Питър В. Брет – Ядрото ЧАСТ 35

Глава 34
ЗВЕЗДАТА НА АЛА
334 СЗ

– Копието непокътнато ли е, Пар’чине? – Попита Джардир. – Все още ли стои?
– Да. Вратата е все още затворена. – Думите бяха задушени. Да не би Пар’чин да плаче? – Перфектно е, Ахман. Създателю, свети като слънце.
– Трябва да тръгвам – каза Джардир. – Сега.
– Разбира се, чичо – каза Шанвах. – Ние ще бдим над затворника. Алагай Ка няма да избяга от нашия плен.
Джардир кимна и тя се обърна обратно към демона и баща си, докато той започна да сваля излишните си одежди за плуване.
– А сега, почакай само една секунда! – Извика Рена. – Преди да избягаш и да оставиш мен и Шанвах сами с Алагай, който разкъсва Ка, някой иска да ми каже какво е копието на Ала?
– Най-великият ксар, създаван някога – каза й Джардир. – Ивея ни учи, че това е крепостта, която самият Каджи е построил, за да организира и снабди нападението си над бездната.
Рена примигна.
– О.
Джардир продължи да се съблича.
– И така, виждаш защо трябва да отида.
– Не виждам – отвърна Рена. – Сам каза, че не ни мързи. Сам каза, че оставаме заедно. Никой не остава сам с демона.
– Сестро – каза Шанвах. – Това е копието на Ала…
– Влез в ролята на идиот, Шанвах. Разбирам какво е то. Разбирам защо е важно. – Рена обърна поглед към Джардир. – Но то е стояло там три хиляди години. Ентусиастът не отива никъде през следващите няколко часа, ако това е необходимо, за да играем на сигурно.
Джардир примигна, а очите му се стрелнаха към Алагай Ка и Шанджат. Демонът изглеждаше самодоволен, дори във веригите си. Той блокира думите им от демона със силите на короната, но без съмнение съществото можеше да чете по устните и да отгатва много от позицията им.
Дали това беше моментът, който Алагай Ка чакаше? Джардир да е толкова съсредоточен върху копието на Ала, че охраната му над пленника да отслабне? Джардир си спомни последния опит за бягство на демона. Беше внезапно и въпреки че бяха подготвени, той взе Шанджат и едва не надви и четиримата.
Обърна се към Рена и се поклони дълбоко.
– Извинявам се. Разбира се, че си права. Алагай Ка е най-големият ни повереник. Благодаря ти, че ми напомни да поставя Първата война над личните си желания.
– Ай. – Аурата на Рена тлееше за борба и внезапното му съгласие я изнерви. – Добре дошъл, предполагам.

***

Шанвах носеше само забрадката, воала и бидото си, докато плуваше все по-дълбоко в басейна, събирайки червеите. Джардир не можеше да не се впечатли от количеството магия, което притежаваха съществата, но се разхождаше нетърпеливо край водата, докато тя работеше.
Аурата на Шанвах беше най-слаба и най-малко вероятно да привлече вниманието на червеите. Мъдростта повеляваше тя да е тази, която да разчисти пътя. Двамата с дживаха на Пар’чин бдяха над пленника, но мускулите на Джардир бяха настръхнали, крещяха му да пробие безбройните тонове скала и да застане пред копието на Ала.
– Създателю – изръмжа Рена, докато гризеше един от червеите. – Вкусът е дори по-добър от твоя кускус.
Джардир ѝ повярва. Аурата ѝ просветна, докато ядеше, поглъщайки натрупаната в червея енергия. Може би щеше да е разумно всички да се нахранят, когато пътят беше свободен, но дори Джардир да можеше да понесе мисълта за яденето на тези подземни същества, опетнени от бездната, той нямаше желание да яде. Само за да стигне до копието.
Един от червеите, който отчаяно се опитваше да се върне във водата, се измъкна от черупката си и се плъзна към Алагай Ка, който го изгледа гладно.
Шанвах беше оставила повечето си оръжия на леснодостъпни места по скалите и Джардир грабна едно от метателните си стъкла, притискайки червея към скалата, преди богатото на магии създание да успее да се доближи до ноктите на демона. Аурата на Алагай Ка беше слаба и за доброто на всички тях, те трябваше да я запазят такава.
Разнесе се плясък, но не Шанвах изплува на повърхността. Пар’чинът задъхано си пое въздух, докато се измъкваше от водата. По кожата му имаше плитки разкъсвания, надупчени червенини, но магията му беше силна и вече следите избледняваха.
Джардир погледна към приятеля си, но Пар’чинът имаше очи само за демона, който преследваше Алагай Ка като плячка. Грубо сграбчи демона за гърлото, повлече го към мястото, където бе прикован Шанджат, и опря демона до него.
– Все още е жив – изръмжа Пар’чинът.
Очите на Шанджат профучаха по мократа му форма.
– Очевидно.
– Това е опит да ме убиеш? – Попита Пар’чинът. – Ти знаеше, че тези червеи са във водата.
Шанджат се усмихна.
– Отговорих вярно на всеки твой въпрос, Изследователю. Обвинявай се, ако не си питал достатъчно. Аз съм твой пленник, а не приятел.
– Демоните нямат приятели – изръмжа Рена.
– И заради това сме по-силни. – Шанджат погледна Джардир. – Няма излишни чувства, които да водят до глупави действия.
– Бях спасен от глупост от приятел, демоне – каза Джардир. – И затова думите ти не са отровни за мен.
Шанджат му намигна.
– Този път.
Пар’чинът изправи гърба си и пое дълбоко въздух, като разтвори юмруци, докато го изпускаше. Той се обърна към Джардир.
– Движи се достатъчно бързо през водата, червеите, които са останали, няма да имат време да се закачат за теб. Оттук дотук е пряк път.
Джардир кимна. Той свали наметалото си и влезе в басейна, носейки само короната и бидото си, стиснал копието на Каджи в двете си ръце.
В момента, в който докосна копието до водата, той го усети – притеглянето на великия ксар, което резонираше със самата му душа. Той събра сила в копието си и се гмурна, като замахна с магията си, за да прелети през водата толкова лесно, колкото и през въздуха.

***

Джардир излезе капнал от басейна, без да обръща внимание на бодливите черупки от реколтата на Пар’чин, които хрущяха под босите му крака. Той не знаеше нищо, не усещаше нищо, освен копието на Ала. То сияеше в мрака и пееше с величествена сила. Той падна на колене при вида му.
Беше истина.
Свещеното писание на Еверам бе направлявало живота на народа му в продължение на хилядолетия. Несъмнено през годините духовниците са добавяли украшения, раздували са и без това славното или са обслужвали някакви политически цели, но сърцевината на всичко, в което той и народът му вярваха, беше истина и пред него беше доказателството. Каджи беше бил тук, точно на това място, и беше построил бастион срещу мрака, който беше устоял повече от три хиляди години.
Той го зовеше, както Пар’чин бе описал зовът на Ядрото. Короната на Каджи пулсираше на челото му като ключ, който иска да влезе в твърде отдавна заключена ключалка. Вътре в тези стени силата му щеше да е като ръката на самия Еверам и горко на врага, който се опита да се изправи срещу него.
Скоро след това Шанвах излезе на повърхността и коленичи до него, без да обръща внимание на непокритите им тела.
– Избавителю. – Гласът ѝ беше шепот.
Джардир хвана ръката ѝ и я стисна нежно.
– Племеннице. – Щеше да каже още, но кои думи можеха да предадат това, което им казваха сетивата? Устните ѝ се раздвижиха в безмълвна молитва и той се присъедини към нея.
Еверам, ако някога съм бил твой избран слуга, дай ми сила и достойнство в идните дни. Дай ми силата да успея там, където дори великият Каджи не успя. Ако не чрез силата на легионите… – той отново стисна ръката на Шанвах…. – чрез доверието и подкрепата на спътниците до мен, Твоите избраници.
Във водата зад тях се появиха вълнички и двамата за миг се изправиха на крака, когато Шанджат се появи, носейки на гърба си Алагай Ка. Демонът съскаше и отвръщаше очи при вида на копието на Ала. Сега, пред лицето на силата на Еверам, демонът не беше толкова смел.
Миг по-късно в басейна се появи Рена ам’Бейлс.
– Арлен тегли багажа. Ще дойде скоро.
Джардир кимна, напредвайки към Алагай Ка.
– Какво знаеш за това място?
– Прокълнато е – каза Шанджат. – Призраци. Тук няма да намериш покой.
– Спести ми лъжите и преструвките си – изръмжа Джардир. – Вратите остават заключени. Усещам го оттук. Крепостта все още стои. Как може да е така?
– Ние чакахме – каза демонът. – Чакахме Единствения, твоя Каври, да се върне на повърхността, за да изпрати още търтеи в битката.
Джардир стисна копието си толкова здраво, че кокалчетата му побеляха.
– И тогава?
– Работите ни не можеха да се докоснат до великия касар на твоя прародител – измърмори Шанджат – но ние събрахме магиите си и срутихме тунела, през който той прекарваше силите си. Разбихме мостовете. Унищожихме снабдяването му. Когато армиите на Каври се върнаха към вентилационния отвор, пътят беше разбит и ние ги разсекохме, оставяйки воините му в капан долу.
– О, как той се нахвърли срещу нас! Как се мъчеше да се върне при тях, да… – Усмивката на Шанджат беше зла: – избави ги. Но това беше обречено на неуспех.
– А мъжете вътре? – Попита Джардир.
Шанджат сви рамене, сякаш това не беше важно.
– Отрязани от подкрепа, за дронове беше лесно да превземат или разрушат долните тунели, да намалят броя на техните нападатели, докато не отслабнат твърде много, за да продължат да се бият, и да запечатат портите завинаги.
Гърдите на Джардир се свиха и той осъзна, че е задържал дъха си.
– Така че може би все още има оцелели.
– Те отдавна са умрели от глад или са били изядени от бойните кучета. – Шанджат показа зъбите си. – И в двата случая – грозна, безчестна смърт. Може би са били достатъчно мъдри, за да паднат върху копията си.
– Можеха да ядат свещен кускус. – Джардир знаеше, че се хваща за пясъка, но не можеше да си помогне.
Шанджат изхърка.
– В продължение на пет хиляди години?
– Ако имаше жени… – Сигурно в племето е имало жрици, които да правят поне предсказания.
Шанджат се засмя жестоко.
– Дори легендарните курви на дама’тин не биха се справили с такава задача.
Шанвах стегна копието си от богохулството, но Джардир прегърна гнева си.
– Само думи, баща на лъжите. Ще се убедим сами.
Пар’чините най-сетне излязоха от басейна, влачейки раниците си. Той се огледа наоколо, разглеждайки обстановката.
– Нощи.
Тонът му породи у Джардир чувство на безпокойство.
– Какво става, Пар’чине?
Пар’чинът оглеждаше скалите.
– Преди не повече от два часа оставих изгризани кожи от червеи по тези скали. Какво се е случило с тях?
Джардир се огледа объркано, осъзнавайки, че всъщност има само черупки, които могат да се намерят.
– Чистачи?
Като по поръчка в далечината се чу вой, от който кръвта му се смрази.
Шанджат вече не се усмихваше.
– Би било разумно да избягаме от това място, преди да са ни подгонили бойните кучета. За разлика от вашите воини, кучетата оцеляха, хранейки се с паднали търтеи, преди да се обърнат срещу господарите си.
– С нощните вълци можем да се справим – каза Арлен.
– С тези не, Изследователю – каза Шанджат.
Джардир поклати глава.
– Няма да отидем никъде, докато не погледнем вътре в копието на Ала.
– Мястото е оградено по-добре от всичко, което съм виждала – каза Рена. – Ентусиастът ще вкара демон там, без да го убие, а ние не можем просто да го оковем и да го запратим в някоя дупка тук.
Пар’чинът въздъхна.
– Върви, Ахман. Но не сам. Вземи Шанвах. Ние с Рена ще пазим затворника.
Тихата Шанвах се поклони дълбоко.
– Пар’чине, ти трябва да си този, който ще тръгне с моя благословен чичо.
– Ще излъжа и ще кажа, че не искам. – Пар’чин поклати тъжно глава. – Но това е моето място. Научих урока си с Анох Слънце. Повече от всяко друго място на света това е свещена земя за вашия народ. Първият крак, който ще я докосне след толкова време, трябва да е Еверам.
– Ще бъдат – съгласи се Джардир. – Защото ти и твоята дживах пожертвахте всичко в Първата война. Вие сте евейци като всички останали, независимо дали го виждате, или не. Шанджат също, дори ако краката му се движат от Бащата на злото.
Алагай Ка съска.
– Ще бъде моя смърт да вляза в твоето величие. Предстоят ни много мили, наследнико. Все още имаш нужда от мен.
Джардир се усмихна.
– Бъди изпълнен със страх, баща на злото. Мога да те защитя с короната, но ще знаеш, че всеки миг от съществуването ти е на мое подчинение.
– И ако твоето страдание намалее дори за миг, аз ще бъда мъртъв – каза Шанджат. – Изпепелен от великия дух.
Джардир сви рамене.
– Ако е така, то е неверно.

***

Воят се приближи до ксара. От известно време съществата ги обикаляха, за да се уверят, че са сами – неуязвими.
И тогава кучетата замлъкнаха като смърт. Джардир все още ги усещаше като демоните в Лабиринта, но въпреки короновото му зрение съществата оставаха невидими.
Алагай Ка съскаше и се гърчеше, докато се приближаваха към ксара. Рядко се случваше съществото да дава много информация в аурата си, но сега страхът му беше осезаем.
Джардир се почувства въодушевен. Всяка стъпка засилваше връзката между града и него. Той му говореше, разказваше му приказка като пластовете скали в пустинно мезе.
Обърна се към Пар’чина.
– Това ли имаше предвид, Пар’чине, когато каза, че Анох Слънце ти е говорил?
Очакваше, че приятелят му ще се присъедини към неговото удивление, но Пар’чинът спря, наклони глава и я разтърси.
– Чувствах се сякаш съм част от нещо в Анок Слънце. Усещам силата тук, но тя не ми говори.
Джардир огледа останалите, но стана ясно, че връзката е само негова. Усещаше как пулсират скъпоценните камъни на короната му и знаеше, че някъде в сърцето на ксара в отговор пулсират скъпоценни камъни, издялани от същия камък, фокусирани от кости, взети от същия демоничен принц.
В мига, в който стъпиха на великата стена, Джардир усети как силата ѝ го обгръща като дреха, подчинявайки се на всеки негов каприз и воля.
– Как ще влезем вътре? – Попита Пар’чин, като оглеждаше големите решетъчни порти. – Да се катерим по стените?
– Това няма да е необходимо, Пар’чине. – Джардир махна небрежно с копието си и големите порти започнаха да ръмжат, отваряйки се, за да ги допуснат.
В пещерата зад тях отекна тропот, подобен на удар на нокти по скала. Джардир погледна назад, но не видя нищо.
Демонът изръмжа слабо.
– Бързо – каза Шанджат. – Те са почти при нас!
Джардир не вярваше на демона, но тонът му говореше истината и те се втурнаха към града, а Алагай Ка съскаше от болка, докато прекрачваха прага. Джардир даде знак на портите да се затворят, но не и преди лицата да се материализират точно отвън.
Изкривени кучешки физиономии, но Джардир ги разпозна. Дори и сега красианските воини предпочитаха породата гилджи, пустинни бегачи – като ловни спътници и защитници на кладенци и жени.
Но тези бяха далеч по-едри от гвилиджи в Красия, щъкащи и ровещи като изгладнели кучета, хвърлени в бойна яма.
Най-мразящото от всичко беше, че те нямаха тела, а само нокти и челюсти, които се носеха в мрака, когато портите се затваряха.
– Какви бяха тези неща в тъмната нощ? – Попита Рена.
– Това, което Евин Катър трябва да очаква с нетърпение – каза Пар’чин – той продължава да позволява на Сянката да яде демонично месо.
Шанджат поклати глава.
– Нямаш представа с какво се сблъскваш, изследователко. Тези същества са се хранили и размножавали далеч от слънцето в продължение на хилядолетия на възход и падение. Силите, които ти едва схващаш, са толкова прости за тях, колкото и дишането.
– Това няма значение – каза Джардир. – Те не могат да ни докоснат тук. Нищо не може.
И наистина, силата го заля, докато ги водеше по тихите улици. Виждаше величествения град с очите на ума си, познаваше всеки негов контур, усещаше всяка врата, стена и покрив. Без да е виждал това място преди, той го познаваше толкова отблизо, колкото и улиците, по които бе израснал. Знаеше, че в ксара не е останал живот, и знаеше къде да намери последните му останки.
Той ги насочи към Шарик Хора.
Гигантските врати се отвориха с една мисъл. Храмът беше пулсиращият център на Ксар, в който се съсредоточаваше силата, която поддържаше улиците и сградите му непокътнати, а стените му – непокътнати. Когато влязоха, Алагай Ка съскаше и се гърчеше на гърба на Шанджат, като се впиваше все по-дълбоко в робата на воина.
Подобно на съименниците си в Дара на Еревам и Пустинното копие, вътрешността на Храма на костите на героите беше покрита с телата на падналите Шарум. Костите им образуваха сложни решетки по стените. Килимите и гоблените, изтъкани от боядисана човешка коса в сложни мотиви, изглеждаха недокоснати от хилядолетията, а цветовете им все още бяха живи и ярки.
Пейките, столовете и масите бяха изработени от човешки кости, опънати и подплатени с човешка кожа.
Всичко беше оградено със спираща дъха красота – защити, гравирани в кости, изтъкани от коси, изрисувани с кръв. Всичко това беше свързано, свързано със сърцето на ксара – свързано с него. Джардир усещаше как всичко това тече в хармония с духа му.
Дори останалите бяха зашеметени. Очите на Пар’чин обикаляха навсякъде, опитвайки се да възприемат всичко наведнъж – невъзможна задача. Дживаха му, също толкова потиснат, предприе противоположна тактика. Тя прелиташе от едно нещо на друго, разглеждаше го внимателно за миг, извикваше чудеса и продължаваше нататък.
Но Шанвах, вярната Шанвах, наблюдаваше само баща си. В аурата ѝ той виждаше как Шанджат витае над нея като призрак.
Тя носи неговата чест,разбра Джардир. Държи да отговаря за действията на баща си, дори сега, под контрола на демона.
– Бъди спокойна, племеннице. На това място дори Алагай Ка не може да ни навреди. – Видя как думите преминаха през аурата ѝ, думите на Шар’Дама Ка. Тя си позволи да хвърли няколко скрити погледа към големия храм, но вниманието ѝ остана приковано към баща ѝ и демона на върха му.
Очите на героите се взираха в тях от големите полилеи, сияещи от светлината, която изпълваше залите. Те просветнаха, когато Джардир ги забеляза, но една мисъл ги приглуши обратно. Храмът се беше събудил, когато короната се приближи, откликвайки на всяка негова прищявка, сякаш беше Свещеното слово.
Фонтаните все още танцуваха, извирайки свещена вода от кухи кости, а езерцата бяха прозрачни и чисти дори сега. Джардир и останалите пиеха от тях и веднага се освежаваха.
В светлината на короната Джардир виждаше силата на костите, които пулсираха и пулсираха в синхрон със сърцето на храма, в синхрон със скъпоценните камъни на челото му. Тези неизброими хиляди хора бяха умрели с Еверам и Шарак Ка в сърцата си и това единство, тази истинска цел, се бе отпечатала върху останките им.
За разлика от Шарик Хора на повърхността, където голяма част от тази сила изгаряше със слънцето, тези кости бяха заключени под земята и натрупваха сила в продължение на хилядолетия.
– Всичко изглежда блестящо и ново – каза Рена. – И къде са всички?
– Опасявам се, че ги гледаме – каза Джардир, продължавайки с уверена крачка към голямата куполна зала, където вярващите се събираха за молитва.
Отвън на големите врати висяха клетки от кост, предназначени за задържане на затворници, очакващи правосъдието на Еверам.
Джардир се обърна, за да погледне към Алагай Ка, притиснат в мантията на Шанджат. С подобреното си зрение в короната той видя връзката на демона с приятеля му както никога досега – инфекция, която се разпространяваше навсякъде, където плътта им се докоснеше, превръщайки двамата в едно цяло.
Но тук, на мястото на силата си, Джардир с усилие пречупи хватката на демона с помощта на волята си. Едно движение на пръста му и дрехите на Шанджат се разтвориха; с едно драскащо движение на ръката, ужасен крал на демоните се отлепи от приятеля му като мръсна превръзка, задържана нагоре само с вдигнат пръст.
– Не можеш да влезеш във вътрешния храм, принцо на Ний, нито да оскверниш свещената земя на Шарик Хора. – Едно движение на китката на Джардир и демонът бе захвърлен към висящата клетка. Тя откликна на волята му, отвори се, за да приеме затворника, и се затвори.
– Това ще го задържи ли? – Попита Пар’чинът.
Джардир щракна с пръсти. Костите се отлепиха от стените и се оформиха в защитни шипове, които обградиха клетката от всички страни, а смъртоносните им върхове бяха насочени навътре. Демонът изсъска, но нямаше къде да отстъпи и той застина в центъра на клетката.
– На Ала по-силен затвор няма, Пар’чине. – Плетката се стегна като бримка, докато демонът не се изгуби от поглед. – Бащата на злото е извън всякакво усещане за това, което се случва извън килията му. Ако направи някакъв опит да избяга, аз ще разбера и самият ксар ще се изправи срещу него.
Пар’чинът го погледна дълго.
– Радвам се, че сме приятели, защото понякога ме плашиш до смърт.
Джардир се усмихна.
– И ти, мой зах’вен.
Пар’чинът вдигна поглед, когато големите врати на молитвената зала се отвориха.
– Може би навън. Тук не можеш да отречеш, че си Шар’Дама Ка.
Пар’чинът не успя да нарече Джардир Избавител, но това се отрази на аурата му, поставяйки под съмнение всички вярвания, които му бяха скъпи, и тези, които презираше.
Джардир сложи ръка на рамото му.
– Бъди спокоен, приятелю. Ако аз съм Избавителят на това място, няма съмнение, че без теб никога нямаше да стигна до него.
Стисна го за последен път и се обърна към вратите.
Шанвах пое ръката на Шанджат, чиито ръце все още бяха вързани.
– Върви с мен, татко. – Воинът я последва и най-сетне очите му започнаха да възприемат чудесата наоколо. Те станаха широки и влажни.
Толкова много неща ставаха ясни на Джардир, докато царицата продължаваше да му говори. Той с лекота открои годините от живота на Шанвах в нейната аура. Видя я как е израснала – както и той – в мрачен подземен дворец, видя я как е научила само на безрадостните уроци на войната. Видя проблясъка на славата, когато я нарече Шарум’тинг, откраднат скоро след това от поражението ѝ в ръцете на дживаха на Пар’чин. Друга слава, когато те нанесоха своя удар срещу умовете, дошли в Анок Слънце, ограбена скоро след това, когато принцът на Ний взе баща ѝ.
Но сега, когато Алагай Ка беше заключен, в лицето ѝ отново имаше удивление и Джардир спря за миг, за да си го припомни, преди да се обърне и да поведе навътре. Зад него вратите се затвориха с трясък, запечатвайки ги на най-святото място в цяла Ала.
Имаше място за хиляди хора, които седяха и коленичиха на пейките от полирана кост, обграждащи олтара от всички страни. Самият олтар съдържаше трон от череп като този в „Наградата на Еверам“, покрит с електрум и прикрепен със скъпоценни камъни, които се протягаха към тези на короната му като събрани любовници.
Както и в „Наградата на Еверам“, до трона имаше легло с възглавници, а в него лежеше древна жена, свита като в сън около свитък от кост, увенчан с голям рубин.
Останалите се отдръпнаха, докато Джардир се изкачваше към олтара. От другия край на стаята той видя, че тя отдавна е мъртва, но тялото ѝ е запазено от това свято място. Набръчканата ѝ плът беше сива, но непокътната от времето. Може би преди малко е изпуснала последния си дъх.
Беше облечена изцяло в бяло, с изключение на черната кърпа на главата, белег на дамаджи’тин. Когато умря, тази жена беше водач на тези хора. Може би последният им.
Джардир коленичи и благоговейно протегна ръка, за да вземе свитъка. За миг ръцете им се докоснаха и животът ѝ изплува пред очите му. Тя е родена в ксар. Никога не е напускала стените му. Никога не беше виждала слънцето или луната. Животът ѝ преминал в молитви и труд, изработвайки паметника, който ги заобикаляше, старателно добавяйки кости, коса и кожа към Шарик Хора, докато всички около нея умираха един по един. Последните години от живота ѝ били изпълнени с пълна самота, затворена в красивия затвор на Шарик Хора.
Той се просълзи от нейната саможертва, усещайки същността ѝ толкова силно, че за миг му се стори, че може да стигне през нея до самотната пътека, за да си върне духа ѝ.
Чу гласа на майка си в главата си. Ти би измъкнал от Рая една жена, Невестата на Еверам?
Той прегърна думите и ги остави да отпаднат. Да. За Първата война той би пожертвал дори мястото на една жена в Рая. Това не беше повече, отколкото искаха от сина, който Джардир виждаше да расте в корема на Рена ам’Бейлс.
Но може би това не беше необходимо – ако изобщо можеше да се направи такова нещо. Джардир пусна ръката ѝ и измъкна свитъка от ръцете ѝ.
Това беше издълбана бедрена кост на някакъв огромен воин, полирана и гравирана с изискани защити, каквито Джардир не беше виждал. Виждаше линиите на силата и знаеше, че тръбата е почти неразрушима, а скъпоценният камък е заключен на място, така че никой никога не би могъл да я отвори.
Никой, освен носителят на Короната на Каджи. Рубинът на челото на Джардир пулсираше, докато пръстите му стискаха капачката и се провираха през нишките на магията, които я свързваха.
Вътре имаше един лист пергамент, който Джардир познаваше добре от времето си в Шарик Хора. Човешка кожа.
Там, написани с кръв върху кожата на герой, бяха последните думи на тази жена към него.

Шар’Дама Ка,

Аз съм Кавривах, вашата правнучка. Макар че никога не сме се срещали, аз те чувствам в сърцето си още от малка.
Това е последният пергамент в ксара. Всички останали са използвани за записване на историята на Копието на Ала, откакто бяхме разделени от теб. Те се намират в библиотеката, защитени като това последно писмо за славния ден, в който ще разбиеш стените и ще си върнеш това, което ти принадлежи, в този или друг живот.
Знай, Избавителю, че макар и да сме те провалили, не сме те изоставили, нито пък сме изоставили дълга си към Еверам.
Историите разказват за десет хиляди Шарум, оставени да гарнизират копието на Ала в твое отсъствие, водени от твоя син Шарах и дъщерята – моята съименничка – Каврива.
Но тогава алагаите срутиха тунелите и изпълниха пещерата с кипяща маса. Отново и отново Шарах повеждаше походи, за да превземе отново срутения тунел, но изкопаването беше трудно и бавно, а воините уязвими, докато работеха. Всеки опит костваше живота на хората, включително и на сина ти. Говори се, че е умрял на алагайски нокти, Избавител, с името на Еверам на уста. Други били повлечени в мрака отвъд погледа на Еверам. Оттогава се молим за аламенските феи.
Останали са по-малко от хиляда, когато Каврива заповядала да запечатат портите и започнала управлението си. По-малко от хиляда воини и само седем дама’тинга.
Те си взели по няколко съпрузи, отчаяно опитвайки се да запазят потомството на най-силните и най-мъдрите сред тях, но никоя мъдрост или хвърляне на зарове не предвидили деня, в който гвелфите се обърнали срещу господарите си и намерили път към яслите. Майка ми беше единствената оцеляла жена, а аз – единствената ѝ дъщеря.
Родих много деца, Избавителю, но в крайна сметка беше иневера, че надживях всички. Сега, след двеста и единадесет години, дори свещеният кускус не може да ме поддържа повече.
Знай, Избавителко, че те обичам с цялото си сърце.

Винаги говоря чрез теб,

Кавривах вах’Аджащ ам’Каври ам’Крас

Краси. Легендарното единно племе по времето на Каджи, преди Избавителят да умре и фракциите на неговите последователи да определят красианската нация.
– Еверам те благославя, прародителю – прошепна той – докато вечеряш в голямата му зала на небето. Твоята жертва няма да остане безславна.
Върна пергамента в тубата и го прибра в колана си, докато се изправяше и се отправяше към Черепния трон. Короната сякаш пламна, когато седна на нея, усещайки как през нея преминава цялата сила на ксара – великите сили, духовете на падналите, самият Еверам.
Той протегна ръка не по пътя, който отделяше Кавривах от живите, а по един, който изглеждаше още по-далечен – пътят обратно към повърхността на Ала. През целия шум на прииждащата магия, през километри и през устата на Бездната. На повърхността беше нощ и силата му се движеше със скоростта на мисълта, преодолявайки разстоянието мигновено.
– Дживах.
Гласът на Иневера стигна до него мигновено.
– Мъжо, наистина ли си ти?
– Не знаех името ти до деня на сватбата ни – каза Джардир – за да осъзная, че съм го знаел през цялото време.
– Липсваше ми, любими – каза Иневера.
– И ти, на мен, Слънцето на моя живот – прошепна Джардир. – Но сега трябва да говоря с Дамаджа. Ние сме свързани с Шанвах, Пар’чина, и неговия Дживах Ка.
– Дамаджа. – Пар’чинът се поклони, въпреки че жената беше на хиляди мили от него. – Извинявам се, че хвърлих съпруга ти от скалата.
Иневера се засмя унищожително, но това беше добре дошъл звук.
– Умолявах съпруга си да ми позволи да отровя чая ти, Пар’чине, в деня, когато дойде при нас с копието, което открадна от гробницата на Каджи. Знаеш ли?
Пар’чинът кимна.
– Ахман ми каза.
– Много пъти съм съжалявала, че съм задържала ръката си, Пар’чине – каза Иневера. – Но вече не. Еверам иска това, което иска. Това, което се е случило, е трябвало да се случи.
– Какъв е смисълът от всичко, когато имаме избор? – Попита Рена.
– Винаги има избор, Рена ам’Бейлс – каза Иневера. – Това е висшата сила, която прави безкрайните бъдеща крайни. Но Еверам ни насочва към правилните, като фигури на дъската.
Рена извърна очи, но не каза нищо повече.
– Коленичи с мен пред трона – прошепна Шанвах на баща си и двамата коленичиха заедно.
– Шанвах? – Попита Иневера. – Племеннице, ти ли си?
– Върви с баща си – цитира Шанвах. – Подчинявай се и го защитавай по време на пътуването му. Не се връщай без Избавителя или без надеждни новини за съдбата му, дори това да отнеме хиляди години.
Тя сложи ръце на пода и се наведе напред, за да докосне челото си до костите на героите.
– Спазвам мисията си, Дамаджа, и ще остана вярна, дори ако това отнеме хиляди години.
– Славата ти е безгранична, племеннице – каза Иневера и мълчаливо Шанвах започна да плаче.
– Има още един, който трябва да се свърже с нас – каза Джардир.
Единственият отговор на Иневера беше бавно, равномерно издишване.
– Лийша Пейпър.
– Това ще е проблем ли? – Попита Пар’чин. – Защото това е Шарак Ка.
– Думите ти са по-верни, отколкото предполагаш, Пар’чине – каза Иневера. – Навсякъде в Теса бушуват пожари и падат градове.
Очите на Пар’чин се разшириха, но Джардир не му даде време да говори отново. Той посегна по-далеч, откри познатата аура на Лийша през стотици мили и създаде около нея резонансни защити.
Така ли изглеждаха умовете? Никога да не се отделят един от друг в мислите си? Това беше чужда концепция.
– Графиня Пейпър. – Той запази официалните си думи. В сърцето му те бяха всичко друго. Лийша Пейпър му беше родила дете. Тя винаги щеше да бъде негова съпруга и всички го знаеха.
Всички чуха въздишката.
– Ахман?
– Ай, и аз – намеси се Пар’чин.
– И аз, и Шанвах – каза Рена.
– И… – Джардир започна.
– Иневера – довърши неговата Дживах Ка, а гласът ѝ беше копринен бръснач.

***

– Нощи – каза Пар’чин, когато ги настигна.
– Дългата нощ на Шарак Ка – съгласи се Джардир. – Анжие и Пристънград са най-малките загуби, които ще понесем, ако тя продължи достатъчно дълго, за да помрачи сърцето на нашата сила.
– Има само един начин да я спрем. – Рена стисна дръжката на ножа си.
– Не сте ли чули нещо от Мливъри? – Пар’чинът не можа да скрие отчаянието в гласа си. – Нито дори разкази за але?
– Демоните са прекъснали връзка със Севера – каза Лийша. – Разузнавачите на къси разстояния съобщават за поредица от алагайски величества в подножието на Мливъри. Засега нито един пратеник не може да премине. Каквото и да се случва в Мливъри, те са сами.
Чу се познатото тракане на заровете на Иневера. Всички замълчаха.
– Виждам град в планините – прошепна Иневера. – Ний е силен там.
– Трябват ли ти зарове, за да ни кажеш това? – Ренна се пречупи. Шанвах изглеждаше ужасена, но Джардир цял живот беше пленник на заровете и разбираше чувствата.
Той протегна ръка.
– Мир, Ренна ам’Бейлс.
Иневера не реагира на избухването, продължавайки да разгадава тайните от заровете.
– Алагаите са разрушили голямата стена и са влезли в града.
Пар’чинът стисна юмрук и Джардир усети как инстинктивно го дърпа към прадядото. Едва ли не с усилие той се противопостави на притеглянето, привличайки погледа на приятеля си.
– Дишай, Пар’чине. Приеми болката.
Неговият анджин’пал кимна, взирайки се в нищото, докато навитите му и жилави мускули се отпускаха.
– Виждам как един град се превръща в лабиринт на Шарум – каза Иневера. – Виждам демон и човек, които се борят за трона.
Рена хвана ръката на Пар’чина.
– Значи те все още се борят.
– Ний очаквахме да паднат лесно – каза Иневера. – Но Еверам не ги е изоставил.
– Много стени в Мливъри – каза Пар’чинът. – Изградени на нива право в планинския склон. Целият град е опасан. Много места за засади и подръчни средства…
– Довери се на хората си – посъветва го Джардир.
– Знам, че вестоносците са в недостиг, Лийша. – Гласът на Рена беше необичайно плах. – Но ако можеш да отделиш един за Потока на Тибит…
– Изпратихме един веднага след нападението – каза Лийша. – Но до Потока се пътува дълго, дори и с подкови.
Рена изсъска.
– Дори и да пътуваш направо, докато получиш отговор, отново ще е новолуние.
Заровете отново затрещяха и този път Рена ам’Бейлс затаи дъх, но след дълги мигове Иневера не каза нищо.
– Какво?! – Извика Рена, когато това продължи твърде дълго, за да се понесе. – Какво виждаш?
– Някои бъдещета не могат… – започна Иневера.
– Спри демоничните глупости! – Изрева Рена. – Събирам не само думи по тази връзка. Знам, че лъжеш. Видяла си нещо и не искаш да го кажеш.
Иневера издиша.
– Права си. Извинявам се за опита си за измама. Той посрами и двете ни. Моля те за прошка.
– Не ме интересува нищо от това – каза Рена. – Разкажи ни какво си видяла.
Иневера отново си пое дъх. Дживахкът на Пар’чин беше изпитание, но и тя беше права.
– Виждам цяло село, което танцува като кукли на конците на демон. Виждам брат, който убива сестра, баща, който убива син.
Дълго мълчание и Иневера каза:
– Виждам празна люлка.

***

Съветът продължи с часове, но без да чуе нито дума от Лийша и Иневера, Джардир усети, че на повърхността настъпва зората. Нежен тласък на магията му, който скоро щеше да се превърне в непреодолима сила.
– Нощта става дълга, а зората наближава – каза най-сетне Джардир. – Това може би е последният път, когато разговаряме преди края, и бих искал да кажа няколко думи насаме с моя Дживах Ка.
Те се сбогуваха бързо и един по един Джардир ги прекъсна от връзката така лесно, както би духнал свещ.
– Асъм и Асукаджи държат ли се добре? – Попита Джардир, когато се свърза само със съпругата си.
– Момчетата се оказват прекрасни лидери, след като си спомниха за мястото – каза Иневера.
– Това е добре – каза Джардир. – Изглежда, че в старанието си да ви предпазя от бездната, съм изпратил бездната при вас.
– Ние ще стоим здраво, докато пронизваш сърцето на Ний, любими – каза Иневера.
– Никога през живота си не съм оставал без твоя съвет – каза Джардир. – Не осъзнавах колко много съм зависил от него.
– Това ли е твоят начин да кажеш, че ти липсвам?
– Това е моят начин да кажа, че се страхувам, Дживах. И че когато ти си наблизо, аз се страхувам по-малко.
– О, любими – прошепна Иневера. – Самият Еверам не би могъл да каже по-верни думи.

***

– Избавителю. – Шанвах притисна челото си към пода. Отстрани от нея Шанджат я отрази огледално.
– Стани, племеннице. – Джардир вече знаеше какво ще я попита. С тих ужас наблюдаваше как тя събираше смелост да говори.
– Тук, както на никое друго място, сме откъснати от влиянието на Алагай Ка – каза Шанхай.
Джардир кимна.
– Това е вярно.
– А твоята сила е по-голяма, отколкото някога е била.
– Да – съгласи се Джардир.
– Тогава може би тук, както на никое друго място, ще успееш да излекуваш баща ми – каза Шанвах.
Джардир каза.
– Може би. А какво ще стане с нашите планове, ако го направя? Кой ще говори от името на Алагай Ка, за да ни води по пътя?
– Не знам – каза Шанвах. – Аз не съм Избавителят. Но знам, че с благословията на Еверам всичко е възможно.
– Всичко е възможно – съгласи се Рена. – Но това не ги прави вероятни.
– Ако той бъде излекуван и Алагай Ка все още има нужда от глас, аз ще се включа доброволно – каза Шанвах.
– Племеннице… – започна Джардир.
– Това ще бъде моят избор – осмели се да го прекъсне Шанвах. – Избор, който баща ми нямаше. Той беше велик човек. Кай от копията на Избавителя. Аз съм момиче, което се дави в морето на неговата слава.
– Думите ти са лъжливи, Шанвах вах Шанджат – каза Джардир. – Славата ти е безгранична като тази на баща ти. Не вярвам, че той би желал да го лишиш от такава жертва.
Шанвах пое безжизнената ръка на баща си.
– Тогава нека това да бъде неговият избор.
– Това е лоша идея – каза Рена. – Шанвах знае нашите тайни…
– Какви тайни, Рена ва Арлен? – Попита Шанвах. – Че ние сме свещ, пусната в бездънен кладенец? Че се страхуваме? Демонът вече знае тези неща. Той ни се подиграва с тях. Нека получи тайните ми, ако това ще освободи баща ми от тази… жива смърт.
Джардир погледна към Пар’чин и неговият аджин’пал кимна.
– Мислиш ли, че можеш да го направиш, длъжни сме да опитаме пред Шанджат. Ще намерим друг начин да накараме демона да проговори.
– Благодаря ти, Пар’чине – каза Шанвах.
– Но това е само въпрос на власт, Шанвах – каза Пар’чин. – Това е пъзел, а ние нямаме всички парчета.
– Но ще опитате отново? – Примоли се Шанвах.
Джардир кимна.
– Стани, Шанджат.
Джардир наблюдаваше аурата на Шанджат, докато той се изправяше. В това състояние, без Алагай Ка да го контролира, зет му не можеше да устои на никакви преки заповеди.
Джардир видя как думите му се разляха по иначе спокойния басейн, предизвиквайки нещо повече от мускулна памет. Цялата фигура на Шанджат се включи в изблик на брилянтен цвят.
– Изрецитирай Четвъртата дуна на Еверам – заповяда Джардир.
В живота подобна заповед би поставил Шанджат пред по-голямо изпитание от всяка битка, но без да има желание да се съпротивлява, умът му изрецитира всяка дума в съвършен вид. Докато цветовете проблясваха в съзнанието му, те хвърляха сенки.
– Ето. – Джардир посочи.
Останалите се бяха държали на разстояние, но при поканата Пар’чинът пристъпи, за да разгледа.
– Вижте го.
Рена се премести да застане до него.
– Ай. Като облаци на синьо небе.
– Не виждам – каза Шанвах.
– Както се опасявахме – каза Джардир. – Алагай Ка направи нещо повече от това да смаже волята на баща ти. Той е… заразил съзнанието му.
Шанвах наведе глава.
– Дори тук, в сърцето на силата на Еверам, духът на демона остава?
– Влиза в духа на демона – обясни Пар’чин. – По-скоро като… малки бележки, останали около съзнанието му. Ако това се случи, направи това.
– Значи той е направил гвел от баща ми. – Върху Шанвах проблесна образ – тя на върха на Алагай Ка, който го биеше жестоко, докато във въздуха се извиваше сукървище. – Куче, което учи трикове за своя господар.
– Ти поиска това, племеннице – напомни Джардир. – Трябва да се стегнеш.
Шанвах свали воала си и кимна, аурата ѝ се отпусна.
– Съсредоточена съм, чичо.
Джардир се обърна обратно към Шанджат.
– С кого се бореше на фестивала, след като за първи път заех трона на черепа?
– Керан – каза Шанджат. В съзнанието му проблеснаха светлини, но сенките останаха тъмни.
– Защо? – Попита Джардир. – Щеше да имаш по-голям шанс, ако беше избрал Хасик, който беше на кушията.
– Защото победата не е достатъчна за Хасик – каза Шанджат. – Той няма да се откаже, докато не ме посрами пред зрителите. Знаех, че Керан ще ми позволи да запазя честта си.
Това бяха по-истински думи, отколкото горделивецът някога би изрекъл на глас, но с отнета воля той ги изрече така лесно, както рецитираше свещеното писание. Тъмнината в съзнанието му оставаше спяща.
– Кого би избрал сега? – Попита Джардир.
Аурата на Шанджат погълна въпроса и за миг в малка част от съзнанието му пламна цвят, но той се разсея, без да възпламени отговор.
– Шанджат – каза Пар’чинът. – Мислиш ли, че трябва да продължим към Ядрото, или да се върнем на повърхността?
Умът на Шанджат отново обмисли думите и ги отхвърли.
– Така. – Рена посочи, но каквото и да беше то, изчезна, преди Джардир да успее да се съсредоточи върху него.
– Татко, демонът ли те кара да лъжеш, за да ме нараниш? – Попита Шанвах.
Една искра прескочи през тази сива пропаст.
– Не.
Шанвах запази центъра си, аурата ѝ беше спокойна, но Джардир знаеше, че думите ще я бодат години наред.
– Искаш ли да умреш? – Попита Рена.
Въпросът пламна, но се разсея срещу сивата стена.
– Точно там – каза Рена. – Там демонът е прекъснал волята му.
Аурата на Шанвах остана неразбираща. Тя също можеше да види сиянието на магията, но не се беше научила да чете повече от най-незащитените чувства.
– Какво означава това?
– Означава, че духът на баща ти не е тръгнал по самотния път – каза Джардир. – Всичко, което го е направило такъв, какъвто е бил, е останало. Спомените му. Уменията му. Демонът ги е оставил непокътнати, за да ги използва. Но без воля.
– Тялото му е затвор за духа му – завърши Шанвах.
– Какво би направил, ако Алагай Ка е застрашен в този момент? – Попита Джардир.
Думите направиха повече от това да запълнят празнината. Мрежата на заразата на демона светна като мълния, която се търкаля по облаците.
– Намеси се и го защити, освен ако не е застрашен от някой от вас – каза Шанджат.
– Ти няма да ни навредиш? – Джардир се изненада.
– Не и без заповед – каза Шанджат.
– Каква заповед? – Настоя Джардир.
В отговор Шанджат издаде звук, който идваше дълбоко от гърдите му, нещо средно между ръмжене и съскане, резониращо от самия му център. Въздухът се разлюля от него.
– И ако получиш тази заповед? – Попита Джардир, но вече знаеше отговора от пукането на паяжината на демона.
– Убий всички по пътя си, вземи демона и избягай.
Джардир протегна ръка и докосна главата на приятеля си. Пръстите му се плъзнаха по спретнатите, стегнати коси, които Шанвах беше вързала, и докоснаха кожата между тях. Контактът беше като искра и той изпрати волята си да прескочи в Шанджат. Усещаше ума и тялото на приятеля си, както си представяше, че трябва да чувства Алагай Ка. Марионетка, която да контролира.
Но Джардир нямаше интерес да наднича в личните спомени на зет си, нямаше желание да осквернява тялото му, като го кара да танцува. Вместо това той прескочи пролуката в съзнанието на Шанджат и нападна покварата на демона.
Това не беше нещо, което би се осмелил да опита преди. Само преди няколко часа щеше да се врязва с копие в мозъка на приятеля си. Сега се движеше деликатно като дама’тински скалпел, отрязвайки изгнилата плът.
Но демонът беше твърде хитър. Нишките се сплитаха в съзнанието на Шанджат като палмови листа в кошница и дори когато Джардир започна да реже, видя как твърде многото щети заплашват да разплетат плетеницата. Щеше да се наложи да ги замени с нещо друго.
Но какво? Можеше ли да създаде команди и да ги постави в съзнанието на Шанджат? С какво това щеше да е по-различно от онова, което демонът беше направил? Как това щеше да възстанови човека, който беше?
Той се отдръпна назад, като остави покварата на демона в същия вид, а вместо това се съсредоточи върху празнината. Беше я преодолял достатъчно лесно със собствената си воля и там, в краищата ѝ, можеше да види влиянието на Алагай Ка, като петно от масло върху чиста вода. Когато Шанджат получаваше команда или когато някое от условията на демона беше изпълнено, мърсотията се съживяваше и избухваше в пламъци, за да запълни празнината.
Това беше сложна магия. Може би не отвъд възможностите на Джардир, но със сигурност отвъд уменията му. Той се опитваше да пренапише книга, написана на език, от който можеше да прочете само няколко думи.
Искаше му се Иневера да е тук. Лекуването беше дама’тинско изкуство, а в целия свят нямаше по-добър от първата му съпруга.
Но можеше ли дори тя да му каже как да създаде воля от нищото? Къде се заражда желанието и как се превръща в действие? Това бяха въпроси за самия Еверам.
По внезапно вдъхновение Джардир събра силата си и се издигна до небесата, не знаеше къде и за какво. Просто стигаше толкова високо, колкото можеше.
Еверам, Създателю на всичко, което е – помоли той. Покажи ми пътя, по който да излекувам брат си от заразата, която Ний му е натрапила. Дай ми силата да го отърва от нейната гнусна зараза.
Но при цялата прехвалена сила на копието на Ала, то не му даваше пряка връзка с Небето. Еверам, вкопчен във вечната си борба с Ний, нямаше време за молитвите на хората.
Ако изобщо слуша.
Мисълта се прокрадна като крадец и избяга като страхливец, когато той се обърна към нея. Искаше му се да обвини Ний. Да обвини Алагай Ка. Да обвини всичко друго, но не и собствения си ум, но в този момент разбра истината за съмненията си.
Ами ако Пар’чин е прав? Ами ако Небето е лъжа?
Той върна волята си в себе си и се обърна към Шанвах.
– Не мога да му помогна, племеннице. Мога да прогоня влиянието на демона, но без нищо, което да го замени, той ще остане още по-безжизнен от преди. Ако волята му е уловена някъде, аз не мога да я намеря, а само Еверам може да създаде воля от нищото.
Ако Еверам съществува – отново прошепна гласът в съзнанието му.
Той спусна копието си, чувствайки се уморен, дори когато през него преминаваше почти неограничена сила.
– Нека си тръгнем от това пусто място.

Назад към част 34                                                                 Напред към част 36

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!