* * *
Къщата на Уилър беше необичайно тиха и тъмна, когато каретата на Симптън ме остави на пътеката към входната врата. Господин Симптън искаше да ме заведе до вътре, но аз протестирах да не насилва крака си повече от необходимото и обясних, че камериерът на баща ми, както и моята прислужница, ме чакат вътре.
След това направих нещо, което изненада и мен самата. Наведох се и целунах стареца по бузата.
– Благодаря ви, господине. Дължа ви моята благодарност. Тази вечер ме спасихте – два пъти.
– О, изобщо не! Доволен съм от избора на Артър. Оздравей, дете. Скоро ще си поговорим отново.
Мислех си колко голям късмет съм имала, че съм открила Артър и любезните му родители, когато влязох във фоайето ни и запалих газовата лампа вътре. След успокояващата тъмнина на каретата и нощта светлината сякаш изпрати шипове в слепоочията ми и аз я изгасих веднага.
– Мери! – Извиках. Нищо в къщата не се помръдна. – Карсън! Здравей! – Извиках отново, но думите ми се разтвориха в ужасна кашлица.
Жадувах за успокояващите сенки на моята градина и за скрития мрак под върбата – как вярвах, че ще ме успокоят! Но се чувствах толкова зле, че знаех, че трябва да си легна. Истината е, че тежката кашлица и изгарящата треска започнаха да ме плашат. Изкачвах се трудно по стълбите до третия етаж, като ми се искаше Мери да ме чуе и да се появи, за да ми помогне.
Все още бях сама, когато стигнах до спалнята си, дръпнах въжето, което щеше да позвъни на звънеца за повикване в малката стая на Мери в мазето, и се свлякох на леглото си. Нямам представа колко време лежах там, като се мъчех да дишам. Струваше ми се, че е много дълго време. Искаше ми се да се разплача. Къде беше Мери? Защо бях останала сама? Бях се опитала да разкопчая стегнатите малки копчета, които се спускаха от тила ми чак до кръста, и да сваля зелената копринена рокля, която така ме ограничаваше, но дори да се чувствах напълно добре, това щеше да е почти невъзможно. Онази вечер дори не успях да разкопчая перлите на майка си.
Напълно облечена, лежах на леглото си, задъхвайки се между кашлиците, в състояние, което беше по-скоро сънно, отколкото будно. Вълна от слабост ме заля и затворих очи. Вярвам, че тогава може би съм заспала, защото когато след това сетивата ми регистрираха света около мен, си помислих, че съм в плен на отвратителен кошмар.
Бях го усетила, преди да успея да отворя очи. Ароматът на бренди, кисел дъх, пот и пури изпълваше спалнята ми.
Наложи се да отворя очи. Той беше огромна сянка над леглото ми.
– Мери? – Бях произнесла името ѝ, защото не исках да повярвам на това, което моят мозък ми казваше.
– Събуди се, нали? – Гласът на бащата беше гъст от алкохол и гняв. – Добре. Трябва да бъдеш. Имаме да уреждаме неща между нас.
– Татко, аз съм болна. Нека да изчакаме и да поговорим утре, когато се почувствам по-добре. – Бях се отдръпнала по-назад към възглавниците на леглото си, опитвайки се да направя повече разстояние между нас.
– Чакай? Чаках достатъчно дълго!
– Татко, трябва да се обадя на Мари. Както каза лекарят, тя трябва да ми направи горещ чай, за да мога да си почина.
– Обаждай се на Мери колкото искаш – тя няма да дойде. Няма да дойдат и Карсън или Кук. Изпратих ги всички на панаира. Казах им да си вземат цяла нощ почивка. Тук няма никой, освен нас двамата.
Тогава се уплаших. Като събрах всичките си сили, се плъзнах към другата страна на леглото, далеч от него, и се изправих. Баща ми беше стар и пиян. Аз бях млада и пъргава. Ако успеех да се промъкна около него, той нямаше да може да ме хване.
Но онази вечер не бях пъргаво момиче. Бях замаяна от треска и слаба от кашлица, която не ми позволяваше да си поема дъх. Когато се опитах да го заобиколя, краката ми бяха като от камък и се спънах.
– Не този път. Този път го уреждане! – Баща ми ме хвана за китката и ме дръпна назад.
– Нямаме нищо за уреждане! Ще се омъжа за Артър Симптън и ще имам добър и щастлив живот далеч от теб и твоите извращения! Мислиш ли, че не знам как ме гледаш? – Изкрещях му. – Ти ме отвращаваш!
– Отвращавам те? Ти, курво! Ти си тази, която ме изкушава. Виждам как ме наблюдаваш – как се изтъкваш пред мен. Познавам истинската ти същност и до края на тази нощ и ти ще я разбереш! – Изръмжа той и изпрати слюнка в лицето ми.
Тогава той ме удари. Не по лицето ми. Нито веднъж през тази нощ не ме удари по лицето. Едната му гореща ръка държеше двете ми китки заедно в хватка, подобна на висилка, издърпвайки ръцете ми над главата, докато другата му ръка, свита в юмрук, биеше тялото ми.
Борех се с него с всички сили. Но колкото повече се борех, толкова по-силно ме биеше той. Бях задвижена от ужас, като диво същество, притиснато в ъгъла от ловец, докато той не сграбчи предната част на копринената ми рокля и не я разкъса надолу, разкъсвайки перлите на майка ми заедно с деликатния плат, така че те заваляха около нас, докато гърдите ми бяха напълно открити.
Тогава тялото ми ме предаде. То вече не можеше да се бори. Изстинах и се отпуснах. Когато с животинско ръмжене той ме приклещи на леглото, повдигна полите ми и се вмъкна в най-интимната ми част, докато хапеше и опипваше гърдите ми, аз не помръднах. Само крещях и крещях, докато гърлото ми не пресъхна и гласът ми не се изгуби.
Не му отне много време да свърши. След като свърши, той се свлече, а огромната му потна тежест ме притисна.
Мислех, че ще умра, окървавена и разбита под него, задушена от болка, загуба и отчаяние.
Грешала съм.
Беше започнал да хърка, огромни хъркащи вдишвания, и аз разбрах, че е заспал напълно. Осмелих се да побутна рамото му и той с хъркаляне се свлече от мен.
Не бях помръднала. Бях изчакала, докато хъркането му се възобнови. Едва тогава започнах да се отдалечавам. Трябваше да спирам често и да притискам ръка към устните си, за да сдържам мократа кашлица, но накрая се освободих от леглото.
Изтръпването на тялото ми беше изчезнало, въпреки че много ми се искаше да се върне. Но не позволих на болката да ме накара да се поколебая. Придвижих се толкова бързо, колкото позволяваше измъченото ми тяло, и измъкнах наметалото си от армората. След това бавно, тихо събрах разпилените перли, както и изумрудената закопчалка, и ги скрих, както и този мой дневник, в дълбоките джобове на наметалото.
Излязох през задната врата. Макар че не можех да се възползвам от възможността да спра под върбата, за последен път извървях тъмната си пътека, призовавайки скритите сенки към себе си и черпейки утеха от познатия мрак. Когато стигнах до градинската порта, спрях и се огледах. Пълната луна отново беше осветила фонтана. Мраморното лице на Европа беше обърнато към мен и през замъгленото ми зрение ми се стори, че водата от фонтана се е превърнала в сълзи и мие бузите ѝ, докато плаче за загубата ми. Погледът ми се премести от фонтана към моята пътека и осъзнах, че зад себе си съм оставил следа от кръв.
Излязох през градинската порта, която беше допуснала Артър и това, което вярвах, че е спасение, в живота ми. Щях да тръгна по стъпките на Артър. Той все още щеше да бъде моето спасение – той все още трябваше да бъде моето спасение.
Имението Симптън се намираше недалеч по Южното Прерийно авеню. Бях благодарна за късния час. Срещнах много малко хора, докато се препъвах по пешеходната алея, обвита в наметалото, което стисках здраво около себе си.
Може би си мислите, че по време на това мъчително пътуване щях да си представям какво да кажа на Артър. Но не беше така. Разумът ми не изглеждаше мой, точно както по-рано тялото ми беше спряло да ми се подчинява. Единствените ми мисли бяха, че трябва да продължа да се движа напред, към безопасността, добротата и Артър.
Артър беше този, който ме намери. Бях спряла пред имението Симптън, облегнала се на студената ограда от ковано желязо, която украсяваше границата около него. Опитвах се да си поема дъх и да подредя мислите си така, че да намеря ключалката на портата, а Артър, бутайки велосипеда си, изскочи от същата порта, към която се приближавах.
Беше ме видял и спрял, като в тъмнината не беше разпознал формата ми, покрита с качулка.
– Мога ли да ви помогна? – Гласът му, любезен и познат, ме беше пречупил.
Бях свалила качулката и с толкова повреден глас, че едва го разпознах като свой, извиках:
– Артър! Това съм аз! Помогни ми! – Тогава пристъп на кашлица, по-тежък от всички останали, завладя тялото ми и аз започнах да се свличам на земята.
– О, Боже! Емили! – Той беше захвърлил велосипеда си настрани и ме хвана в прегръдките си, когато паднах. Тогава наметалото ми се отвори и той изтръпна от ужас при вида на разкъсаната ми рокля и на разбитото ми и окървавено тяло. – Какво ти се е случило?
– Татко – изхлипах, опитвайки се отчаяно да говоря, докато се мъчех да дишам. – Той ме нападна!
– Не! Как е възможно това? – Гледах как погледът му се спуска от недокоснатото ми лице надолу към раните по оголените ми гърди, към разкъсаната ми пола и окървавените ми бедра. – Той… той напълно те е малтретирал!
Гледах в сините му очи и чаках да ме утеши и да ме отведе при семейството си, където да се излекувам и където баща ми най-накрая щеше да си плати за стореното.
Но вместо любов, състрадание или дори доброта, в очите му видях шок и ужас.
Преместих тялото си, покривайки се с наметалото си. Артър не направи никакво движение, за да ме задържи в прегръдките си.
– Емили – започна той с глас, който звучеше странно и сковано. – Ясно е, че си била изнасилена, и аз…
Никога няма да разбера какво е искал да каже Артър, защото в този момент от сенките излезе висока, елегантна фигура и насочи дълъг, блед пръст към мен, казвайки:
– Емили Уилър! Нощта те е избрала; твоята смърт ще бъде твоето раждане! Нощта те зове; вслушай се в сладкия ѝ глас. Съдбата ти те очаква в Дома на нощта!
Челото ми избухна в ослепителна болка и аз покрих главата си с ръце, като треперех силно и чаках да умра.
Забележително е, че със следващия дъх, който поех, гърдите ми се отпуснаха и сладкият въздух свободно потече в мен. Отворих очи и видях, че Артър стои на няколко метра от мястото, където бях приклекнала, сякаш беше започнал да бяга. Тъмната фигура беше висок мъж. Първото нещо, което забелязах у него, беше, че на лицето си имаше татуировка с цвят на сапфир, която беше съставена от смели линии, спираловидно преминаващи от полумесеца в центъра на челото, през веждите и надолу по бузите.
– Боже мой! Ти си вампир! – Изригна Артър.
– Да – беше отговорил на Артър той, но едва ли му беше отправил поглед. Цялото му внимание беше насочено към мен. – Емили, разбираш ли какво ти се е случило? – Попита ме вампирът.
– Баща ми ме преби и изнасили. – Когато изрекох думите, ясно и отчетливо, усетих как последната болест напуска тялото ми.
– А богинята Никс те е отбелязала като своя. Тази нощ ти оставяш човешкия живот зад гърба си. Оттук нататък отговаряш само пред нашата богиня, пред нашия Върховен съвет и пред собствената си съвест.
Поклатих глава, без да разбирам истински.
– Но Артър и аз…
– Емили, желая ти доброто, но всичко това е твърде много за мен. Не мога, не искам да имам такива неща в живота си. – И Артър Симптън се обърна и побягна обратно към къщата на родителите си.
Вампирът се пресегна към мен и с грациозност и голяма сила ме вдигна на ръце и каза:
– Остави него и болката от стария си живот зад гърба си, Емили. В Дома на нощта те очакват изцеление и приемане.
Така стигнах до края на записа на случилото се с мен в тази ужасна, прекрасна нощ. Вампирът ме отнесе до черна карета, теглена от четири идеално съчетани черни кобили. Седалките вътре бяха от черно кадифе. Нямаше никакви светлини и аз приветствах тъмнината, намирайки утеха в нея.
Каретата ни отведе в дворец, направен наистина от мрамор, а не от слабата каменна преструвка, която хората от Чикаго бяха създали за своя панаир.
Когато преминахме през портата в дебелите, високи стени, една жена ме посрещна на входното стълбище. Тя също имаше татуировка на сапфирен полумесец в средата на челото си и знаци около него. Махна радостно с ръка, но когато каретата спря и вампирът Следотърсач трябваше да ме вдигне отвътре, тя побърза да се приближи до мен. Сподели дълъг поглед с другия вампир, преди да обърне хипнотизиращия си поглед към мен. Докосна нежно лицето ми и каза:
– Емили, аз съм твоята наставничка Корделия. Тук си в безопасност. Никой няма да те нарани повече.
След това ме заведе в разкошен частен лазарет, изкъпа и превърза тялото ми и ми поръча да пия вино, подправено с нещо топло и с метален вкус.
Все още отпивам от тъмната напитка, докато пиша. Тялото ме боли, но умът ми отново е мой. И както винаги откривам, че се уча…
Назад към част 13 Напред към част 15