П.С.Каст Кристин Каст – Училище за вампири – Скрит – книга 10- част 21

Зоуи

– Богинята знае, че мразя да го казвам, но грешах. Това е като да гледаш „Глупавата годеница“.- Афродита поклати глава и извърна очи. Тя, Стиви Рей и аз вървяхме бавно към паркинга и чакащия автобус, пълен с деца. Движехме се бавно, защото бяхме супер заети да зяпаме Деймиън и момчето-репортер, Адам. Двамата стояха до новинарския микробус на „Фокс 23″, усмихваха се и разговаряха.
– Шшшш!- Прошепнах на Афродита.- Те ще те чуят и това ще смути Деймиън.
– О, моля ти се – изхрипря Афродита.- Гейското момче е цялото в трепети, или в атитюди, или в каквото и да е друго. Той не ни обръща никакво внимание.
– Просто се радвам, че флиртува – казах аз.
– Виж! Те вадят телефоните си!- Изригна с шепот Стиви Рей, който беше прекалено възклицателен, за да бъде шепот.
– Отново сгреших – каза Афродита.- Това не е като да гледаш “ Годеницата“. Това е като да гледаш „Национален географски канал“.
– Мисля, че е сладурче – каза Стиви Рей.
– Човекът, който говори с Деймиън ли?- Попита Шейлин, когато се присъедини към нас.
– Да. Смятаме, че си ореждат среща – каза Стиви Рей, като все още зяпаше.
– Той има меки, хубави цветове – каза Шейлин.- Всъщност, те си подхождат много добре с тези на Деймиън.
– Какво, дъгите им се сливат?- Изсмя се саркастично Афродита.
Шейлин се намръщи.
– Те нямат цветове на дъгата. Това е толкова ужасен стереотип. Те имат цветовете на лятното небе – синьо и жълто. Деймиън има и някакви бели кълбести неща, които много приличат на купести облаци.
– О, за бога, тя изобщо няма чувство за хумор – каза Афродита.
– Афродита, трябва да спреш да наричаш Шейлин така. Не е хубаво – каза Стиви Рей.
– Така че, за справка за в бъдеще, колко не е хубаво по скалата на дебилно-смислените думи?- Тя вдигна въпросително руса вежда към Стиви Рей.- Дали е по-скоро „asstard“, „fucktard“, или „old school“, „hardcore“, „retard not nice“?
– Ти си Върховната жрица, но аз казвам, че като и отговаряш изобщо, само я насърчаваш. Знаеш ли, като това, което се случва, когато вдигнеш крещящо малко дете – то продължава да крещи – каза Шейлин, звучейки много вещо.
Единственото, което си помислих, беше, че Афродита ще и изтръгне косата от корените.
Вместо това Афродита се засмя.
– Ей, това беше шега! Може би наистина има личност.
– Афродита, мисля, че може би имаш увреждане на мозъка – каза Стиви Рей.
– Благодаря ти – каза Афродита.- Качвам се на автобуса. И аз определям времето на гей момчето. Ако той флиртува повече от пет минути, ще…- Думите ѝ спряха, когато се обърна към автобуса. Очите ми проследиха погледа ѝ. Шоуни и Ерин стояха точно пред отворената врата на автобуса. Шоуни изглеждаше разстроена. На лицето на Ерин нямаше никакво изражение. Видях, че разговарят, но бяхме твърде далеч, за да чуем какво си казват.
– Има нещо нередно в нея – каза Шейлин.
– В коя от тях?- Попита Стиви Рей.
– Ерин – каза Шейлин.
– Шейлин е права. Има нещо нередно в Ерин – каза Афродита.
Не можех да кажа кое ме шокира повече – това, което Афродита и Шейлин казваха, или това, че се съгласяваха.
– Кажи ми какво виждаш – тихо заговори Стиви Рей на Шейлин.
– Ето най-добрият начин, по който мога да го опиша. Имаше един водосток, който минаваше зад къщата, в която живеех, когато бях дете, точно преди да загубя зрението си. Играех си край него и се преструвах, че е бълбукащ, красив планински поток и че съм израснала в Скалистите планини на Колорадо, защото беше бистър и дори малко красив. Но в момента, в който се приближих до него, усетих миризмата му. Миришеше на химикали и на нещо друго, на нещо гниещо. Водата изглеждаше добре, но под повърхността беше мръсна, замърсена.
– Шейлин.- Бях на ръба на търпението си. Чувствах се така, сякаш слушам едно от стихотворенията на Крамиша – а това не е непременно хубаво.- Какво, по дяволите, говориш? Ерин е с цвета на замърсена вода? И ако е така, защо не си казала нещо досега?
– Тя се променя!- Изкрещя Шейлин. Когато лицата в автобуса, заедно с Шоуни и Ерин, обърнаха глави към нас, тя добави:- Изглежда, че зимата се променя в пролет! Не е ли прекрасна нощ?
Децата поклащаха глави и смръщваха чела пред нея, но поне изглеждаше, че са престанали да слушат.
– О, по дяволите. Ти изобщо не си добра в шпионажа.- Снижи глас и ни смъмри Афродита.- Зи, замисли се. Всичко е просто. Това, което Шейлин казва, е, че Ерин изглежда както преди – красива, руса, популярна, перфектна. Нали знаете, типична. Но истината е, че под повърхността и има нещо гнило. Не можеш да го видиш. Аз не мога да го видя. Но Шейлин може.
Афродита погледна към автобуса. Всички погледнахме заедно с нея навреме, за да видим как Шоуни поклаща глава с „не“ и изчезва бързо нагоре по черните стълби с гумени протектори, докато Ерин стоеше там и изглеждаше красива, но много, много студена.
– Изглежда, че Шоуни също може да го види. Не че ще и повярваме. Бихме повярвали, че просто е ядосана на Ерин, защото близнаците Доркамиз са били хирургически разделени.
– Мисля, че това е доста сурово – казах аз.
– Аз също – каза Стиви Рей.- Но интуицията ми подсказва, че това е истината.
– Моята също – каза Деймиън и се приближи до нас. Бузите му все още бяха зачервени и той махна весело, когато микробусът на „Фокс 23“ се отдалечи, но вниманието му беше насочено към Ерин.- Интуицията ми подсказва и нещо друго.
– Че ти и момчето от „Новини“ ще станете задни приятели?- Гласът на Афродита беше бодър и учтив, което беше в пряко противоречие с това, което току-що беше казала.
– Това не е твоя работа – каза Деймиън, след което плавно премина към:- И може би искаш да внимаваш, Афродита. Това, което се готвя да кажа, ще разтърси света ти.
– Това е сериозна стара поговорка – каза Афродита.
– Стара не означава неточна – каза Деймиън.- Ти преведе това, което Шейлин си представяше. Това означава, че действаш като оракул.
– Аз не съм проклет оракул. Аз съм пророчица.- Афродита наистина изглеждаше вбесена.
– Оракул – пророчица – Деймиън вдигна първо едната, после другата ръка, сякаш измерваше нещо във всяка длан и ги изравняваше.- Струва ми се, че е едно и също нещо. Провери историята си, пророчице. Сибила, Делфи, Касандра! Тези имена не ти ли звучат познато?
– Не. Сериозно. Опитвам се да не чета прекалено много.
– Е, на твое място щях да започна. Те са само първите три от многото, които идват на ум на добре образованото ми съзнание. Някои ги наричат Оракул. Някои ги наричат пророчици. Едно и също нещо.
– Мога ли да получа кратката версия от интернет?- Афродита се опитваше да звучи като умница, но лицето ѝ беше загубило целия си цвят, а очите ѝ изглеждаха гигантски и дори по-топазово сини от обикновено. И уплашени. Изглеждаше супер уплашена.
– Добре, добре, научих урока.- Казвам аз:- Добре, ние! Казах това с удоволствие. Когато всички само ме гледаха неразбиращо, се опитах да обясня.
– Танатос каза, че трябва да упражняваме дарбите си. Мисля, че това, което се случи току-що, е нещо като допълнителен кредит за нас. Какво ще кажете да се качим на автобуса, да се върнем в тунелите и да гледаме повторения на „Граница“?“
– Граница? Включвам се – каза Шейлин и тръгна към автобуса.
– Харесва ми Уолтър – каза Афродита.- Той ми напомня на дядо ми. Е, с изключение на това, че Уолтър е малко по-интелигентен и е надрусан и луд, а не пиян и психопат. И все пак странно, но и двамата са симпатични.
– Ти имаш дядо? И го харесваш?- Изпревари ме с въпроса Стиви Рей.
– Разбира се, че имам дядо. Ти какво си, идиот по биология?- Тогава Афродита сви рамене.- Както и да е. Семейството ми е доста трудно за обяснение. Ще я проследвам в автобуса.- И тя го направи. Тя последва Шейлин.
Стиви Рей, Деймиън и аз останахме сами.
– Луд град – беше всичко, което се сетих да кажа.
– Наистина – кимна Деймиън.
– Добре, ами мислиш ли, че всички останали са в автобуса?- Попитах.
– Надявам се. Знам, че Репхайм е там, а до изгрева остават само няколко часа. Мога да бъда почти сигурна, че никога не е гледал епизоди на „Граница“, а мисля, че ще му харесат. Гледането на DVD-та, завити с него, звучи много добре точно сега, дори и да се налага да го правим с Афродита от „Луд град“.- Тя ми се усмихна.- Можем ли да поръчаме пица “ Андолини“?
– Разбира се – казах аз.
– Ура…- Деймиън прочисти гърлото си с режисьорска прецизност.
– Да?- Попитах.
– Момичета, мислите ли, че ще е ужасно, ако, хм, може би, се срещна с някого на кафе. Късно. Вечерта. В кафенето на Чери Стрийт?
– Все още ли са отворени?- Попитах, като погледнах телефона си. Беше почти 4:00 сутринта.
– Започнаха да работят денонощно. Ледената буря унищожи бизнеса за седмици и те се опитват да компенсират, като обслужват, ами, нощната публика – обясни Деймиън.
– Сериозно? Остават отворени заради нас?- Толкова си спомнях за страхотните им деликатесни сандвичи и красивото местно изкуство, което излагаха.- Преди затваряха в 23:00!
– Вече не – каза той щастливо.
– Уау, това е страхотно. Искам да кажа, че никога не съм била там, но е страхотно, че едно кафене остава отворено в Мидтаун, за да можем да се мотаем там – каза Стиви Рей.
– Какво ще кажеш утре Дарий да отбие автобуса там на връщане към депото?- Последвах интуицията си. Нормално е група гимназисти да искат да се отбият в някое кафене след училище.- Деймиън, ако отидеш тази вечер, би ли попитал този, който работи, дали няма да има нищо против да се отбием утре?
– Определено бих разузнал!- Тогава изражението на Деймиън помръкна.- И така, какво мислиш? Ще ме намрази ли Джак?
– О, скъпи, не!- Казах бързо.- Разбира се, че няма да го направи.
– Джак би разбрал – добави Стиви Рей.- Той не би искал да си тъжен и самотен, докато чакаш той да се върне.
– Той ще го направи, нали?- Деймиън се взираше в очите ми. – Джак ще се върне, нали?
„Душите им е писано да се срещнат отново…“ – думите бяха прошепнати в ума ми. Като разпознах мъдрия, познат глас на Никс, се усмихнах и преплетох ръката си с тази на Деймиън. – Той ще го направи. Обещавам. И Богинята също.
Деймиън избърса сълзите от очите си.
– Имам среща! И ще бъда щастлив от нея.
– Да!- Казах.
– Толкова съм щастлива, че мога да се изплюя! Макар че това е малко гадно – каза Стиви Рей и взе другата ръка на Деймиън.
– Това е странна поговорка – отбеляза Деймиън.
– Напълно – казах аз.- Знаеш ли, че беше отвратително по време на филма „Титаник“, когато Леонардо направи цялата тази сцена с плюенето на Кейт.
– Никога нямаше да се случи – съгласи се Деймиън.- Това беше единственият недостатък в този филм.
– Е, това и превръщането на Лео в привлекателен сладолед – добавих аз.
Деймиън и Стиви Рей издадоха звуци в абсолютно съгласие с мен, докато се приближавахме към автобуса. Можех да видя лицата на децата в прозорците. Изглеждаше, че е пълен, което ме накара да почувствам гигантско облекчение, защото бях повече от готова да се прибера у дома. Старк беше там, застанал в горната част на стълбите до Дарий. Очите му ме намериха и погледът му накара кожата ми да изтръпне и да се затопли. Репхайм седеше на първата седалка, точно срещу Крамиша, и на практика усещах как Стиви Рей вибрира от радост, докато му махаше. Шейлин и Афродита се изкачваха по стълбите. Не можех да видя лицето на Афродита, но разрошената ѝ коса говореше, че вече флиртува с Воина.
Добре де, Мракът беше болка в задника и ни се случваха тежки неща, но поне бяхме заедно и имахме любов. Винаги любов.
– Трябва да поговоря с теб.
Безчувственият глас на Ерин беше като ледена вода върху щастливия ми душ.
– Добре, разбира се. Хей, след секунда ще бъда в автобуса – казах на Стиви Рей и Деймиън.
– Аз оставам.- Ерин изрече двете думи веднага щом останахме сами.
– Оставам? Имаш предвид тук?- Знаех какво има предвид, но трябваше да се забавя, да спечеля малко време, за да се опитам да се преборя с въпросите в ума си. Искам да кажа, че бях спряла Шоуни, когато тя се опита да се откъсне от нас и да се върне в Къщата на нощта веднага след като с Ерин бяха започнали да имат проблеми. Не трябваше ли аз да спра и Ерин?
– Да, разбира се, че имам предвид тук. Омръзна ми от тунелите. Влажността къса косата ми.
– Е, има продукт за това. Произвежда го Aveda. Утре ще ти вземем малко от салона на „Утика Илхоф“ – казах аз.
– Добре, значи не е само косата ми. Не искам да живея в тунелите. Това е мястото, където ще живея. Това училище. Не искам да ме возят с автобус. Това е глупаво.
– Ерин, знам, че да се возиш на автобус е глупаво. По дяволите, беше глупаво и преди да ме маркират. Но мисля, че трябва да останем заедно. Ние сме нещо повече от група или клика, ние сме семейство.
– Не, ние не сме семейство. Ние сме група деца, които ходят в едно и също училище. Това е всичко. Това е краят.
– Сродствата ни ни правят нещо повече от това.- Тя ме шокираше – не само с това, което казваше, но и с отношението си. Ерин беше толкова проклето студена!- Ерин, минали сме през твърде много неща заедно, за да повярвам, че сме просто група деца, които случайно ходят в едно и също училище.
– Ами ако ти се чувстваш така, но не и аз? Нима аз не мога да избирам? Мислех, че Никс е за свободен избор.
– Така е, но това не означава, че не можем да кажем нещо, когато някой, за когото ни е грижа, се обърка – казах аз.
– Остави я да си тръгне.
Двете с Ерин вдигнахме очи и видяхме Афродита да стои на долното стъпало на автобуса. Беше се облегнала на рамката на вратата със скръстени ръце. Очаквах да видя на лицето ѝ познатата насмешка на Афродита, но тя не изглеждаше ядосана. Не звучеше саркастично. Просто изглеждаше много уверена в себе си. Зад нея видях Стиви Рей и Шейлин. Всяка от тях кимна и тази негласна подкрепа за Афродита ме преобърна, когато осъзнах, че моят Съвет е отсъдил – те са решили какво е най-добро за всички нас, дори и да не е най-доброто за Ерин.
– Благодаря, Афродита. Кой знаеше, че ти ще си тази, която ще се съгласи с мен?- Засмя се Ерин, звучейки раздразнително и детински след спокойната зрялост на Афродита.
– Знаеш ли какво, Ерин, радвам се, че ти и Афродита ми напомнихте – казах аз.- Никс наистина ни дава свободен избор и ако ти избереш да живееш в Дома на нощта, тогава аз ще уважавам това. Надявам се това да не промени нещата с нашия кръг. Ти все още си вода. Твоята стихия и ти все още сте важни за нас.
Устните на Ерин се усмихнаха, но изражението не достигна до студените ѝ сини очи.
– Да, разбира се. Винаги ще бъда вода, а водата може да се плъзне наоколо отвсякъде. Просто се обади, ако имаш нужда от мен. Непременно ще се заема с това.
– Звучи добре – заговорих бързо, чувствайки се супер неловко.- Така че, добре, предполагам, че ще се видим утре.
– Да, точно така. Ще се видим в клас.- С лекомислено махване на ръка Ерин си тръгна.
Качих се по стълбите в автобуса и попитах Дарий:
– Всички ли сме тук?
– Всички са налице и се водят на отчет – отговори той.
– Тогава да се прибираме у дома.- Всички се разпръснахме по местата си – Стиви Рей до Репхайм, Афродита на първата седалка точно зад Дарий като шофьор. Старк ме чакаше на следващата седалка отзад и аз се наведох, целунах го бързо и прошепнах:- Ще отида да проверя какво става с Шоуни, после ще се върна.
– Ще чакам. Винаги – каза той и нежно докосна бузата ми.
Залитах в посока с дупките на паркинга, когато Дарий направи голям обратен завой и се насочи към дългия път на училището, проправяйки си път към задната част на автобуса, където Шоуни седеше сама.
– Имаш ли нещо против да седна за секунда?
– Разбира се, да – каза тя.
– Значи с Ерин вече не си говорите толкова много?
Шоуни сдъвка бузата си и поклати глава.
– Не.
– Тя е доста ядосана.- Опитвах се да измисля нещо, което да кажа и което да помогне на Шоуни да се отвори.
– Не, не мисля, че е така – каза Шоуни.
Аз се намръщих.
– Е, изглеждаше ядосана.
– Не – повтори Шоуни, загледана в прозореца.- Върни се назад и помисли как се държеше през последните няколко дни, но особено днес. „Вбесена“ не я описва.
Наистина се замислих. Ерин беше студена. Беше безчувствена. И това беше всичко, което беше направила.
– Е, права си. Сега, когато наистина се замислям, тя не е била почти нищо друго освен отдръпната, а това е странно – казах аз.
– Знаеш ли какво е по-странно, че тя показва повече чувства от Ерин.- Шоуни посочи през прозореца към малкия двор на професорите, недалеч от края на паркинга. Едно момиче седеше до фонтана там. Докато минавахме покрай него, имаше достатъчно светлина, за да се забележи, че е с лице в ръцете си. Раменете ѝ се тресяха, сякаш плачеше от сърце.
– Кой е това?- Попитах.
– Никол.
– Червената новачка Никол? Сигурна ли си?- Преместих се, опитвайки се да я разгледам по-добре, но вече се движехме по осеяната с дървета алея и гледката ми към момичето беше напълно закрита.
– Сигурна съм – каза Шоуни.- Видях я там по пътя към автобуса.
– Хах – казах аз.- Чудя се какво става с нея?
– Мисля, че нещата се променят за няколко от нас, а понякога това просто е гадно.
– Мога ли да направя нещо, за да не ти е толкова гадно?- Попитах.
Шоуни ме погледна.
– Просто ми бъди приятелка.
Примигнах от изненада.
– Аз съм ти приятелка.
– Дори без Ерин?
– Харесвам те повече без Ерин – казах честно.
– И на мен ми харесва повече – каза Шоуни.
След малко се върнах на мястото си до Старк и му позволих да ме прегърне. Облегнах глава на рамото му и слушах сърцебиенето му, опирайки се на силата и любовта му.
– Обещай ми, че няма да се изплашиш от мен и да се превърнеш в някакъв студен, далечен непознат – казах му тихо.
– Обещавам. Независимо от всичко – каза той без колебание. – А сега изчисти съзнанието си от всичко, освен от факта, че тази вечер ще те принудя да опиташ различна пица.
– Не Сантино? Но ние обичаме тази пица!
– Повярвай ми, Зи. Деймиън ми каза за атинската пица. Каза, че това е амброзията на пиците. Не съм сигурен какво точно означава това, но си мисля, че е повече от добра, така че ще я изберем.
Усмихнах се, отпуснах се до него и се престорих, че за краткото пътуване от Дома на нощта до депото най-големият ми проблем е изборът да разширя хоризонтите си за пица.

Назад към част 20                                                       Напред към част 22

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *