Пролог
Възрастната жена погледна часовника си. Единадесет без четвърт. Нямаше да отнеме още дълго.
От другата страна на тъмната уличка, двама млади мъже се навъртаха с лукаво, преувеличено перчене на тийнейджъри не вършещи нищо добро. Хвърли им бегъл поглед докато си потропваше с крак и си тананикаше. Някога, много отдавна, би отишла към тях и съблазнително би им отправяла обещания за удоволствия – срещу заплащане. Но това беше преди цял един живот.
Младежите се приближиха, алчността и опортюнизмът струяха от очите им. Жената знаеше, че изглежда като лесна мишена: възрастна гражданка, стояща в слабо осветена улица, облечена в скъпо палто, със златен часовник и обемиста чанта на кльощавата си ръка. Само ѝ липсваше знака “Ела и ме вземи”.
– К’во праиш тук, бабке? – Изтананика единият от тях. Другият изостана с крачка – две, за да огледа дали няма някого наоколо. Нямаше никого. Хората си гледаха техните работи от тази страна на Саут Фили.
При кимване от страна на наблюдателят, другият грубиян извади ножка.
– Давай парите, бижутата и портмонето. Или ще те намушкам.
Възрастната жена се усмихна:
– Знаете ли какви сте? – Запита с развеселен глас.
Те се спогледаха изненадано, очевидно не очакваха липсата на какъвто и да е страх. След това отново се съвзеха.
– Да, ние сме тези, които те ограбват. – Изплю онзи с ножа.
– Не, – каза глас, с английски акцент, от края на алеята. – Вие сте вечеря.
Преди дори да успеят да мигнат бяха сграбчени за гърлата от две бледи, твърди като скала, ръце. Единият беше притиснат до облечената в черно фигура. Очите на непознатия се промениха от кафеви до искрящо зелени, когато наклони главата му, за да оголи гърлото му. По-младият съучастник, все още вдигнат нависоко, можеше само да сумти ужасено, докато гледаше как дълги зъби пронизват врата на приятеля му.
Тогава непознатият пусна вече отпуснатото тяло и заби зъби в другия свободен врат. След минута другият младеж падна отпуснато на улицата. Непознатият изтри устата си с опакото на ръката и след това придърпа възрастната жена към него.
Вместо да се опита да го отблъсне, тя го прегърна толкова силно, колкото ѝ позволяваше слабото тяло. Той я притисна нежно, като се усмихваше, докато се отдръпваше от нея.
– Грета, какво си мислеше, като ме накара да се срещнем тук? Това не е място за теб.
Тя се засмя с нотка на предишното си неприлично кикотене.
– Мислех, че ще си гладен, Боунс. Знаех, че ще ти намеря нещо за хапване докато дойдеш.
Той също се изхили, като отметна един кичур бяла коса от лицето ѝ.
– Същата стара Грета. Винаги намираш начин да омилостивиш хората.
Тя усети как топлина от много приятни спомени я обгръща. Красивото лице на Боунс не се беше променило с времето, което я успокояваше. Времето беше безжалостно за толкова много неща, включително и нея, но нямаше сила над русия вампир, стоящ пред нея.
Тя плъзна поглед по непомръдващите форми в краката им и попита по-скоро любопитно, отколкото от притеснение:
– Мъртви ли са?
Боунс подритна единия.
– Не, само в безсъзнание. Преди да си тръгнем ще ги изхвърля в най-близката кофа за боклук. Заслужават си го, защото те заплашиха.
Това я подсети защо го бе повикала.
– Нуждая се от услуга – каза Грета.
Той хвана ръката ѝ. Преди кожата му беше осезаемо по-хладна, но вече не е. След хапването от преди малко и слабата циркулация на кръвта ми, помисли си неуместно Грета, температурата на телата ни е почти еднаква.
Ако той си беше помислил същото, не го показа. Целуна пръстите ѝ много нежно.
– Знаеш, че само трябва да кажеш от какво имаш нужда.
Сълзи запареха в очите ѝ. Някога, много отдавна беше напуснала къщата, която Боунс ѝ беше дал, за да се омъжи за мъж, в когото беше лудо влюбена. След петдесет години, тя не съжаляваше за решението си, но понякога се замисляше какво ли щеше да стане ако беше останала вместо това с Боунс.
Грета прогони спомените.
– Става въпрос за внуците ми – започна. – Имат проблеми.
Двадесет минути по-късно Грета привършваше с разказа за затрудненото им положение. Боунс кимна със замислено изражение.
– Не мога да се заема с това, любов, защото съм фокусирал цялата си енергия в намирането на някого. Но ще изпратя човек, който да се погрижи за това. Вярвам му, така че ще сте в добри ръце. Давам ти думата си.
– Това ми е достатъчно – усмихна се Грета.
