Краят на рая – Se7en sinners #2 Част 20

Глава 19

Беше още по-трудно да се опитам да напусна сестра ми отново, но след като й обясних, че тя и Бен ще искат да имат свое пространство, и направо излъгах, че ще се преместя при „Лили“ (бълвоч), след като преодолея разправията ни, тя сякаш не го мразеше толкова. Все още не беше затоплила напълно отношенията си с Ел, но предложи да се срещаме по двойки. Което ме води до следващия ми труден въпрос…
– Защо каза на сестра ми, че си ми гадже? – Изричам, като прекъсвам тихото бръмчене на двигателя. Ел шофира ягуара, който Каин ми беше дал назаем. Не питам как е стигнал до апартамента на сестра ми.
– Неправилно ли е това? – отвръща той, като ме поглежда с ъгълчето на окото си.
– Ами… от една страна, не знаех, че сме заедно. Като че ли сме заедно. Това не е ли нещо, което се обсъжда с другата страна? Не, не.
– Добре. Да го обсъдим – предлага той небрежно.
– Чакай, какво? – Казвам, препъвайки се в думите си.
– Да обсъдим перспективата ти и аз да бъдем заедно. Приятел и приятелка, за всеки случай.
– Можеш ли да спреш да повтаряш това? Приятел, приятелка… звучи нелепо от твоята уста.
– Не е ли това начинът, по който хората се наричат един друг, когато са във връзка?
Смущавам се. Само звукът на думите на езика му ме кара да се притеснявам.
– Можем ли да… не?
Той вдига вежди, но продължава да гледа напред.
– Мислех, че искаш да обсъдим това?
– Да, но… – Поемам си дъх и издишвам раздразнението си от целия този нелеп…, да не говорим за смущаващия разговор. – Защо трябва да му слагаме етикети? Приятел? Ел, не мисля, че някога си бил нечие гадже през цялото си съществуване. Просто не ми се струва правилно. Хайде, ти беше архангел, после демон – демонът, при това. Тази дума е твърде незначителна, за да опише някога това, което си. – За мен. Последната част е просто малко повече истина, отколкото съм склонна да споделя.
Той мълчи, докато обмисля думите ми.
– Права си – изрича той след близо минута.
– За какво?
– Никога не съм бил нечие гадже. Никога не съм бил нещо за някого, освен…
– Адриел. – Искам да си изтръгна езика, дори когато произнасям името ѝ.
Той се обръща към мен, напълно пренебрегвайки движението пред нас, но някак си изглежда, че се движи по пътя с лекота. Притискам се – с едната ръка стискам кожената седалка, а с другата забивам нокти във вратата. Последният път, когато бяхме заедно в колата, не завърши толкова добре.
– Идън, трябва да повярваш, че чувствата ми към теб нямат нищо общо с Адриел. Интересът ми към теб съществуваше много преди дори да знам, че тя обитава тялото ти. А това, което се разви между нас от този момент нататък, беше породено от нещо много по-голямо от всичко, което някога съм си представял. Ти направи нещо, което твоят смъртен свят не е успял да направи от векове: изненада ме. И само тази проста, човешка постъпка предизвика емоции, които бяха заспали след моето падение от Рая. Това, което е… това, което сме ние… то е по-голямо от нас двамата, нестинарке. Ето защо те поисках.
Очакващите му очи все още са вперени в мен и блестят ярко на фона на лунната светлина. Не знам какво да отговоря на това. Но искреността в този сребрист поглед и убедеността в думите му, искам да повярвам. Трябва да вярвам в него.
Колкото и неубедително да звучи, прошепвам треперещо „Добре“. Две срички е всичко, което предлагам, но това изглежда е достатъчно, за да се обърне обратно към пътя. Въпреки това той се протяга и взема ръката ми от кожената седалка, плъзгайки дланта си към моята, докато пръстите ни се преплетат. И отново ме завладява горещина, огнена страст и усещане в гърдите ми, което сякаш може да ме разкъса с изгаряща светлина.
Може и да лъжа себе си, но по дяволите, ако това не е красива лъжа.

*

– Амин.
Вдигаме глави навреме, за да видим как Феникс се изправя на крака.
– Искам да вдигна тост – обявява той, почуквайки по чашата си с вино. – За първият ни Ден на благодарността заедно. И за Идън, която избра да се присъедини към нашето малко дисфункционално семейство.
– Ден на благодарността? – Питам тихо, без да искам да нарушавам рядко радостното настроение. – Но е декември. Почти Коледа е.
– Знам. Но виждаш ли, никога преди не сме изпитвали нужда да го празнуваме, като се има предвид, че това е човешки празник. А сега тук имаме човек, който да празнува с нас. Освен това, това дава на Джин възможност да се похвали малко с кулинарните си умения. – Той хвърля поглед към брат си и съседа си и, кълна се, виждам как бронзовият демон се изчервява.
– Е, надявам се, че не си приготвил всичко това заради мен, Джин – казвам аз, а широко отворените ми очи разглеждат пиршеството пред нас. – Всичко изглежда невероятно, но не трябваше да си правиш труда.
И това е така. Печена пуйка, шунка с ананас, картофено пюре (домашно, а не онези картонени люспи), плънка, сос, сладки картофи, зелен фасул, червени боровинки, печени моркови с мед и, разбира се, макарони със сирене. Да не говорим за повече прясно изпечени хлябове и пайове, отколкото бихме могли да изядем за една седмица. Джин работеше без прекъсване от снощи и когато го попитах какво прави, бързо ме изгониха от кухнята. Сега разбирам защо. Никога досега не съм виждала такова пиршество и ако е искал да предизвика шок, със сигурност го е постигнал.
– Знаехме, че това е нещо, от което си била лишена като дете – обяснява Феникс с мрачна усмивка на пълните си устни. – А като възрастен винаги си се задоволявала с микровълнова пуешка вечеря по телевизията, тъй като сестра ти винаги работеше на празниците за допълнителни пари. Всички се съгласихме, че никога не е късно да създадеш онези спомени, които са ти били отнети. И за нас ще бъде чест, ако ги създадеш заедно с нас.
С пресни сълзи, блестящи в очите ми, прошепвам:
– Всички вие?
– Всички ние – потвърждава той с кимване на главата.
Усещам очите ѝ върху мен от другата страна на масата, но не поглеждам. Когато преди две седмици се върнах да живея при Седемте, те не искаха да позволят на Лилит и на мен да сме заедно в една стая. Честно казано, нямах нищо против тази уговорка, но можех да кажа, че това се отразява на останалите. Затова уверих Лилит, че повече няма да се нахвърлям върху нея, стига тя да остане в своята част и да не се меси в моето пространство. А тя ме увери, че никога няма да остане насаме с мен, нито пък ще има достатъчно лично пространство, за да реализира повече планове да влезе в леглото на Ел. Очевидно те й повярваха, когато каза, че наистина съжалява. И макар че вероятно никога нямаше да се озова на това място, се постарах по дяволите да не го правя неудобно за всички останали. Дори и да ми се искаше да й избода очите всеки път, когато ми се налагаше да погледна съвършеното й шибано лице.
– Благодаря – успях да прошепна през огромния възел в гърлото си, а очите ми паднаха върху всички, освен върху Лилит. Джин се беше постарал толкова много, за да направи това специално за мен. В никакъв случай нямаше да го разваля с котешка глупост, но това не означаваше, че ще бъда фалшива. – Наистина, това е най-сладкото нещо, което някой някога е правил за мен.
– Да, да, шибано ни обичаш – изръмжа Каин от мястото си, срещу Ел. – Сериозно, можем ли вече да ядем?
Засмивам се. Преди месец грубият демон, чиято красота бе помрачена от злокобен белег, който се простираше от устните до ухото му, направо ме ужасяваше и дразнеше. Но след това, което направи – да ме остави да си тръгна с малко сигурност в джоба си – бях започнала да ценя грубостта му. И макар че напълно вярвах, че цялата тази среща е била организирана от Ел, той не иска да признае, че е подтикнал Каин към нея. Така че може би демонът, който смело ми заяви, че ненавижда вътрешностите ми, се беше сгрял с мен. Нека си го кажем направо, Ел ме нокаутира и удуши в рамките на първите двайсет и четири часа от запознанството си с мен, а вижте къде сме сега. Или просто правя много гадни първи впечатления.
Поглеждам към Легион, който ме гледа с проблясък на нещо, което мога да опиша само като обожание. Докато останалите се впускат с буйна радост върху храната, той не изглежда да се е разколебал от вкусното ястие пред нас.
– Не си ли гладен? – Питам.
– Много – изръмжава той с нисък глас. – Но не и за нищо от тази маса.
Прехапвам устна, за да сдържа усмивката си. Знам какво има предвид и то няма нищо общо с пуешкото.
– Освен ако не искаш да седнеш с хубавия си задник на тази маса – добавя той и се приближава, за да дразни ухото ми с топлия си дъх.
Кикотя се.
Хихикам.
Боже мой, какво се случва с мен?
– Жалко – отвръщам закачливо. – И сериозно невъзпитано. Хората ядат на тази маса.
– Точно това смятам да направя.
По дяволите. Този пич наистина се опитва да ме поквари.
– Извинете ме – обажда се Каин от долната част на масата, а устата му е пълна с храна. – Тук има млади, впечатлителни уши. Престанете да бъдете гадни. Хората се опитват да се хранят.
Всъщност имам чувството, че лицето ми току-що е избухнало в пламъци. Като че ли от ушите ми излиза легитимен огън. Проклетият им свръхестествен слух! Двамата с Легион се поглеждаме един друг и споделяме овчедушно кикотене.
– Картофи? – пита той, загребвайки една порция бели, пухкави облачета.
Аз протягам чинията си.
– Моля.
Той се заема със задачата да ми сервира, докато чинията ми буквално прелее. Той все още не е свикнал с човешките изисквания за прехрана. Или забравя, че трябва да се храня редовно, или си мисли, че се храня като него и другарите му демони – сякаш това излиза от мода. Има голяма вероятност те да изядът цялата маса на едно ядане.
– Мислех си, че тази вечер можем да гледаме филм – предлага Ел, като разрязва пуйката си.
– Няма ли патрул?
– Не и за мен. – Той плъзва крехка хапка върху езика си и дъвче бавно. – Някакви предложения?
Това е удоволствие. Откакто Ел се опита да проведе ужасяващия разговор между гаджета, той се е постарал да се опита да се срещаме. Странно, като се има предвид, че спим в едно и също легло от деня, в който се запознахме, но оценявам усилията му. Ухажването – обясни той – е чисто човешка практика. Повечето свръхестествени същества веднага знаят дали са предопределени да бъдат с друг, било то само за физическо удовлетворение или нещо повече. И макар че заниманията ни в спалнята са достатъчно горещи, за да разтопят боята от стените, трябва да призная, че ми харесва да се срещам с него. Той е нов, но е приятен. Поне с него е така.
– Хммм… какво ще кажеш за Стигмата?
Той присвива очи към мен, а аз закачливо пърхам с мигли.
– Какво? Това не е ли по Netflix? Или Константин? Паднал? О! „Краят на дните“. Губернаторът участва в него – предлагам аз, допълнена с наистина лош, наистина кичозен австрийски акцент.
– Много смешно, нестинарке – усмихва се той и погледът му потъмнява. – Какво ще кажеш да пуснем 86 канал и просто да гледаме сериала „Луцифер“, добре ли е за теб?
Направих гримаса.
– Не. Но има един филм на име „Легион“, който умирам да видя.
Той ме поглежда остро, преди да поклати глава и да се зарови отново в храната си.
– Какво? – Питам срамежливо. – Пророческите апокалиптични филми са моята страст.
– Ти просто искаш да ми бръкнеш в мозъка за това кое е факт и кое е измислица – обвинява той, като насочва вилицата си към мен. – Не можахме да минем дори през един епизод на „Свръхестествено“, без да ме гледаш с радост в очите на всеки пет минути.
– О, хайде! Този хорър беше изцяло за Сам и Дийн. Освен това не искаш ли да съм добре информирана?
– Ти си по-информирана от повечето хора.
– Не. – Поклащам глава. – Информация, точка. Искам да знам всичко. За теб. За твоя свят.
– Идън… – Той поставя вилицата си, преди да вземе и моята. После събира ръцете ми в своите. – Ти си моят свят.
Изчервявам се и когато неконтролируемото въодушевление става твърде трудно за прикриване, поглеждам надолу от напрегнатия му поглед.
– Не можеш да имаш предвид това. Ти дори не ме познаваш.
– Знам всичко, което трябва да се знае за теб – отговаря той и ми позволява да си върна контрола вурху ръцете. – И дори не ми се наложи да гледам някакъв нелеп ситком за невъзможни самовлюбени жени, които се опитват да балансират между любовта, успеха и семейството, изпъстрен с изтощителни вицове и попкултурни клишета.
Той продължава да яде храната си, но моят остър поглед е залепен за главата му, а устата ми е свита в тайна усмивка.
– Гледаш „Момичетата от Гилмор“, нали?
Той дори няма нерви да вдигне поглед, когато изъсквам:
– Яж си вечерята, пожарникарче.

Назад към част 19                                                                 Напред към част 21

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *