Зоуи
– Тя все още спи – каза Дарий, като запази гласа си тих и затвори тихо вратата на стаята на Афродита зад себе си.
– Наистина е късно. Добре ли е тя? – Попитах, чувствайки се странно да стоя в коридора и да шепна.
– Ще се справи. – Каза Дарий. – Миналата нощ беше трудна за нея.
– Колко пияна беше? – Попита саркастично Старк.
– Баща ѝ беше убит в кампуса на нашето училище. Тя се напи – отвърна уклончиво Дарий.
– И сега е с коктейл – каза Старк.
– И сега трябва да си почине – поправи го Дарий, като сякаш се изправи и стана по-висок.
А, глупости. Само от това имах нужда – Старк и Дарий да се сбият.
– Почивката е добра идея. – Преместих се така, че да застана между тях. – Спомням си колко ужасно се чувствах, след като убиха майка ми. Ти също помниш, нали, Старк? – Попитах остро.
– Не си спомням да си била пияна – каза той.
– И не си спомням да си бил осъдителен! – Най-накрая ми беше писнало. – Богиньо, дай на момичето почивка. Баща ѝ беше убит, а майка ѝ се отрече от нея – всичко това в една и съща нощ. Както и да го погледнеш, това е гадно.
– Да се напиеш не е правилният начин да се справиш с това – каза Старк.
– Кой, по дяволите, го казва? Звучиш така, сякаш си на милиард години. Просто я остави на мира – казах аз.
– Ти си тази, която каза, че искаш да я види. И сега си тук, а тя е прекалено надрусана, за да може дори да говори с теб – каза Старк.
– Не, казах, че искам да я проверя. – Обърнах се към Дарий. – Тя ще се оправи ли?
– Да, вярвам, че ще е добре – каза той.
– Ето – обърнах се към Старк. – Тя е проверена.
– Не искам да те обиждам, жрице, но не може ли двамата да намерите друго място, където да се карате? Моята пророчица наистина има нужда от почивка – каза Дарий.
Раменете на Старк се свиха и той потърка лицето си с ръка. – Ние със Зи не се караме. – Той ме погледна и се усмихна извинително. – Поне не исках да започвам кавга. Съжалявам за това.
– Няма страшно – казах аз. – И аз също не искам да се караме.
– Добре. – Усмивката му се разшири и той отново изглеждаше обичайната си сладка, очарователна същност. – Ей, Дарий, това, че исках да се държа като глупак, не беше причината да дойда тук със Зи.
Устните на Дарий се наклониха нагоре.
– Радвам се да го чуя.
– Всъщност дойдох да те попитам дали знаеш нещо за едно подобно на мазе място тук. Деймиън спомена, че според него Драконът съхранява там стари щитове и мечове.
– Наистина знам за такова място. То се простира под основната част на училищната сграда. Входът към него е от коридора, който минава между полевата сграда и конюшнята.
– Знаеш ли дали има повече от един вход?- Попитах.
– Не съм сигурен. Бил съм там само няколко пъти и тогава посещенията ми бяха кратки. Просто връщах ненужните щитове на мястото им за съхранение. Споменът ми е за дълга, тъмна стая. Таванът е нисък, но подът е каменен и е изградена също толкова солидно, колкото и останалата част от Дома на нощта.
– Звучи идеално – каза Старк. – Би ли ни показал как да стигнем дотам?
– Разбира се. – Той се поколеба и погледна през рамо към затворената врата на стаята в общежитието, която споделяше с Афродита.
– Няма да се налага да отсъстваш дълго – уверих го аз. – Просто ни покажи мазето, а после можеш да се върнеш тук и да видиш дали Афродита е готова да яде нещо.
– Един голям, мазен хамбургер и пържени картофи са добри за махмурлук – каза Старк.
Дарий се усмихна.
– Афродита казва, че момичетата, които ядат крави, започват да приличат на тях.
– Разбира се, че е така – казах аз. – Може би ще искаш да и донесеш нещо по-малко говеждо и повече секси коте.
– Ей, бих платил да гледам какво ще направи Афродита, ако Дарий и донесе купичка сметана и консерва риба тон – каза Старк.
Тримата се засмяхме, докато се отправяхме от женското общежитие към къщата на игрището. Нощта беше необичайно топла за февруари. Помислих си, че дори усещам пролетта от мекия бриз, който духаше из кампуса. Определено чувах звуци, които означаваха пролет – новаци, които разговаряха на светлината на лампите, и котки, които мяукаха на избрания от тях вампир.
Котки!
– Ах, по дяволите! Нала и всички останали котки все още са в депото. Сигурно са напълно изплашени, че не сме се върнали – казах аз.
– Ще се справят за няколко дни – каза Старк. – Всички те имат онези големи автоматични хранилки и обичат да пият от онзи душ горе в депото, който не се изключва, помниш ли?
– Тоалетните им ще станат супер гадни. – Направих гримаса, само като си помислих колко изключително сърдита ще стане и без това сърдитата Нала.
– Да, това ще бъде отвратително – каза Старк. Дарий измърмори в знак на съгласие. – Съжалявам за бедната херцогиня, че е останала с всички тези котки.
– Хей, тя харесва котките – напомних му аз. – Всъщност е спала с котката Ками на Деймиън.
– Всички харесват котето Ками на Деймиън – каза Старк и се усмихна.
– Ако се наложи да останем тук повече от още една нощ, ще кажа на Танатос, че трябва да си вземем котките, а и херцогинята, без значение какво ще кажат полицаите по въпроса – казах аз.
– Ние не сме престъпници. Не сме направили нищо лошо и трябва да ни бъде позволено да си тръгнем – да продължим нормалния си живот – каза Дарий. Дори той звучеше разочарован.
– И все пак ние сме затворени тук – казах аз.
Никой от тях нямаше какво да каже по този въпрос. Какво имаше да се каже? Истината беше, че един луд безсмъртен, който може би все още е повече призрак, отколкото твърдо тяло, вероятно е изял кмета. Как щяхме да докажем това, а дори и да успеехме да се сдобием с доказателство, дали човешката полиция щеше да повярва на доказателствата ни, или просто бяха прекалено налудничави? Депресиращият, но верен отговор беше: нямаше да повярват, защото беше супер, супер налудничаво.
Дарий си беше спомнил правилно – мазето беше дълго и тъмно и имаше студен, каменен под. Там нямаше електрическо осветление, само газови фенери, които висяха на наистина стари железни куки по каменните стени между монтираните на стената мечове и щитове. Когато Дарий и Старк запалиха фенерите, светлината затанцува от металните повърхности, сякаш бяха живи, дишащи неща.
– Това би могло да бъде декор за „Игра на тронове“ – казах аз.
– Което е страхотно – каза Старк.
– Ако под „страхотно“ имаш предвид подземие и страховито – казах аз.
– Но сухо и подземно – каза Старк. – Хей, тук долу всъщност има електрически контакти. Постави прегради за стаите, свали спални чували, кресла с бобени възглавници и няколко телевизора с DVD плейъри и ще е по-добре от къмпинг.
– Това не говори много. Почти всичко е по-добро от къмпингуване – казах аз.
– Да те изпече слънцето не е по-добре от къмпинг – каза Дарий.
– Трябва да се съглася с теб – каза Старк.
– Хей, тези наистина ли са истински? – Попитах, запленена от дръжката на един от мечовете, която беше инкрустирана със скъпоценни камъни или стъкло и блестеше.
– Бъдете сигурна, жрице – каза Дарий. – Всички камъни са истински.
– Боже мой! – Казах. – Те са красиви и трябва да струват цяло състояние. Защо Драконът ги е държал тук долу? Не би ли трябвало да са изложени някъде или да са заключени в трезор или нещо подобно?
– Спомням си, че чух Дракон да коментира, че не вярва в излагането на всичките си богатства на показ, та да ги видят всички – каза Дарий.
– Не звучи като Неферет. Тя беше за излагане на показ на богатствата, а Неферет беше негова върховна жрица – каза Старк.
– Не съм сигурен дали Неферет е знаела за това скривалище с оръжия. Това беше нещо, което Драконът контролираше. Не си спомням някога Неферет да е идвала тук или да е говорила за някой от древните мечове или щитове. – Дарий заговори бавно, сякаш разсъждаваше на глас. – Тя не се интересуваше от никакви оръжия, освен от тези на собствената си сила.
– Искаш да кажеш, че според теб тя изобщо не знае за това място? – Попитах.
– Може и да не знае – съгласи се Дарий.
– Това би било наистина добре за нас – каза Старк. – Това не само означава, че тя няма да знае за мазето, но както каза Зоуи, по тези стени виси цяло състояние от скъпоценности и злато.
– Но всяка Къща на нощта е независимо богата – каза Дарий. – Защо ни е нужно скрито богатство в скъпоценности и злато?
– Всяка Къща на нощта е богата – казах аз. – Но ние вече започнахме да се откъсваме от училището, като се преместихме извън кампуса. Ами ако проблемите между хората и вампирите се влошат заради смъртта на кмета? Знае ли някой от вас дали полицаите могат да блокират сметките ни?
Дарий поклати глава.
– Не знам.
– Аз също нямам представа. Все още имам същата дебитна карта, която използвах, когато бях в „Къщата на нощта“ в Чикаго – каза Старк. – Никога не съм се замислял за нея.
– Трябва да помислим за това – казах аз. – Всички сме приемали за даденост начина, по който Домът на нощта се грижи за нас.
– Не мога да повярвам, че Висшият съвет на вампирите ще си мълчи и ще остави училището ни да се носи сред човешката правна система – каза Дарий.
– Но ако го направят, ще имаме нужда от сигурност и пари. По тези стени определено висят пари, а тук долу може дори да има безопасност – ако Неферет не знае за нея. – Замислих се за секунда и после добавих: – Обзалагам се, че Калона ще знае със сигурност дали знае, или не.
– Е, тогава да отидем да попитаме крилатия безсмъртен – каза Старк.
– Не ми харесва мисълта за пълно откъсване от Дома на нощта – каза Дарий мрачно. – Но съм съгласен с твоите разсъждения. Нека да поговорим с Калона.
Тримата бяхме излезли набързо от мазето и решихме, че ще е умно, ако небрежно се промъкнем оттам до основната сграда на училището – и след това направим голям кръг обратно към района на полето и стария кабинет на Дракон Ланкфорд, който сега принадлежеше на Калона.
– Не е нужно някой да обръща внимание на това, че влизаме и излизаме от този коридор – каза Дарий.
– Да, а след това да насочваме внимание към кориора. Съгласих се с него и с вероятно по-голям ентусиазъм от необходимото си наложих да се усмихна и изпратих весело махане към Крамиша и Шейлин, когато те излязоха от кафенето.
– Шпионаж – промълвих аз и въздъхнах.
– Какво ще кажеш? – Попита Старк.
– Гадна съм в него – казах аз.
Той беше хванал ръката ми, а Дарий се хилеше тихо, когато се обърнахме надясно, за да последваме коридора към входа на училището – и тримата спряхме, мигайки с точки ярка светлина в очите си и зяпайки малката група във фоайето.
– Какво става? Това камера ли е? – Попита Старк.
– Това е страхотно! Там е един от новите червени вампири. Следвайте ме! – Жена, носеща микрофон, направи жест към оператора и двете момчета, носещи светлини, и се насочи в наша посока.
Неудобно ярките светлини се затвориха върху нас, заедно с жената, камерите и Диана, много пухкавата на вид вампирка, която обикновено служеше като нещо като секретарка на училището – и която обикновено оставаше спокойна и хладнокръвна за всичко.
– О, Боже! Струваше ми се, че видях отвън микробуса на „Фокс 23“, но не мислех, че наистина ще сте тук! – Изпищя Деймиън, когато нахлу във фоайето от коридора, който водеше към кафенето. – Чера Кимико! Трудно ми е да повярвам! Толкова голям фен съм ви!
Примижах срещу светлините на камерата. Боже мой! Това беше водещата на Fox News. Първата ми мисъл беше: Уау, на живо е още по-красива. Втората ми мисъл не беше толкова положителна: Уау, трябва да има някаква голяма история, щом Fox 23 са изпратили Чера тук.
– Много ви благодаря! Наистина оценявам всички мои фенове – казваше Чера на Деймиън, който, напълно поразен от звездата, все още и се усмихваше.
– Деймиън, защо не кажеш на Танатос, че тук има репортер? – Усмихнах се и леко го побутнах към стълбището, което водеше към офиса на Танатос.
– О, абсолютно! Веднага ще се върна! – Докато Деймиън бързаше покрай Чера, той спря и добави: – Наистина те обичам!
Чера му се усмихна красиво и разтвори ръце.
– Деймиън, ти си съкровище. Какво ще кажеш за прегръдка?
– О, Боже, да! – Усмивката на Деймиън озари лицето му, докато той прегръщаше Чера. Я чух да шепне:
– Адам ми каза да те поздравя.
– Ооо! Кажи му поздрав и от мен! – Деймиън довърши прегръдката ѝ и забърза към офиса на Танатос.
Кълна се, че ако беше кученце, щеше да се разскача до смърт.
– Ти си първият червен вампир, който виждам на живо! Татуировките ти са доста красиви. – Сега Чера и камерата бяха фокусирани върху Старк.
– Да, аз съм червен вампир – каза Старк, като нервно поглеждаше напред-назад от камерата към Чера.
– Името ти е Старк, нали? – Попита го Чера.
– Точно така.
Съзнавайки камерата, която мигаше с червената лампа за запис, бях отворила уста, за да се опитам да измисля нещо, което да кажа и което да не завърши с истеричен писък, грабване на Старк и бягство от стаята, но Чера се взираше в Старк, усмихваше се и изглеждаше запленена, докато изучаваше неговия знак. Тя се приближи до него. Звучеше дружелюбно и напълно безобидно и каза: – Моделът е интригуващ. Прилича на стрели. Не си от Счупената стрела, нали?
– Е, не. Аз съм от Чикаго.
– Стрелите символични ли са?
– Е, да, предполагам. Аз съм доста добър стрелец с лък – каза той.
Чера обърна големите си кафяви очи към мен и се усмихна, сякаш с нея бяхме най-добри приятели.
– Татуировките ти също са невероятни. И ги имаш навсякъде! Мисля, че виждам птици и цветя и, уау, дори пламъци и вълни в този филигранен дизайн. Трябва да си много специален млад вампир.
Отворих и затворих уста. Нямах представа какво да кажа. Ако Чера беше груба, настойчива и нахална, щеше да е лесно да направя цялото „без коментар“ и да си тръгна, но тя изглеждаше истински мила и просто учтиво любопитна. Звучах също толкова нервна, колкото изглеждаше Старк, и казах:
– Ами, не ми е много удобно с целия този специален етикет, въпреки че нашата богиня ме е белязала с допълнителни татуировки.
– О, разбирам. – Чера направи движение към оператора. – Джери, изрежи тази част. – След това отново насочи вниманието си към мен. – Извинявам се. Не съм тук, за да причинявам неудобство на някого.
– Защо сте тук? – Попитах.
– За да получа вътрешна реакция на убийството на кмета на Тулса.
– Ние не сме убили кмета – казах аз.
– Не съм искала да ви обвинявам! Никого от вас! Изобщо не – увери ни Чера, като звучеше толкова искрено, колкото и изглеждаше.
– Дали някой отправя обвинения? – Танатос се втурна надолу, а Деймиън я следваше плътно.
Чера погледна към оператора.
– Джери, спри да записваш, моля те. – Тя протегна ръка към Танатос. – Върховна жрице, аз съм Чера Кимико, Fox 23 News.
Танатос пое ръката ѝ.
– Аз съм Танатос, върховната жрица на Дома на нощта. И аз ви познавам, госпожо Кимико.
– Моля ви, наричайте ме Чера. Не съм тук, за да обвинявам когото и да било в каквото и да било. Опитвам се само да покажа цялата история, истинската история зад смъртта на Чарлз Лафонт. – Тя протегна ръка към едно от момчетата със светлините. – Анди, дай ми да видя моя iPad. – Човекът ѝ го подаде – тя докосна екрана и след това го вдигна нагоре, така че да видим как майката на Афродита е интервюирана от загрижен мъж в костюм, който не му прилягаше много добре.
– Госпожо Лафонт, моля приемете нашите съболезнования за смъртта на съпруга ви, нашия любим кмет – каза репортерът.
– Оценявам чувствата, но няма да се утеша, докато вампирът убиец на съпруга ми не бъде изправен пред правосъдието.
Двамата с Деймиън издишахме въздух. Танатос сякаш се превърна в камък. Дарий и Старк изглеждаха така, сякаш могат да експлодират. Но майката на Афродита, госпожа Чарлз Лафонт, изглеждаше красива, съсипана и хипнотизиращо страстна в елегантната си черна рокля и перлите си. Преди да продължи, тя забърса с дантелена кърпичка ъгълчетата на пълните си със сълзи сини очи.
– Значи сте сигурна, че съпругът ви е бил убит от вампир? – попита репортерът.
– Абсолютно сигурна. Аз бях там. Намерих мъртвото му тяло, изцапано с кръв. – Госпожа Лафонт погледна от репортера право в камерата. – Трябва да се направи нещо за Дома на нощта.
Интервюто бе прекъснато за реклама и Чера потупа екрана.
– Единствената страна, която се чува, е тази на госпожа Лафонт, и макар да съчувствам на загубата ѝ, аз съм журналист и вярвам, че трябва да разказвам цялата история.
– Госпожо Кимико, тук няма драма и интрига, нито пък история за скрит убиец. Има само ученици и професори и един учебен ден, който е нарушен заради трагичните събития от снощи.
– Моля те, Танатос, не гледай на мен като на враг. Позволете ми да разкажа останалата част от историята и да заснема някои от вашите ученици, които просто се занимават с нормални дейности. Позволете ми да покажа на Тулса кой сте в действителност. Винаги съм вярвала, че страхът и омразата се подхранват от невежеството – искрено каза Чера, като срещна погледа на Танатос, без да се поколебае. – Ако нашият град няма от какво да се страхува от вашия Дом на нощта, позволете на моята камера да покаже това. Нека тя образова Тулса.
– Чера, наистина изглежда, че намеренията ти са добри, но както вече казах, нашите ученици не продължават с нормалните си занимания днес.
– Извинете ме, Танатос. – Вдигна ръка Деймиън.
– Да, Деймиън. Какво става?
– Повечето от учениците все още закусват в кафенето. Това е нормална училищна дейност.
– С удоволствие бих снимала вашите ученици там! – Каза Чера.
– Много добре. Деймиън, можеш да придружиш мис Кимико до кафенето. Аз ще се присъединя към вас, но ще остана на заден план, за да може тя да заснеме автентично преживяване в кафенето.
– Оооо! Това ще бъде фантастично! – Развълнува се Деймиън.
– Точно това мисля и аз. – Усмихна му се Чера.
– Мис Кимико – каза Танатос. – Ще снимаме само в кафенето. Това е външната намеса, която училището ми може да понесе днес.
– Разбирам и оценявам дори тази малка възможност – каза Чера.
– Тогава Деймиън ще ни отведе до кафенето – каза Танатос. – Зоуи, Старк, Дарий, вие вървете.
Облекчена, че фокусът се измества от нас, кимнах на Танатос и тримата се изнизахме през вратата, макар да усетих, че любопитният поглед на Чера ни следва.
– Мислиш ли, че всяка реклама е добра реклама? – Попита Дарий.
– Не! – Казахме заедно Старк и аз.
Назад към част 6 Напред към част 8