П. С. Каст Кристин Каст – Обетът на Ленобия – новела 9,5 – Част – 6

ГЛАВА ШЕСТА

Зората не можеше да дойде достатъчно скоро за Ленобия. Накрая, когато небето през илюминатора започна да се зачервява, Ленобия не можеше да чака повече. Тя почти се затича към вратата, но спря само защото гласът на Мария Мадлен я предупреди:
– Внимавай, дете. Не оставай твърде дълго при конете. Да останеш извън полезрението на епископа означава да останеш и извън ума му.
– Ще бъда внимателна, сестро – увери я Ленобия, преди да изчезне в коридора. Тя все пак следеше за изгрева, макар че мислите ѝ вече бяха в подножието на палубата, и преди оранжевият диск да се е откъснал напълно от водния хоризонт, Ленобия бързаше тихо, но бързо надолу по стълбите.
Мартин вече беше там, седнал на една бала сено, обърнат в посоката, от която тя обикновено влизаше в товарния отсек. Сивите и потропваха, което я накара да се усмихне, а после погледна към Мартин и усмивката и угасна.
Първото нещо, което забеляза, беше, че той не ѝ беше донесъл сандвич с бекон и сирене. Следващото нещо, което забеляза, беше липсата на изражение на лицето му. Дори очите му изглеждаха по-тъмни и приглушени. Изведнъж той ѝ се стори непознат.
– Как да ви наричам?- Гласът му беше също толкова безчувствен, колкото и лицето му.
Тя не обърна внимание на странността му и на ужасното чувство, което я обзе в стомаха, и му заговори, сякаш я питаше коя четка да използва за конете, сякаш всичко беше наред.
– Името ми е Ленобия, но ми харесва, когато ме наричаш Шери.
– Ти ме лъжеше.- Тонът му прекрати преструвките ѝ и тя усети как през тялото ѝ преминава първата тръпка на отхвърляне.
– Не нарочно. Не съм те лъгала нарочно.- Очите ѝ го молеха да разбере.
– Лъжата си остава лъжа – каза той.
– Добре. Искаш ли да знаеш истината?
– Можеш ли да я кажеш?
Тя се почувства така, сякаш той я беше зашлевил.
– Мислех, че ме познаваш.
– И аз мислех, че те познавам. И си мислех, че ми имаш доверие. Може би съм грешал и двата пъти.
– Имам ти доверие. Причината, поради която не ти казах, че се преструвам на Сесил, беше, че когато бях с теб, аз бях истинската себе си. Между нас нямаше преструвки. Бяхме само ти, аз и конете.- Тя избърса сълзите си и направи няколко крачки към него.- Не бих те излъгала, Мартин. Вчера беше първият път, когато ме нарече по име, нарече ме Сесил. Помниш ли колко бързо си тръгнах?- Той кимна.- Беше, защото не знаех какво да правя. Именно тогава си спомних, че трябваше да се преструвам на някой друг, дори и с теб.- Последва дълго мълчание, след което той попита:
– Би ли ми казала някога?
Ленобия не се поколеба. Тя говореше от сърцето си на неговото.
– Да. щях да ти кажа тайната си, когато ти кажех, че те обичам.
Лицето му оживя и той затвори няколкото метра, които ги разделяха.
– Не, шери. Ти не можеш да ме обичаш.
– Не мога? Вече те обичам.
– Това е невъзможно.- Мартин се протегна, взе ръката ѝ и я вдигна нежно. След това вдигна собствената си ръка, докато двамата се оказаха един до друг, плът до плът.- Виждаш ли разликата, ни?
– Не – каза тя тихо, взирайки се в ръцете им – в телата им. – Всичко, което виждам, си ти.
– Гледай с очите си, а не със сърцето си. Виж това, което другите ще видят!
– Другите? Защо ни е грижа какво ще видят те?
– Светът има значение, може би повече, отколкото разбираш, cherie.
Тя срещна погледа му.
– Значи е по-важно какво мислят другите, отколкото какво чувстваме ние, ти и аз?
– Ти не разбираш.
– Аз разбирам достатъчно! Разбирам как се чувствам, когато сме заедно. Какво повече трябва да се разбере?
– Много, много повече.- Той пусна ръката ѝ, обърна се и бързо отиде до кабинката, за да застане до един от наблюдаващите сиви.
Тя заговори на гърба му.
– Казах, че няма да те лъжа. Можеш ли да кажеш същото на мен?
– Няма да те излъжа – каза той, без да се обръща към нея.
– Обичаш ли ме? Кажи ми истината, Мартин, моля те.
– Истината? Какво значение има истината в свят като този?
– За мен тя има огромно значение – каза тя.
Той се обърна и тя видя, че бузите му са мокри от тихи сълзи. – Обичам те, Чери. Струва ми се, че ще ме убие, но те обичам.
Сърцето ѝ сякаш летеше, когато тя се премести до него и вмъкна ръката си в неговата.
– Вече не съм сгодена за Тинтън дьо Силен – каза тя и посегна да избърше сълзите от лицето му.
Той обхвана ръката ѝ и я притисна към бузата си.
– Но те ще ти намерят някой нов. Някой, който ще го е грижи повече за красотата ти, а не за името ти.
Докато говореше, той се намръщи, сякаш думите го нараниха.
– Ти! Защо това да не си ти? Аз съм бастард – сигурно един бастард може да се ожени за мулат.
Мартин се засмя весело.
– Oui, cherie. Един бастард може да се ожени за мулат, ако е черен. Ако е бял, не могат да се оженят.
– Тогава не ми пука да се оженя! Единственото, което ме интересува, е да бъда с теб.
– Ти си толкова млада – каза той тихо.
– Ти също. Още не може да си навършила двадесет години.
– Навършвам двадесет и една години следващия месец, шери. Но вътрешно съм стар и знам, че дори любовта не може да промени света – поне не навреме за нас.
– Трябва. Аз ще го направя.
– Знаеш ли какво правят с теб, в този свят, който си мислиш, че любовта може да промени? Ако разберат, че ме обичаш, отдадеш ли ми се, обесват те или по-лошо. Изнасилват те и после те обесват.
– Аз ще се боря с тях. За да бъда с теб, ще се изправя срещу света.
– Аз не искам това за теб! Чери, аз няма да бъда причина да се случи нещо лошо с теб!
Ленобия се отдръпна, далеч от докосването му.
– Маман ми каза, че трябва да бъда смела. Трябва да стана момиче, което е мъртво, за да мога да живея без страх. Затова направих онова ужасно нещо, което не исках да правя – излъгах и се опитах да приема името, живота на някой друг.- Докато говореше, сякаш мъдра майка ѝ шепнеше, напътствайки мислите и думите ѝ.- Страхувах се, толкова се страхувах, Мартин. Но знаех, че трябва да бъда смела за нея, а после някак си това се промени и станах смела за себе си. Сега искам да бъда смела за теб, за нас.
– Това не е смело, шери – каза той, маслиновите му очи бяха тъжни, раменете му се свиха.- Това е просто младост. Ти и аз – нашата любов принадлежи на друго време, на друго място.
– Тогава ти ни отричаш?
– Сърцето ми не може, но умът ми казва: пази я, не позволявай на света да я унищожи.- Той направи крачка към нея, но Ленобия обгърна с ръце себе си и се отдръпна от него. Той тъжно поклати глава.- Трябва да имаш деца, шери. Бебета, които не трябва да се преструват, че са бели. Мисля, че малко знаеш какво е да се преструваш, нали?
– Ето какво знам – че бих предпочела да се преструвам хиляди пъти, отколкото да отрека любовта си към теб. Да, млада съм, но съм достатъчно стара, за да знам, че едностранната любов никога не може да проработи.- Когато той не каза нищо, тя избърса гневно лицето си с обратната страна на китката си, отмивайки сълзите си, и продължи:- Трябва да си тръгна и да не се връщам, да прекарам остатъка от пътуването другаде, освен тук долу.
– Oui, cherie. Трябва.
– Това ли искаш?
– Не, глупак съм. Не това искам.
– Е, тогава и двамата сме глупаци.- Тя мина покрай него и взе една от четките за коне.- Ще се погрижа за сивите. После ще ги нахраня. После ще се върна в каютата си и ще чакам, докато утрешната зора ме призове на свобода. След това ще направя същото отново и отново.- Тя влезе в бокса и започна да четка най-близкото сиво.
Все още извън бокса, той я наблюдаваше с маслинови очи, които според нея изглеждаха тъжни и много, много стари.
– Ти си смела, Ленобия. И силна. И добра. Когато пораснеш, ще се изправиш срещу мрака в света. Знам това, когато погледна в буреносните ти очи. Не, моята прекрасна, избирай битките, които можеш да спечелиш, без да загубиш сърцето и душата си.
– Мартин, аз престанах да бъда момиче, когато влязох в обувките на Сесил. Аз съм пораснала жена. Бих искала да разбереш това.
Той въздъхна и кимна.
– Права си. Знам, че си жена, но не съм единственият, който знае това. Чери, днес чух да се говори от слугите на комодора. Този епископ, той не откъсва очи от теб по време на вечерята.
– Сестра Мари Мадлен и аз вече говорихме за това. Ще стоя далеч от погледа му, доколкото е възможно.- Тя срещна погледа му.- Не е нужно да се притесняваш за мен. През последните две години избягвам епископа и хората като него.
– От това, което виждам, няма много мъже като епископа. Чувствам, че го преследва нещо лошо. Мисля, че бакас му се обръща срещу него.
– Бакас? Какво е това?- Ленобия спря да обгрижва сивия и се облегна на страната на големия кон, докато Мартин обясняваше.
– Мисли за бакас като за ловец на души, който лови два вида души – високи и ниски. Балансът е най-добър за бакас. Всички ние имаме добро и лошо в себе си, Чери. Но ако носителят не е в равновесие – ако върши зло, тогава бакасът се обръща срещу него и се освобождава мрак, ужасен за гледане.
– Откъде знаеш всичко това?
– Маман, тя е от Хаити, заедно с много от робите на баща ми. Това е старата религия, която те следват. Те ме отгледаха. Аз я следвам.- Той сви рамене и се усмихна на широко отворените ѝ очи.- Мисля, че всички идваме от едно и също място – всички ще се върнем там някой ден. Само че това място се нарича с много различни имена, защото има толкова много различни видове хора.
– Но епископът е католически свещеник. Откъде би могъл да знае за една стара религия от Хаити?
– Чери, не е нужно да ти се говори за нещо, за да го почувстваш, за да го познаеш. Баките са истински и понякога намират своя притежател. Този рубин, който носи на врата си, е бакас, някога съм виждала такъв.
– Рубинът е кръст, Мартин.
– Той също е бакас, и то такъв, който се е превърнал в лош, шери.
Ленобия потрепери.
– Той ме плаши, Мартин. Винаги ме е плашил.
Мартин се приближи до нея и бръкна под ризата си, като извади дълго парче тънка кожа, вързано за малка кожена торбичка, която беше боядисана в красиво сапфирено синьо. Той я свали от врата си и я сложи на нейния.
– Този грис-грис ще те защитава, шери.
Ленобия докосна с пръсти малката торбичка.
– Какво има в нея?
– Нося го почти през целия си живот и не знам със сигурност. Знам, че в нея има тринайсет малки неща. Преди да умре, майка ми я направи за мен, за да ме пази. Подейства ми.- Мартин взе торбичката от пръстите ѝ. Погледна я дълбоко в очите, вдигна я към устните си и я целуна.- Сега работи и за теб.- След това бавно, преднамерено закачи единия си пръст на плата в предната част на бодито ѝ и дръпна леко, така че премяната да се отлепи от кожата ѝ. Пусна малката торбичка вътре, където тя лежеше на гърдите ѝ, точно над броеницата на майка ѝ.- Носи я близо до сърцето си, шери, и силата на хората на моята маман никога няма да е далеч от теб.
Близостта му я накара да диша трудно и когато я пусна, Ленобия си помисли, че е усетила топлината на целувката му през малката торбичка с цвят на скъпоценен камък.
– Ако ми дадеш закрилата на майка си, тогава аз трябва да я заменя с тази на моята майка.- Тя свали мънистата на броеницата от врата си и му ги подаде.
Той се усмихна и се наведе, за да може тя да му ги сложи. Той вдигна едно мънисто и го огледа.
– Издълбани дървени рози. Знаеш ли за какво хората на моята маман използват розовото масло, шери?
– Не.- Тя все още се чувстваше задъхана от близостта му и от интензивността на погледа му.
– С розово масло се правят силни любовни заклинания – каза той и ъгълчетата на устните му се повдигнаха.- Опитваш се да ме омагьосаш, шери?
– Може би – каза Ленобия, а погледите им се вкопчиха и задържаха.
Тогава конят я блъсна закачливо и тропна с едно голямо копито, нетърпелив, че грижите му не са приключили.
Смехът на Мартин свали напрежението, което се бе натрупало между тях.
– Мисля, че имам конкуренция за твоите услуги. Сивите не те споделят.
– Завистливо момче – промърмори Ленобия, обърна се, за да прегърне широката шия на коня и да извади четката за чесане от стърготините на земята.
Все още смеейки се тихо, Мартин донесе широкия дървен гребен и се зае с гривата и опашката на другото животно.
– Каква история искаш днес, шери?
– Разкажи ми за конете в плантацията на баща ти – каза тя.-Започна да я разказваш преди няколко дни и така и не я довърши.
Докато Мартин разказваше за специалитета на Рилио – нова порода коне, които можеха да пробягат четвърт миля с такава скорост, че ги сравняваха с крилати пегаси, Ленобия остави ума си да се лута. До края на пътуването остават още две седмици. Той вече ме обича. Тя притисна ръка към гърдите си, усещайки топлината на майчиния му хрисовул. Ако сме заедно, ще бъдем достатъчно смели, за да се изправим срещу света.

* * *

Ленобия се чувстваше обнадеждена и толкова много жива, докато изкачваше стълбите от товарния отсек към коридора, който водеше към каютата ѝ. Мартин беше напълнил главата ѝ с разкази за невероятните коне на баща си и някъде по средата на разказите му ѝ хрумна една прекрасна идея: може би двамата с Мартин биха могли да останат в Ню Орлиънс само толкова дълго, колкото е необходимо, за да спечелят достатъчно пари, за да купят млад жребец от Рилио. След това биха могли да вземат своя безкрил пегас и да заминат с него на запад, да намерят място, където няма да ги съдят по цвета на кожата им, да се установят и да отглеждат красиви, бързи коне. И деца, шепнеха и мислите, много красиви деца с кафява кожа, точно като Мартин.
Тя щеше да помоли Мариа Мадлен да ѝ помогне да си намери работа, може би дори нещо в кухнята на монахините урсулини. Всеки се нуждаеше от прислужница, която да пече вкусен хляб – а Ленобия беше научила това умение от множеството талантливи френски готвачи на барона.
– Усмивката ти те прави още по-прекрасна, Ленобия.
Тя не го беше чула да влиза в коридора, но той изведнъж се оказа там и ѝ препречи пътя. Ръката на Ленобия се вдигна, за да докосне кожения ремък, скрит под деколтето ѝ. Тя си помисли за Мартин и силата на закрилата на майка му, вдигна брадичка и срещна погледа на епископа.
– Извинете ме, отче – каза тя студено.- Трябва да се върна при сестра Мария Мадлен. Тя ще бъде на сутрешната си молитва и много бих искала да се присъединя към нея.
– Със сигурност не ми се сърдите за вчерашния ден. Трябва да осъзнаваш какъв шок беше да разбера измамата ти.- Докато говореше, епископът погали рубинения кръст. Ленобия го наблюдаваше внимателно, като си мислеше колко странно е, че той сякаш проблясваше и блестеше дори в слабата светлина на коридора.
– Не бих се осмелила да ви се разсърдя, отче. Искам само да се върна при нашата добра сестра.
Той пристъпи по-близо до нея.
– Имам предложение за теб и когато го чуеш, ще разбереш, че с голямата чест, която ти оказвам, можеш да се осмелиш да изпитваш повече от гняв.
– Съжалявам, отче. Не знам какво бихте могли да имате предвид – каза тя, опитвайки се да го заобиколи странично.
– Така ли, моя малка от дъното? Гледам в тези твои очи и виждам много неща.
Гневът на Ленобия от това, което той ѝ казваше, надделя над страха ѝ.
– Името ми е Ленобия Уайтхол. Аз не съм твой бастард!- Тя хвърли думите към него.
Усмивката му беше ужасна. Изведнъж ръцете му се изпънаха, по една ръка от двете страни на Ленобия, притискайки я към стената. Ръкавите на лилавата му роба бяха като завеси, които я скриваха от реалния свят. Беше толкова висок, че рубиненото разпятие висеше пред очите ѝ и за миг ѝ се стори, че вижда пламъци в блестящите му дълбини.
После той заговори и светът ѝ се стесни до миризмата на дъха му и топлината на тялото му.
– Когато приключа с теб, ще бъдеш всичко, което пожелая – гад, курва, любовница, дъщеря. Всичко. Но не се поддавай лесно, мое мъниче от дъното. Обичам борбата.
– Отче, ето те! Каква случайност, че те намерих толкова близо до нашите покои. Бихте ли ми помогнали? Мислех, че преместването на Света Богородица ще стане лесно, но или подцених теглото ѝ, или надцених силите си.
Епископът се отдръпна, като освободи Ленобия. Тя спринтира по коридора към монахинята, която изобщо не ги поглеждаше. Вместо това се мъчеше да измъкне голяма рисувана каменна статуя на Мария от вратата на стаята им в коридора. Когато Ленобия стигна до нея, монахинята погледна нагоре и каза:
– Ленобия, ето те. Моля, донеси олтарната свещ и кандилницата. Днес и през следващите няколко дни, докато достигнем пристанището в Ню Орлиънс, ще произнасяме мариините литании, както и Малката служба на Дева Мария на палубата.
– Няколко дни? Грешите, сестро – каза епископът снизходително.- До края на пътуването ни остават поне още две седмици.
Мария Мадлен се изправи от борбата със статуята и разтривайки малкия си гръб, погледна епископа със студен поглед, който напълно опровергаваше непринуденото ѝ поведение и съвпадението, че прекъсва злоупотребата му с Ленобия.
– Дни – каза тя строго.- Току-що говорих с комодора. Шквалът ни изпревари по график. Ще бъдем в Ню Орлиънс след три или четири дни. За всички нас ще бъде прекрасно да сме отново на сушата, нали? С особено удоволствие ще ви представя на нашата майка настоятелка и ще и разкажа колко безопасно и приятно беше пътуването ни благодарение на вашата закрила. Знаете колко добре я възприемат в града, нали, епископ дьо Бомон?
Последва дълго мълчание, след което епископът каза:
– О, да, сестро. Знам това и много, много повече.
След това свещеникът се наведе и вдигна тежката статуя, сякаш беше направена от пера, а не от камък, и я изнесе над палубата.
– Нарани ли ви?- Прошепна бързо Мария Мадлен, щом той се изгуби от погледа ѝ.
– Не – отвърна Ленобия разтреперано.- Но той иска да го направи.
Монахинята кимна мрачно.
– Донеси свещта и тамяна. Събуди другите момичета и им кажи да дойдат горе за молитви. След това останете близо до мен. Ще трябва да се откажеш от самотните си пътувания на зазоряване. Това просто не е безопасно. За щастие имаме само няколко кратки дни. След това ще бъдете в манастира и извън неговия обсег.- Монахинята стисна ръката ѝ, преди да последва епископа към горната палуба, оставяйки Ленобия сама и с напълно разбито сърце.

Назад към част 5                                                         Напред към част 7

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *