П.С.Каст Кристин Каст – Училище за вампири – Скрит – книга 10- част 12

Репхайм

Не му пречеше чак толкова много, че повечето от другите деца все още го избягваха. Деймиън беше мил, но Деймиън беше мил с почти всички, така че Репхайм не беше сигурен дали добротата на момчето има нещо общо с него. Поне Старк и Дарий не се опитваха да го убият или да го държат далеч от Стиви Рей. Напоследък Дарий дори изглеждаше малко приятелски настроен. Воинът от Сина на Еребус всъщност му беше помогнал, когато се беше спънал в автобуса предната вечер, все още слаб от излекуваното си с магия нараняване.
Баща ми ме спаси, а после се закле като Воин на смъртта. Той наистина ме обича и е избрал страната на Светлината срещу Мрака. Мисълта за това накара Репхайм да се усмихне, макар че бившият гарван-демон не беше толкова наивен и доверчив, колкото Стиви Рей и останалите го смятаха. Репхайм искаше баща му да продължи по пътя на Никс – искаше го силно. Но той, по-добре от всеки друг, освен от самата богиня, познаваше гнева и насилието, в които падналият безсмъртен се бе потапял в продължение на векове.
Това, че Репхайм съществуваше, беше доказателство за способността на баща му да причинява голяма болка на другите.
Раменете на Репхайм се свиха. Беше стигнал до онази част от училищния терен, където лежеше унищоженият дъб – наполовина до стената на училището, наполовина на земята вътре. Центърът на дебелото старо дърво изглеждаше така, сякаш е бил ударен от мълния, хвърлена от разгневен бог.
Репхайм знаеше по-добре.
Баща му беше безсмъртен, но не беше бог. Калона беше воин, и то паднал.
Чувствайки се странно разтревожен, Репхайм отмести поглед от прореза, който представляваше разрушението в центъра на дървото. Той седна на един от съборените клони, доста по-близо до края на счупената корона на дървото, и изучаваше дебелите клони, които опираха в източната стена на училището.
– Това трябва да се поправи – заговори Репхайм на глас, като изпълни тихата нощ с човечността на собствения си глас.- Стиви Рей и аз бихме могли да поработим заедно върху него. Може би дървото не е пълна загуба.- Той се усмихна.- Моята Червена ме излекува. Защо не и дърво?
Дървото не отговори, но докато Репхайм говореше, той имаше най-странното усещане за дежа вю. Сякаш е бил там и преди, и то не само през поредния учебен ден. Бил е там и преди с вятъра в крилете си и блестящото синьо на дневното небе, което го примамваше.
Веждите на Репхайм се набръчкаха и той ги разтри, усещайки как се надига главоболие. Дали е идвал тук през деня, когато е бил гарван, когато човешката му същност е била скрита толкова дълбоко в него, че тези часове са преминавали като сенчесто, неясно петно от зрение, звук и мирис?
Единственият отговор, който Репхайм получи, беше тъпото пулсиране в слепоочията му.
Вятърът се движеше около него, шумолеше през съборените клони и караше редките, потъмнели от зимата листа, които все още се държаха упорито за стария дъб, да шепнат. За миг му се стори, че дървото се опитва да му говори – опитва се да му разкрие тайните си.
Погледът на Репхайм се върна в центъра на дървото. Сенки. Счупена кора. Разцепен ствол. Открити корени. И изглеждаше така, сякаш земята близо до центъра на дървото вече беше започнала да ерозира, почти като че ли под нея се образуваше яма.
Репхайм потрепери. Под дървото е имало яма. Такава, която векове наред е затваряла Калона в земята. Споменът за тези векове и за ужасното, изпълнено с гняв, насилие и самота полусъществуване, което той бе преживял през това време, все още бе част от тежкото бреме, което Репхайм носеше.
– Богиньо, знам, че си ми простила за миналото и за това винаги ще ти бъда благодарен. Но можеш ли да ме научиш как наистина да си простя?
Вятърът отново зашумя. Звукът беше успокояващ, сякаш древният шепот на дървото можеше да бъде гласът на богинята.
– Ще приема това за знак – изрече Репхайм на глас към дървото, като притисна отворената си длан към кората до него.- Ще помоля Стиви Рей да ми помогне да поправя насилието, което те съкруши. Скоро. Давам думата си. Ще се върна скоро.- Когато Репхайм се отдалечи, за да продължи да патрулира в периметъра на училището, той си помисли, че може би е чул раздвижване дълбоко под дървото, и си представи, че старият дъб му благодари.

 

Аурокс

Аурокс крачеше развълнувано, като с три крачки преодоляваше малкото, издълбано пространство под разбития дъб. После се обърна и направи три крачки назад. Назад и напред, назад и напред. Мислеше… мислеше… мислеше… мислеше… и отчаяно искаше да има план.
Главата го болеше. При падането си в ямата не беше счупил черепа си, но раната на главата му се беше разкървавила и подула. Той изпитваше глад. Жажда. Трудно му беше да си почива в земята, макар че тялото му беше изтощено и трябваше да спи, за да може да се излекува.
Защо смяташе, че е добра идея да се върне в това училище – да се скрие на територията, където живееха професорът, когото бе убил, както и момчето, което се бе опитал да убие?
Аурокс сложи глава в ръцете си. Не аз! Искаше му се да изкрещи думите. Не съм убил Дракон Ланкфорд. Не аз нападнах Репхайм. Аз избрах друго! Но изборът му нямаше значение. Беше се превърнал в звяр. Този звяр бе оставил след себе си смърт и разрушения.
Беше глупаво от негова страна да дойде тук. Глупаво е било да вярва, че тук може да намери себе си или да направи нещо добро. Добро? Ако някой разбереше, че се крие в училището, щеше да бъде нападнат, затворен, а може би и убит. Въпреки че не беше тук, за да навреди, това нямаше да има значение. Той щеше да погълне гнева на тези, които го открият, и звярът щеше да се появи. Той нямаше да може да го контролира. Воините на Синовете на Еребус щяха да го обкръжат и да сложат край на жалкото му съществуване.
Веднъж вече го контролирах. Не нападнах Зоуи. Но дали изобщо щеше да получи възможност да се опита да обясни, че не е искал да навреди? Дори да има миг, в който да изпита самоконтрола си и да докаже, че е нещо повече от звяра в себе си? Аурокс възобнови крачките си. Не, намеренията му нямаше да имат значение за никого в Дома на нощта. Те щяха да видят само звяра.
Дори Зоуи? Дали дори Зоуи щеше да е против него?

„Зоуи те защити от Воините. Благодарение на нейната закрила успя да избягаш.“

Гласът на баба Редбърд успокои бурните му мисли. Зоуи го беше закриляла. Беше повярвала, че той може да контролира звяра достатъчно, за да не я нарани. Баба ѝ му беше предложила убежище. Зоуи не можеше да иска смъртта му.
Другите обаче щяха.
Аурокс не ги обвиняваше. Той заслужаваше смърт. Независимо от факта, че напоследък бе започнал да чувства, да копнее за друг живот, за друг избор, това не променяше миналото. Беше извършил насилствени, гнусни действия. Беше направил всичко, което жрицата му беше заповядала.
Неферет…
Дори и безмълвно, като неизказана дума в съзнанието му, името предизвикваше тръпка в развълнуваното му тяло.
Звярът в него искаше да отиде при жрицата. Звярът в него трябваше да ѝ служи.
– Аз съм нещо повече от звяр.- Земята около него погълна думите, заглушавайки човешката същност на Аурокс. В отчаянието си той се хвана за един извит корен и започна да се изтегля нагоре и да излиза от мръсната яма.
– Това трябва да се поправи.
Думите се понесоха към Аурокс. Тялото му замръзна. Той разпозна гласа – Репхайм. Баба му беше казала истината. Момчето беше живо.
Невидимият товар на Аурокс леко се повдигна.
Това беше една смърт, която не трябваше да тежи на съвестта му.
Аурокс приклекна и мълчаливо се напрегна, за да чуе на кого говори Репхайм. Той не изпитваше гняв или насилие. Със сигурност, ако Репхайм изобщо подозираше, че Аурокс е скрит толкова близо, момчето щеше да е изпълнено с чувство на отмъщение, нали?
Времето сякаш течеше бавно. Вятърът се усили. Аурокс чуваше как той се блъска в сухите листа на счупеното дърво над него. Той долови думите, които се носеха с хладния въздух: работа… дърво… Червената излекуван… Всичко това в гласа на Репхайм, в който отсъстваше злоба, сякаш той просто размишляваше на глас. И тогава вятърът му донесе молитвата на момчето:
– Богиньо, знам, че си ми простила за миналото и за това винаги ще ти бъда благодарен. Но можеш ли да ме научиш как да си простя наистина?- Аурокс едва дишаше.
Репхайм искаше помощта на своята богиня, за да си прости? Защо?
Аурокс потърка пулсиращата си глава и се замисли. Жрицата рядко бе разговаряла с него, освен за да му заповяда да извърши акт на насилие. Но тя говореше около него, сякаш Аурокс нямаше способността да я чуе или да формулира собствени мисли. Какво знаеше той за Репхайм? Той беше син на безсмъртния Калона. Беше прокълнат да бъде момче през нощта и гарван през деня.
Прокълнат?
Току-що бе чул Репхайм да се моли и в тази молитва той бе признал прошката на Никс. Със сигурност богинята не би проклела и простила с един и същи дъх.
Тогава с леко изненадано движение Аурокс си спомни за гарвана, който се беше появил и бе вдигнал такъв шум, че бе накарал Аурокс да падне в тази яма.
Да не би това да е бил Репхайм? Тялото на Аурокс се напрегна и той се подготви за предстоящата на пръв поглед неизбежна конфронтация.
– Давам думата си. Скоро ще се върна. – гласът на Репхайм се носеше надолу към Аурокс. Момчето си тръгваше, макар и временно. Аурокс се отпусна на земната стена. Тялото го болеше, а умът му се въртеше.
Това, че не можеше да остане в ямата, беше очевидно, но това беше всичко, което беше очевидно за Аурокс.
Дали богинята на Репхайм, тази, която му беше простила, също го беше довела до ямата на Аурокс? Ако е така, дали това е било, за да покаже на Аурокс изкупление или отмъщение?
Трябваше ли да се предаде, може би на Зоуи, и да понесе каквито и да било последствия?
Ами ако звярът се появи отново и този път той изобщо не може да го контролира?
Трябваше ли да избяга?
Дали да отиде при жрицата и да поиска отговори?
– Нищо не знам – прошепна си той.- Нищо не знам.
Аурокс наведе глава под тежестта на своето объркване и копнеж. Неуверено, безмълвно, той подражаваше на Репхайм със собствената си молитва. Тя беше проста. Беше искрена. И за пръв път в живота си Аурокс се молеше.
Никс, ако ти наистина си прощаваща богиня, моля те, помогни ми… моля те…

Назад към част 11                                                         Напред към част 13

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *