С.Л. Дженингс – Падналото царство ЧАСТ 1

На Крис:

„Защото гневът му трае само миг, а благоволението му е за цял живот,
плачът може да трае цялата нощ, но радостта идва на сутринта.“

Псалм 30:5

 

Пролог

Легионът на изгубените души
Минаха хилядолетия, откакто бяха ходили по Земята.
Хората се бяха променили. Този свят се беше променил. Нещата се движеха по-бързо, цветовете изглеждаха по-ярки, а звуците – по-силни. И все пак нещо ги очароваше в това странно ново царство. Тези хора не се придържаха към непоколебимата си вяра с надеждата, че техният спасител ще се издигне, за да ги избави от беззаконието. Не, те не жадуваха за спасение. Те вярваха в материални притежания – предмети без реално значение.
И прегърнаха единственото нещо, което бяха твърде щастливи да събудят.
Греха.
Гледаха как жените – и дори мъжете – ги обсипват с похотливи погледи.
Забелязваха бедните и болните по улиците и как по-заможните ги гледаха отвисоко с презрение и отвращение.
Те се ужасяваха, когато гледаха как хората тъпчат в устата си огромни количества миризлива храна, без дори да си поемат въздух.
Тук нямаше нито скромност, нито благоприличие. Хората изричаха вулгарните си мисли без цензура или срам, точно толкова бързо, колкото бързо се появяваха думите в обърканите им умове. И когато не се наслаждаваха на желанията на плътта си, те се развличаха, за да подхранват другата си зависимост: властта.
Това наистина беше странна земя.
И те я обичаха.
Планът им беше да предизвикат хаос във всяко кътче на света. Шепот на злоба, докосване на страх. И целият ад щеше да се разрази, точно както бяха планирали. Мъжете от онова време изглеждаха прости по отношение на богатството и светския живот, но убежденията им за техния Създател бяха силни. Но тези хора бяха лишени от каквато и да било същност извън собствения си егоизъм. Еволюирали – да – но с трагично слаба вяра.
Това нямаше да е просто лесно, щеше да е забавно. И точно това планираха да направят, малко забавление, преди да разкъсат този свят на парчета.
– Хей, захарче, мога ли да ти купя едно питие?
Те погледнаха към източника на гласа – уморена на вид жена, достатъчно стара, за да бъде майка на това тяло – и лека бръчка смръщи челото им. Курва, помислиха си те. Дори и в трагедията сексът все още е в менюто.
Бяха минали само часове, откакто Множеството се бе окъпало в кръвта на малките човешки марионетки на Уриел, но тези хора се държаха така, сякаш касапницата не е била нищо повече от сън. Бяха се проявили и вмъкнали в затъмненото, почти празно заведение, за да скрият самоличността си от застоялите се подмазвачи, очаквайки да бъдат посрещнати с интензивен траур. Но от това, което видяха, нямаше нищо подобно, освен няколко поклащания на глави и тежки въздишки към телевизионните екрани по стените. Бандитско насилие – бяха се похвалили заглавията, за да опишат клането. Тяхното клане. Едно от най-смъртоносните в Чикаго досега, но все пак… те бяха сведени до бандитско насилие.
Трябваше да се справят по-добре. И щяха да го направят.
Огледаха жената – от върха на сламената ѝ коса до нелицеприятните ѝ, твърде тесни дрехи, които изглеждаха по-подходящи за малко дете.
Миришеше на силно вино, мръсотия и пепел, а лицето ѝ беше покрито с руж, твърде тъмен за тена ѝ. Миришеше на отчаяние и омраза към себе си.
Перфектно.
Под напрегнатия им поглед тя се премести на изтърканите си обувки с токчета. Обърни се и избягай – така ѝ подсказаха инстинктите. Не, остани и си играй – подкани я странен, неземен глас, за да я опровергае.
Те нямаше да я пуснат още сега. В края на краищата, тя се е запътила натам по някаква причина. А те не обичаха да оставят една напълно добра, уязвима душа да се разпилее.
– Да – изрекоха те, а от обединените им гласове я побиха тръпки по гърба. Кървавите ѝ очи се разшириха от притеснение и страх. Не искаше да отвърне, защото злото в тях призоваваше покварата в нея.
Тя вдигна два пръста към мъжа зад тъмната дървена преграда – бар. Миг по-късно той се върна с две малки чаши с тъмна течност с цвят на дървесен сок. Бутнаха ги и двете в нейна посока. Нямаше нужда да отпиват от тях. Те вече бяха пияни от радост.
Жената изпи и двете за секунди.
– Та… как се казваш? – попита тя, а дрезгавият ѝ глас се похвали с началото на бавна и мъчителна смърт, дължаща се на многото ѝ желания. За неин късмет те щяха да ѝ направят услуга и да я ускорят малко. Може би.
Нещо се затъркаля в тях, като горещи кинжали, пробождащи вътрешностите им, после странно, непознато усещане. Такова, което ги накара да стиснат зъби, за да прехапят през вълните на лекомислие. Изкашляха се, като забелязаха привкуса на метална и гнила жлъчка, който омърсяваше езика им. Болка. Чувстваха непоносима болка. Това не би трябвало… това не трябваше да се случва…
Легион.
Той се бореше с тях. Опитваше се да си върне контрола.
Те се усмихнаха, вкусвайки кръвта, която сега оцветяваше зъбите им.
Той имаше своя шанс. Сега беше техен ред.
Сега падналите щяха да царуват.
– Още – изръмжаха те, стискайки лоста, за да поддържат тежестта си. – Още един рунд. – Още едно изкривяване в стомаха им. Чувстваха как вътрешностите им се разкъсват от пламтящи нокти. Той беше силен, но заедно те бяха по-силни. Същото обаче не можеше да се каже за това тяло.
– Добре ли си, бейби? – попита курвата, забелязвайки потта, която се стичаше по челото им.
Те се отблъснаха от бара, като накараха гърба си да се изправи въпреки мъката, която извиваше торса им.
– Добре съм. Казах, още!
Барманът се намръщи на лаконичното им искане, но побърза да напълни двете малки чаши.
– И още за всички наши нови приятели. Сега! И не спирайте да наливате – кимна към човешките покровители, които подхранваха слабостта и мизерията си с евтино уиски. Беше късна сутрин и от миризмата им личеше, че са тук от вечерта.
Както и преди, Мнозина плъзнаха чашите към опитната проститутка. Неохотно тя вдигна първата чаша с трепереща ръка и я допря до напуканите си устни. Когато барманът се опита да се отдръпне, те хванаха ръката му, притискайки я към бара.
– Къде сме?
Здравият, с бронзов загар човек се намръщи, но отговори.
– Ню Йорк, Куинс.
Куинс. Какво странно име за такова сиво, отчайващо място.
Барманът се опита да се отдръпне, но те му направиха забележка с подигравателно цъкане с език.
– И къде си мислиш, че отиваш?
– Ей, задник, няма да търпя никакви проблеми в моя бар.
– Проблеми? – усмихнаха се те, оголвайки зъби. – Не искаме проблеми.
– Какво, по дяволите, искаш? – изплю се барманът, въпреки че страхът в очите му противоречеше на грубия му тон.
– Искаме вашият свят, вашето благоговение, душите ви. Искаме короната. Но засега ще се задоволим с малко хаос. – Те бутнаха чаша с кехлибарена течност към разтреперания човек. – А сега пий.

Напред към част 2

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!