаща за всеки сантиметър с кръв. Ако не бяха стрелците, може би щяха да устоят срещу два пъти по-многобройните, но както и да е, изглеждаше неизбежно да бъдат надвити въпреки превъзхождащите ги бойни умения.
Подобно на копие в полет, Равел се насочи директно към капитан Делия, като убиваше воините на брадата, които се опитваха да го забавят, без да изпускат крачка.
Без да е страхливец, капитанът на брадата се обърна да го посрещне.
– Той е мой!
– Аз съм Рахвел асу Наджан ам’Десин ам’Каджи! – Рахвел извика в отговор. Шарумът му се разтвори, знаейки, че е по-добре да не се намесва. Ашия се зачуди дали не е на път да стане свидетел на края на прословутия пиратски капитан.
Късото копие на Рахвел не беше извито като това на Делия, но той го движеше като игла на шивач – бързо и точно. Всичко, което Делия успя да направи, беше да парира първите няколко удара и да се отдръпне от атаката. Тя завъртя оръжието си в поредица от ловки атаки, но Рахвел ги отрази и продължи да напредва. Беше бърза и подвижна, не беше новак в борбата, но Рахвел контролираше бойното поле, като я запрати в локва от хлъзгава кръв на палубата. Тя се спъна и той се хвърли върху нея, подготвяйки се за убийствен удар.
Но бе спрян, когато един от телохранителите на брадичката изостави честта си и скочи напред, за да забие дългото си копие. То бе отклонено от бронята на Равел, но изненада майстора на сондата. Делия бе обявила единоборство и Рахвел се представи. Накърни славата ѝ, за да се намеси воинът и да я лиши от почетна смърт.
Но изглежда, че брадичката не гледаше на това по този начин. Рахвел се обърна, улови дръжката на копието в ръката на щита си и придърпа телохранителя достатъчно близо, за да може дрипльото да отвори гърлото си. Още докато го правеше, другият телохранител скочи срещу него. Когато Рахвел се обърна да го пресрещне, Делия се хвърли напред, закачи с копието си ръба на щита му и го издърпа широко, докато забиваше ножа си в окото му.
Рахвел я отблъсна с пета, но другият телохранител намери пролука в бронята му и заби копието си дълбоко в страната на майстора на упражненията. В отговор той пое копието на Рахвел в белия дроб, а майсторът на дрелката измъкна оръжието от брадичката, завъртя го защитно, докато хващаше дръжката на ножа на Делия и бавно го изваждаше от окото си.
Двата екипажа, застинали пред лицето на своите сражаващите се водачи, подновиха боя, като в редиците на Шарум заваля нов полет от стрели. Делия заобиколи Рахвел, опипвайки защитата му, докато кръвта се лееше от лицето и страната му. Навсякъде около тях битката беше ожесточена.
Ашия се замисли дали да не се включи. Все още имаше време да се добере до Рахвел, за да убие пиратския капитан.
Но в крайна сметка това нямаше да има голямо значение. Тя можеше да убие Делия, но това щеше да е краят ѝ. На нейната мисия. На Каджи.
Тя не можеше да се бие, нито пък да осигури една от лодките, без да я видят. Можеше да плува, но бяха дълбоко във водата – не се виждаше земя. Това беше равносилно на самоубийство за нея и Каджи.
И така, тя чакаше, докато брадичката избиваше или покоряваше останалите шаруми. Докато Делия даваше безславна смърт на Рахвел.
Тогава тя се втурна на палубата, като се разплака от мъка. Пиратите на брадичката замръзнаха при вида на невъоръжени майка и дете, а тя стигна чак до капитана на кораба и падна на колене до него.
– Еверам! – Извика тя. – Направлявай съпруга ми, твоя почетен дрилмайстор, Рахвел асу Наджан ам’Десин ам’Каджи, по самотния път, за да може да застане пред твоя божествен съд!
Дали наистина беше разстроен, или просто в унисон с майка си, Каджи също нададе вик, крещейки, докато Ашия прегръщаше трупа.
Капитан Делия се поколеба, после направи несигурна крачка напред. Ашия улови движението и се отдръпна.
– Не се страхувай – каза Дехлия. – Няма да навредим нито на теб, нито на сина ти. Ще ви заведем в Лактън и ще се отнесем справедливо към вас. Може би по-добре, отколкото сте свикнали. Вече няма да се налага да се прикриваш.
Ашия внимателно запази страшния, разплакан израз на лицето си, докато гледаше как безчестната жена се приближава. Дали смятаха красианските жени за такива глупачки, че да повярват на думите на някой, който убива без чест? Точно както останалите брадати диваци, тя смяташе, че шалът, който Ашия носеше за скромност пред Еверам, е някакъв вид окови, от които трябва да се освободи.
Най-безопасният път за нея и Каджи би бил да се предадат на пирата, но отиването в града на брадичката на водата не би позволило на Ашия да изпълни мисията си.
След миг Делия щеше да е достатъчно близо, за да може Ашия да нанесе удар. Тя вече бе набелязала шарукин, който да обезоръжи пиратката и да я постави в подчинителна хватка, преди още да регистрира заплаха. След това щеше да измъкне острието от ръкава си и да го сложи на гърлото на жената, за да може екипажът ѝ да го види.
Ашия беше видяла лоялността на екипажа на „Плачът на Шарум“. Техният капитан означаваше за тях повече от честта пред Създателя. Те нямаше да рискуват живота ѝ. Тя можеше да използва това, за да осигури транспорт за себе си и Каджи до континента. Само още една стъпка…
– Капитан Делия – каза един глас.
Ашия насочи очи към звука и видя как Брайър Дамадж изниква на парапета. Нима през цялото време се беше крил там?
Делия също се обърна и лицето ѝ светна от изненада и радост.
– Брайар! – Тя нададе силен вик и се втурна през палубата, като прегърна момчето така, че краката му се отлепиха от дъските. – Брайър! Брайър! Брайър! Благодаря на Създателя, че си се завърнал!
Ашия се беше приготвила да убие Делия и дължеше на Брайар поне побой, но срещата остави болка в сърцето ѝ. Нима някой в живота ѝ някога е бил толкова щастлив да я види? Само сестрите ѝ с копия, а те бяха като пясък, разпръснат от вятъра.
– Какво правиш тук? – попита Делия.
– Керан изпрати кораба на тайна мисия. – Гласът на Брайър беше гърлен, а думите – ръмжене.
– Каква мисия?
Очите на Брайър се срещнаха с тези на Ашия само за миг.
– Не знам. Прибрах се, за да видя.
Един от лейтенантите на Делия се върна от претърсването на кораба и прошепна на ухото на капитана си.
– Нищо интересно в трюма – каза Делия. – Само шепа изтребители, без силно въоръжение. Знаеш ли накъде са се насочили?
– Манастира – каза Брайър.
– Дали са преминали блокадата?
Брайър поклати глава.
– Щяха да свалят лодка на брега, преди да достигнат блокадата.
– Защо? – Попита Делия.
Ашия се напрегна, но Брайър само сви рамене.
– Не знам. Чаках да видя кого ще свалят на брега.
Делия се усмихна.
– Съжалявам, че ти пречи да се промъкваш, Брайър, но си струва да се върнеш. Имаш ли някакви предположения за това какво са замислили? Мислех си, че дори Пристанград няма да се справи с безхаберното чудовище, което управлява там.
Брайър отново сви рамене, като подчертано не погледна към Ашия.
– Само капитанът знаеше, а той е мъртъв.
Делия погледна към Ашия.
– Може би жена му знае нещо.
– Няма да каже – каза Брайър. – Убила е съпруга си. Единственото, което ще направи, е да се опита да те убие, ако се приближиш твърде много.
Пиратът погледна Ашия.
– Може да опита. Мисля, че ще успеем да я убедим.
Надменност. Дори и след предупреждението на Брайър, Делия я подцени. Дори и сега Ашия можеше да простреля Делия в окото от другия край на палубата, преди някой да е помръднал. Щеше да е подходящо след това, което жената направи на Равел.
– Както убедихме принц Ича? – Попита Брайър.
Делия изглеждаше изненадана от думите.
– Брайар, това беше друго.
– Не – каза Брайър. – При всеки намек, че може да знае нещо, те няма да спрат, докато не проговори.
– Тя е жена с дете – каза Делия. – Няма да им позволя…
– Няма да зависи от теб – намеси се Брайър. – Докмайсторите ще я дадат на малкия човек с винтовете.
Делия скръсти ръце.
– Те са правили много по-лоши неща с нас, Брайър. Ти го знаеш по-добре от всеки друг.
– Да – съгласи се Брайър. – А ти винаги казваш, че сме по-добри от тях. Дали сме?
– Добре – каза Делия. – Просто ще я наричаме затворничка.
– И да я изпратим на Острова на затворниците? – Попита Брайър. – Единствена жена на остров с двеста гладуващи Шарум?
– Какво трябва да направя, Брайър? Да я отплавам обратно до Пристънград? – Делия захвърли защитно ръце пред лицето си. – О, не стреляй, Керан! На борда ни има жена! Връщаме я обратно, за да можеш да я прикриеш и да продължиш да я третираш като робиня!
– Разбира се, че не – отвърна Брайър. – Капитан Равел имаше кон, който да пренесе нея и бебето в трюма. Изкара ни на брега. Мога да я прибера вкъщи, а после да дам сигнал за лодка.
Ашия не можеше да повярва на това, което чуваше. Колко много знаеше Брайър Дамадж? На чия страна беше той, ако не на своята?
– Какво, сега ще ѝ дадем кон?! – Възкликна един от екипажа на Делия, за да чуе мърморене на съгласие.
– Замълчи, Вик – изръмжа Делия и мъжът се стъписа. Очите ѝ обходиха екипажа. – Това се отнася и за останалите! Когато и да искате да изкажете мнението си, ще ви ритам по топките, докато не изскочат навън!
Тя го погледна обратно.
– Тази идея ми харесва най-малко от всички. Току-що се върна при нас…
– Само ще замина за Пристънград. – Брайър махна пренебрежително с ръка, сякаш проникването през защитата на Еверамския резервоар не беше кой знае какъв подвиг. – Ще се върна, преди да се усетите.
***
Докато чакаха, Брайър гледаше неспокойно красийката. Той не я познаваше. Всъщност не. Но заради нея беше излъгал капитан Делия, един от малкото си истински приятели.
– Защо? – Попита тя на красиански, за да не разберат останалите.
Думите от езика на баща му бяха плътни в устата му.
– Видяла си достатъчно мъчения. – Брайър кимна на момчето. – Заслужава нещо по-добро от това да расте сред хора, които го мразят заради неща, които народът му е направил. Знаех какво е това, дори преди войната.
– Ако ме следиш, знаеш, че не съм тръгнала към Еверамския резервоар – каза тя.
– Да – съгласи се Брайър. – Имам работа в манастира. Мога да те заведа там.
– Защо? – Попита отново тя. – Защо ми помагаш? Защо да не те убия в момента, в който слезем на брега?
– Някой е попаднал в капан там, нали? – Попита Брайър. – Ще го измъкнем? Добър съм в това.
– Знаеш ли кой е там?
Брайър сви рамене.
– Какво значение има това? Никой не заслужава да бъде затворник.
Жената повдигна вежда.
– Дори Абан кхафитът?
Брайър замръзна. Той знаеше името. Всички в Лактън го знаеха. Кхафитът шепнеше отрова в ушите на красианските лидери. Говореше се, че той е подготвил анексирането на континенталната част на Лактън и морското им поражение в битката при Пристънград.
Трябваше да каже на Делия. Трябваше да го направи сега. Но той остана замръзнал. Нищо не се беше променило. Сега повече от всякога щяха да я предадат на мъчителите. Онзи прегърбен стар акробат, дръзнал да носи одеждите на Създателя, дори когато въртеше ужасните си винтове.
Но можеше ли да ѝ се довери? Брайър не знаеше. Мислеше, че може да се довери на Стела, но и тя се оказа по-опасна, отколкото изглеждаше.
– Дори не знам името ти.
Очите на жената помръкнаха, но с поставената завеса той не можеше да отгатне изражението ѝ.
– Ашия вах Асъм ам’Джардир ам’Каджи. Синът ми е Каджи.
– Вах Асъм… – каза Брайър.
Ашия кимна.
– Съпругата и детето на настоящия лидер на цяла Красия. Ценни затворници.
– Защо ми казваш? – Тя сякаш го подканяше.
– Защото мисля, че ако искаше да ме предадеш, досега щеше да го направиш – каза Ашия. – Но не мисля, че го имаш в себе си.
– Не ме познаваш – изръмжа Брайър.
– Не. – Ашия поклати глава. – Не те познавам. Но знам, че Еверам ни е събрал, братовчеде“
– Братовчед? – Брайър беше объркан.
– Свекърва ми, дамаджата, е Иневера вах Касаад ам’Дамадж ам’Каджи – каза Ашия. – Братовчедка на баща ти. Ти си странен, сине на Релан. Твърде много си зеленоземец, но с бойния дух на Шарум и с дивотия, която не разбирам.
Тя се протегна и хвана ръката му. Брайър помръдна, но не се отскубна от прегръдката ѝ.
– Но ти и синът ми имате обща кръв и аз бих те познала по-добре.
Беше необходим миг, за да осмисли думите. Свекърва, братовчедка на баща му? Какво ги правеше това? Дали това ги правеше каквито и да било?
Ти и синът ми имате обща кръв.
Думите отекнаха в главата му, докато гледаше момчето, увиснало бледо и апатично в раницата си. Имаше нужда от почивка. Имаше нужда от вода. Имаше нужда от защита.
Тя беше права. Той нямаше да я предаде.
***
Брайър усети как корабът се плъзна по плитчината и спря. Двамата с Ашия вече бяха в трюма заедно с капитан Делия и новите ѝ телохранители.
– Бъдете внимателни. – Делия държеше заредена раница. – Опаковах ти обяд.
– Нямам нужда от него – каза Брайър. – Мога да ловувам.
Делия притисна раницата в гърдите на Брайар. Инстинктивно той я обгърна с ръце и тя го пусна.
– В нея има повече от храна, Брайър, а ти си кожа и кости. – Тя му се усмихна. – Потърпи за капитан Делия и хапни малко хляб и сирене.
Брайър вдигна вежди.
– Хляб?
Делия му намигна.
– Такъв, който обичаш, с ронлива коричка. – Брайър се усмихна и метна раницата на гърба си, докато отваряха трюма и спускаха трапа.
– Ще си тръгнем с прилива, но ти ще искаш дотогава да си доста на юг оттук – каза Делия. – Ядроните се държат странно на север.
Брайър поклати глава.
– Как странно?
– Масово се струпват с породи, които никога не сме виждали – каза Делия. – Убиха половината ни разузнавачи, но не нападат манастира или набезите на евнуха.
– Страхуват се от техните защити? – Попита Брайър.
Делия сви рамене.
– Може би. Но никога не съм срещала ядрони, които да са достатъчно умни, за да се страхуват.
Брайър кимна.
– Бъди внимателна.
Прегръдката на Делия изтласка дъха му.
– По-добре. Искам да си у дома, жив и здрав, преди да настъпи новолунието.
– Ще го направя. – Лъжата беше горчива на устните на Брайър, докато той отвръщаше на прегръдката. След това взе юздата на Раса и поведе кобилата по мостика към пясъчната ивица. Водата плисна до хълбоците му, докато стигаха до брега, но Ашия и Каджи, възседнали коня, бяха чисти от нея.
– Странното поведение на алагаите ме тревожи – каза Ашия, когато стигнаха до брега, извън полезрението на лодката.
– И мен – каза Брайър. – Може би искат да превземат манастира?
– Това би означавало, че един демоничен принц има интерес към него – каза Ашия. – Ако е така, ще се изправим пред голяма опасност.
– Не е нужно – каза Брайър. – Можем да си тръгнем, също толкова лесно. Отиди в Хралупата или във Форт Райзън. Пази Каджи в безопасност.
– Може би ти можеш – каза Ашия. – Каджи и аз не можем. Не мисля, че някога ще бъда наистина добре дошла отново в Дара на Еревам, каквото и да твърди Дамаджа.
– Познавам чувството – каза Брайър. – Но Хралупата…
– Не можах да защитя мъжа на сестра си – каза Ашия – сега тя е вдовица на осемнайсет години. Не можах да защити и господаря ми, мъртъв от ноктите на алагай. Не бих се доверила на нито едно посрещане от страна на хралуптяните, знаейки какво биха могли да спечелят, ако вземат за заложник сина ми.
Брайър вдигна ръце.
– Широк свят. Можем да се изгубим в селищата или да отидем в планината или гората и да си построим хралупка, която да ни пази.
– Като твоя съименник срещу нощните вълци. – Ашия наклони глава, когато Брайър започна. – Какво?
– Никога не съм разказвала на никого тази история. – Тя винаги е била нещо лично за Брайър, скъп спомен за баща му, пазен в тайна и безопасност.
– Всяко дете в Красия знае историята на Брайърпач – каза Ашия. – Има и една песен. Знаеш ли я?
Брайър се почувства така, сякаш беше погълнал камък. Той поклати глава безчувствено.
– Тази вечер ще я изпея за теб и Каджи – обеща Ашия. – Но ние не можем да изоставим народа си и да се скрием в гората. Това е начинът на егоистичните чинове, които са изхвърлили Еверам от сърцата си. Имаме роля, която да изиграем в Шарак Ка, и тази роля е тук. Трябва да вървим по ръба на бездната и да се доверим на Създателя, че ще ни преведе през нея.
Назад към част 23 Напред към част 25
