П.С.Каст Кристин Каст – Училище за вампири – Скрит – книга 10- част 25

Шейлин

– Тук. Сега.- Посочи Афродита с пръст към Шейлин, за да я последва. Тя тръгна с трескавата си походка, пресече тревата и се насочи в общата посока към общежитията на новаците.
Шейлин въздъхна, потисна раздразнението си и последва досадната блондинка. Когато я настигна, Афродита вече говореше.
– Добре, трябва да разузнаеш.
– Добре, трябва да си отгледаш малко маниери – каза Шейлин.
Афродита се спря и сведе очи до сини прорези.
– Трябва да знаеш, че този поглед е непривлекателен и причинява ситни бръчки – бързо заговори Шейлин, преди Афродита да каже нещо злобно и умно-хитро.
– Говорила си с Деймиън, нали?
– Може би – отговори неясно Шейлин, без да иска да вкарва Деймиън в неприятности. Но, да, истината беше, че е говорила с него. Всъщност тя наистина беше започнала да харесва Деймиън, както и Стиви Рей и Зоуи. Афродита обаче беше друга история.- Афродита, наистина, изглежда, че ние с теб може би ще трябва да работим заедно, или както и да се нарича това нещо с пророчицата. Така че и на двете ще ни е по-лесно, ако поне се държиш учтиво с мен.
– Не, това би улеснило живота ти. Моят изобщо няма да се промени.
Шейлин поклати глава.
– Наистина? Защо не кажеш на Никс за това си отношение? Имаме да се борим с голяма Тъмнина. Майката на Зоуи току-що беше убита, а сега баба ѝ е в сериозна опасност. Поправи ме, ако греша, но Зоуи не е ли твоя приятелка?
Очите на Афродита отново се свиха, но тя каза само една дума:
– Да.
– Тогава какво ще кажеш да направиш всичко по силите си, за да и помогнеш?
– Аз правя това, кучко – отвърна Афродита.
– Как можеш да си толкова сигурна? Замисляла ли си се някога за дребния факт, че може би, ако беше по-малко омразна, щеше да имаш достъп до повече от дарбите си на пророчица?
Очите на Афродита се разтвориха. Бавно. Дори изглеждаше малко изненадана.
– Не. Никога не съм се замисляла за това.
Шейлин вдигна ръце нагоре в знак на неудовлетвореност.- Господи, от вълци ли си отгледана?
– Донякъде – каза Афродита.- Но те имаха пари.
– Невероятно – промърмори Шейлин. После започна отначало. – Добре, ето какво знам. Когато прочетох аурата ти и се подиграх на малката трептяща светлинка, която видях в теб, това ми обърка главата. Следващият път, когато те погледнах, цветовете ти сякаш се сляха в едно.
– Което очевидно означава, че си видяла, че съм ядосана.
– Не, защото цветовете на всички изглеждаха разлети и неясни, докато не ти се извиних. Чакай, задраскай това. Пълната истина е, че моето Истинско зрение беше разбъркано, докато не ти се извиних и не го мислех сериозно.
– Хм. Това е почти интересно.
– Изобщо не успявам да стигна до теб, нали?
– Доколкото някой може да го направи – каза Афродита.- И така, да се върнем към разузнаването.
– Добре. Да. Какво искаш да направя?
– Намери Ерин. И Далас. Ако съм права, което, само за справка, почти винаги е така, ще ги намериш заедно.
– И това би било лошо, нали?
– Имаш ли мозъчни увреждания?
– Дори няма да отговоря на този въпрос – каза Шейлин.
– Добре. Нямаме време за свързване на точките. След няколко часа ще се разсъмне. Автобусът ще се върне в депото, а Калона ще се отправи към гадното леговище на Неферет.
– Да, Калона ще чака до зори, за да бъде отслабена от слънцето, без да е напълно очевидно, че чака, докато тя бъде отслабена от слънцето, не изглежда да се получи – каза Шейлин, поглеждайки към небето.
– За какво, по дяволите, говориш, шибаняк?
Шейлин посочи нагоре.
– Дъждовни облаци. Много от тях. Наистина ми се иска да се разсеят. Закриват слънцето и отслабващия му ефект. А сега кой е шибанякът?
– Не ме наричай шибаняк – каза Афродита.
– Е, тогава и ти не ме наричай такава – каза Шейлин.
– Ще помисля за това. Да се върнем към първоначалната ми точка – преди да се върнем в депото и Калона да потегли, искам да провериш цветовете на Далас и Ерин. Всяка допълнителна информация, която можеш да ни дадеш за Ерин, особено за това дали е предателска, скимтяща кучка, перифразирам дали информацията на Шоуни, ще е от полза. Имам едно усещане за тях и то не е топло и пухкаво.
– Добре, да, звучи добре, но нямам представа къде може да са. А ти? Това ли е една от дарбите ти?- Попита Шейлин.
– Богиньо, ти си с увреждане на мозъка. Не, нямам GPS в главата си. Имам обаче мозък в нея. Той ми казва, че ако Ерин и Далас вършат гадости, има смисъл да започна да ги търся в стаята на Ерин – стаята в общежитието, която тя вече не дели с Шоуни.
– О, да. Това има смисъл.- Шейлин се поколеба.- Но аз не знам коя стая в общежитието е нейната.
– Трети етаж, номер тридесет и шест. Когато споделяха един мозък, казваха, че това означава размера на гърдите им. Аз казвах, че това е общият им коефициент на интелигентност.
– Разбира се, че си го казала – каза Шейлин.
– Виждаш ли, ти ме разбираш!- Каза с фалшив ентусиазъм Афродита.- Ще се срещнем при автобуса. Скоро.- Афродита започна да си тръгва, спря и добави:- Моля те.
Очите на Шейлин се разшириха.
Афродита извъртя очи и отвори уста, очевидно готвейки се да каже нещо омразно. После спря, вгледа се над нея за един дълъг миг, преди да погледне към Шейлин и да каже:
– Изглежда, че желанието ти се сбъдва. Дъждовните облаци се разсейват.- После Афродита отметна косата си и се дръпна настрани.
Шейлин поклати глава.
– Пълна лудница – промърмори си тя, докато се отправяше към женското общежитие.- Никс, не те познавам много добре и не искам да си мислиш, че съм груба, богохулна или нещо подобно, но Афродита като твоя пророчица? Защо?
– Никой не знае и мисля, че това включва и самата Афродита.
Шейлин подскочи от изненада, когато Ерик излезе от сянката на близкия дъб.
– Ерик! Какво правиш тук?- Ръката на Шейлин се насочи към гърлото ѝ. Представяше си, че Ерик може да види колко силно бие пулсът ѝ там, и то не само защото я беше изненадал. Първият ѝ поглед към него винаги беше един и същ – неговата абсолютна, пълна, висока/тъмна/красива красота беше очевидна и разсейваща. Но после зърваше цветовете му и те не бяха толкова привлекателни. Шейлин беше решила, че той е като едно от онези великолепно изрисувани парчета керамика, които ти се иска да използваш, за да си сипеш салата или нещо друго, но ако обърнеш парчето, ще видиш етикета ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: НЕ ИЗПОЛЗВАЙТЕ ЗА ПОСТАВЯНЕ НА ХРАНА.
– Съжалявам. Не исках да те плаша. Излязох тук да отлагам.- Усмивката му беше като крушка с мощност милион вата. Шейлин разбираше защо почти сто процента от новаците бяха влюбени в него. Проблемът беше, че тя виждаше и нещо повече от неговото великолепие.
– Не исках да те прекъсвам. Ще те оставя да се върнеш към отлагането си. До нови срещи.
– Чакай.- Той докосна ръката ѝ, само за миг, докато тя минаваше покрай него, подканяйки я да спре.- Мислех, че сме приятели.
Шейлин го изучаваше. Когато Ерик я бе белязал, цветовете му се състояха предимно от нерешително, грахово зелено, което засенчваше ярките проблясъци на нещо, което може би беше златисто, като слънчевите лъчи, но бяха твърде мимолетни, за да може да бъде сигурна. Освен това той беше някак мъглив и колеблив. През последните няколко дни не беше обръщала особено внимание на цветовете му, така че когато се съсредоточи, Шейлин с изненада видя, че макар зеленото му все още да беше налице, то беше изсветляло и сега не напомняше за кашав грах. Вместо това ѝ напомняше на тюркоаз, като красив зелен тюркоаз от морска пяна. А навсякъде около зелено-синьото мъгливата смесица от сиво се беше вдигнала и разкриваше плътен загар като пясъка на красив, недокоснат плаж. Чувствайки се малко като попаднала в дълбока вода, Шейлин се опита да не изглежда нервна и изригна:
– Да, ние сме приятели, но това е всичко.
– Не съм питал за нищо друго, нали?
Шейлин срещна очите му. Бяха ярки и сини и прекалено много време прекарваха на юг, за да стигнат до гърдите ѝ. Разбира се, да кажеш нещо от рода на „ти определено искаш да бъдем приятели с облаги“ звучеше твърде много като нещо, което би казала Афродита. Затова вместо това тя избра по-хубав отговор.
– Не, не си поискал нищо друго.
Той отново се усмихна.
– Значи можем да бъдем приятели?
Беше трудно да не му се усмихне в отговор и, честно казано, не можеше да се сети за причина да не го направи. Шейлин се усмихна и кимна.
– Да, приятели.
– Страхотно! Какво ще кажеш да те заведа до мястото, където отиваш? С теб мога да отлагам също толкова добре, колкото и сам.
– За какво отлагаш?- Шейлин избегна въпроса къде отива и просто се запъти в общата посока към общежитията. Бавно.
– Плановете за уроците – каза той с въздишка.- Наистина мразя да ги пиша. Знаеш ли, никога не съм искал да бъда професор.
– Да, всички знаят това. Ти трябваше да бъдеш филмова звезда – каза Шейлин. Тя говореше непринудено. Не искаше да бъде покровителствена или саркастична, но болката в сините му очи подсказваше, че вероятно е прозвучала и като двете.
– Да – повтори той с отсечен глас, отвърна поглед от нея и пъхна ръце в джобовете на дънките си.- Всички знаят това.
– Хей, но това с Ловеца е просто малка неравност по пътя към Холивуд, нали? На колко си, на двадесет и една?
– Деветнайсет. Току-що завърших Промяната преди няколко месеца. Защо? Изглеждам ли стар?
Шейлин се засмя.
– Двадесет и една не е стар.
– Стар е, ако трябва да прибавиш четири години към нея, а аз току-що започнах четиригодишна работа на Ловеца.
– Това, че си следотърсач, означава ли, че трябва да останеш в „Къщата на нощта“ в Тулса?
– Опитваш се да се отървеш от мен?- Той звучеше само наполовина като на шега.
– Не, разбира се, че не – увери го тя.- Исках да кажа, че не можеш ли да се прехвърлиш на Западното крайбрежие и да продължиш да бъдеш следотърсач? Трябва да има Дом на нощта по-близо до Холивуд, отколкото този.- Докато говореха, Шейлин осъзна, че Ерик не звучи като разярен, разглезен хлапак. Той просто звучеше уморен и разочарован, а може би дори малко депресиран.
– Вече го проверих. Отговорът, който получих, беше странен и малко ужасяващ.- Той направи пауза и ѝ отправи страничен поглед.- Е, сигурно е по-страшно за децата, които са следени, отколкото за мен.
– Била съм там – минала съм през това. Не беше толкова страшно. Всъщност беше доста забавно – каза тя.
Ерик се намръщи.
– Предполагаше се, че съм силен и уверен и може би малко страшен.
– И така, искаш да бъдеш страшен?
Това го накара да се засмее.
– Не, не съвсем. А и самото Маркиране така или иначе не е страшната част, или поне не се предполагаше, че ще бъде. Частта, която определено не е нормална, е, че в кръвта ми има нещо, което ме държи закотвен на това място. Да, мога да пътувам, но само ако е защото кръвта ми ме зове да маркирам дете, което принадлежи на тази Къща на нощта.
– Така че ти си нещо като GPS за новаци.
– Предполагам.- Ерик не звучеше развълнуван от това.- Хей, но стига толкова за мен. Къде отиваш?
Шейлин преглътна сухотата в гърлото си и изрече първата лъжа, която ѝ дойде на ум.
– Отивам в общежитието. Афродита ме помоли да взема някои нейни неща от стаята ѝ.
– Тя помоли, като в смисъл, „Моля те, би ли могла?“ Или е заповядала, в смисъл „Вземи нещата ми, или ще ти вържа ръцете с гумени ленти и ще те напъхам във вряща тенджера, както готвачът на майка ми би сготвил омар!“
Шейлин се захили.
– Според мен актьорските ти умения или са се повишили, или са се понижили, защото звучиш твърде много като Афродита.
Той потръпна.
– Ще се опитам да не го правя повече.
– Но в отговор на въпроса ти – по-скоро приличаше на втория пример, отколкото на първия.
– Голяма изненада. И така, ще те заведа до общежитието. Добре?
Шейлин срещна очите му. Какво би могло да се случи?
– Добре – каза тя.

Назад към част 24                                                         Напред към част 26

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *