П.С.Каст Кристин Каст – Училище за вампири – Скрит – книга 10- част 6

Аурокс

Аурокс тичаше, без да знае или да се интересува къде ще го отведе тялото му. Разбираше само, че трябва да се махне от кръга, от Зоуи, преди да извърши друго злодеяние. Краката му, напълно превърнати в копита, разкъсваха плодородната земя, носейки го с нечовешка скорост през заспалите през зимата лавандулови полета. Подобно на вятъра, който се носеше по тялото му, емоциите преминаваха през Аурокс.
Объркване – той не искаше да навреди на никого, но беше убил Дракона, а може би дори Репхайм.
Гняв – той беше манипулиран, контролиран против волята си!
Отчаяние – никой никога нямаше да повярва, че не е искал да навреди на никого. Той беше звяр, създание на Мрака. Съдът на Неферет. Всички щяха да го намразят. Зоуи щеше да го намрази.
Самота – и все пак той не беше съдът на Неферет. Независимо от случилото се тази нощ. Без значение как бе успяла да го контролира. Той не принадлежеше и нямаше да принадлежи на Неферет. Не и след като видя това, което беше видял тази вечер… и почувства това, което беше почувствал тази вечер.
Аурокс бе почувствал Светлина. Макар да не бе успял да я прегърне, той бе познал силата на нейната доброта в магическия кръг и бе разпознал красотата ѝ в призоваването на стихиите. Докато отвратителните нишки не бяха завладели и овладели звяра в него, той наблюдаваше хипнотизирано ритуала, който движеше душата му и чиято кулминация беше Светлината, която изми докосването на Мрака от земята и от него, макар че за него това пречистване продължи само миг. Достатъчно дълго, за да може Аурокс да осъзнае какво е направил. След това справедливият гняв и разбираемата омраза, която Воините изпитваха към него, го бяха обзели и на Аурокс му бе останала само човечност, за да избяга и да не убие Зоуи.
Аурокс потрепери и изстена, когато промяната от звяр обратно в момче премина през тялото му, оставяйки го бос и с голи гърди, облечен само в скъсани дънки. Ужасна слабост обзе тялото му. Дишайки тежко и треперейки, той забави ход и се препъна. Умът му беше в състояние на война. Изпълваше го омраза към себе си. Аурокс се луташе безцелно в сумрака, без да знае или да се интересува къде се намира, докато не успя да пренебрегне повече физическите нужди на тялото си и не последва аромата и звука на вода. На брега на кристалния поток Аурокс коленичи и пи, докато огънят в него не се насити, а после, обзет от изтощение и емоции, се срина. Безсънният сън най-накрая спечели битката в него и той заспа.

* * *

Аурокс се събуди под звуците на нейната песен. Тя беше толкова успокояваща, толкова мирна, че отначало той не отвори очи. Гласът ѝ беше ритмичен като сърцебиене, но не само ритъмът докосваше Аурокс, а чувството, което изпълваше песента ѝ. Не че той се чувстваше с нея по начина, по който насочваше бурните емоции, за да подхрани метаморфозата, която промени тялото му от момче в звяр. Чувството в песента ѝ идваше от самия ѝ глас – радостно, вълнуващо, благодарно. Той не усещаше тези неща с нея, вместо това тя предизвикваше у него образи на радост и позволяваше на възможността за щастие да се разиграва в будното му съзнание. Той не можеше да разбере нито една от думите, но Аурокс нямаше нужда да го прави. Гласът ѝ се извисяваше и това надхвърляше езика.
Събуждайки се по-пълноценно, той искаше да види притежателката на гласа. Да я разпита за радостта. Да се опита да разбере как би могъл да създаде това чувство за себе си. Аурокс отвори очи и седна. Беше паднал недалеч от фермата, близо до брега на рекичката. Това беше криволичеща лента от чиста вода, която се носеше меко, музикално по пясъка и камъните. Погледът на Аурокс проследи потока надолу, вляво от него, където стоеше жената, облечена в рокля без ръкави, набраздена с дълги кожени нишки, украсени с мъниста и раковини. Тя танцуваше грациозно, като избиваше ритъма на песента си с боси крака. Макар че слънцето тъкмо се издигаше над хоризонта и ранната утрин беше хладна, тя беше зачервена, топла, жива. Димът от снопчето сухи растения в ръката ѝ се носеше около нея, сякаш в такт с песента ѝ.
Самото и наблюдение караше Аурокс да се чувства добре. Не беше нужно да канализира радостта ѝ – тя беше осезаема около нея. Духът му се повдигаше, защото жената беше толкова изпълнена с емоции, че преливаше. Тя отметна глава назад и дългата ѝ коса, сребриста, прошарена с черно, лесно стигаше до тънката ѝ талия. Тя вдигна голите си ръце, сякаш прегръщаше изгряващото слънце, а после започна да се движи в кръг, следвайки такта с краката си.
Аурокс беше толкова увлечен в песента ѝ, че не разбра, че тя се обръща към него и ще го види, докато очите им не се срещнаха. Тогава той я разпозна. Това беше бабата на Зоуи, която беше в центъра на кръга предишната вечер. Очакваше тя да изтръпне или да изкрещи при вида му, внезапно появил се там, в дългата трева на ръба на нейния поток. Вместо това радостният ѝ танц приключи. Песента ѝ престана да звучи. И тя заговори с ясен, спокоен глас.
– Виждам те, цу-ка-нв-с-ди-на. Ти си шейпшифтърът, който снощи уби дракона Ланкфорд. Опитахте се да убиете и Репхайм, но не успяхте. Освен това зарязахте любимата ми внучка, сякаш искахте да и навредите. Тук си, за да убиеш и мен ли?
Тя отново вдигна ръце, вдиша дълбоко прохладния, чист утринен въздух и заключи:
– Ако е така, тогава ще кажа на небето, че се казвам Силвия Редбърд и че днес е добър ден да умра. Ще отида при Великата майка, за да се срещна с моите предци с радост, изпълваща духа ми.- После му се усмихна.
Усмивката ѝ го сломи. Той усети как се смалява и с треперещ глас, който едва разпозна като свой, Аурокс каза: – Не съм тук, за да те убия. Тук съм, защото нямам къде другаде да отида.
Тогава Аурокс започна да плаче.
Силвия Редбърд се поколеба само за един малък удар на сърцето. През сълзите си Аурокс я видя как отново накланя глава и кимва, сякаш е получила отговор на въпрос. После тръгна грациозно към него, а дългите кожени ресни на роклята ѝ шумоляха музикално с движенията ѝ и допира на хладния утринен бриз.
Когато стигна до него, тя не се поколеба. Силвия Редбърд седна, като сгъна босите крака под себе си, а после го обгърна с ръце и придърпа главата му към рамото си.
Аурокс така и не разбра колко дълго са седели така заедно. Знаеше само, че докато той ридаеше, тя го държеше и го люлееше нежно, напред-назад, като тихо пееше песен и го потупваше по гърба в такт със сърцебиенето си.
Накрая той се отдръпна и обърна лице от срам.
– Не, дете – каза тя, хвана го за раменете и го накара да срещне погледа ѝ.- Преди да се обърнеш, кажи ми защо плачеш.
Аурокс избърса лицето си, прочисти гърлото си и с глас, който звучеше младо и, както му се стори, много глупаво, каза:
– Защото съжалявам.
Силвия Редбърд задържа погледа му.
– И?- Запита тя.
Той изпусна дълъг дъх и призна:
– И защото съм толкова сам.
Тъмните очи на Силвия се разшириха.
– Вие сте повече, отколкото изглеждате.
– Да. Аз съм чудовище на Мрака, звяр – съгласи се той с нея.
Устните ѝ се наклониха нагоре.
– Може ли един звяр да плаче от мъка? Има ли Тъмнината способността да изпитва самота? Мисля, че не.
– Тогава защо се чувствам толкова глупаво, че плача?
– Помисли върху това – каза тя.- Духът ти плаче. Трябваше да плаче, защото чувстваше скръб и самота. Ти трябва да решиш дали това е глупаво или не. За мен вече съм решила, че в честните сълзи няма нищо срамно.- Силвия Редбърд се изправи и протегна към него една малка, измамно крехка ръка.- Ела с мен, дете. Отварям дома си за теб.
– Защо бихте го направили? Снощи ме гледаше как убивам един воин и ранявам друг. Можех да убия и Зоуи.
Тя наклони глава настрани и го изучи.
– Можеше ли? Мисля, че не. Или поне мисля, че момчето, което виждам в този момент, не би могло да я убие.
Аурокс усети как раменете му се свиват.
– Но само ти вярваш в това. Никой друг няма да го направи.
– Е, цу-ка-нв-с-ди-на, аз съм единственият човек тук с теб в този момент. Нима моята вяра не е достатъчна?
Аурокс отново избърса лицето си и се изправи, малко несигурно. След това много внимателно взе нежната ѝ ръка в своята.
– Силвия Редбърд, твоята вяра е достатъчна в този момент.
Тя стисна ръката му, усмихна се и каза:
– Наричай ме баба.
– Как ме наричаш, бабо?
Тя се усмихна.
– Цу-ка-нв-с-ди-на е думата на моя народ за бик.
Той почувства горещина, а после студ.
– Звярът, в който се превръщам, е по-страшен от бик.
– Тогава може би, ако те наречем цу-ка-нв-с-ди-на, ще отнемем част от ужаса на това, което спи в теб. В назоваването на нещо има сила, дете.
– Цу-ка-нв-с-ди-на. Ще го запомня – каза Аурокс.
Все още чувствайки се разтреперан, той тръгна с вълшебната старица към малката ферма, която се намираше между спящите лавандулови полета. Тя беше направена от камък и имаше примамливо широка веранда. Бабата го заведе до дълбок кожен диван и му даде ръчно изтъкано одеяло, което да увие около раменете си. После каза:
– Искам да те помоля да си почине духът ти.- Аурокс направи каквото го помоли, докато баба пееше тихо песен за себе си, разпали огъня в огнището, свари вода за чай, след което поприбра и му подари потник и меки кожени обувки от другата стая. След като стаята се стопли и песента ѝ свърши, бабата го покани да се присъедини към нея на малка дървена масичка и му предложи храна от лилава чиния.
Аурокс отпи от подсладения с мед чай и хапна от чинията. – Благодаря ти, бабо – каза той задъхано.- Храната е добра. Напитката е добра. Всичко тук е толкова хубаво.
– Чаят е от лайка и риган. Използвам го, за да ми помогне да бъда спокойна и съсредоточена. Бисквитките са по моя собствена рецепта – шоколадови парченца с нотка лавандула. Винаги съм вярвала, че шоколадът и лавандулата са полезни за душата.- Баба се усмихна и захапа една бисквитка. Те ядоха в мълчание.
Аурокс никога не се беше чувствал толкова доволен. Знаеше, че това не може да е така, но някак си имаше усещането, че принадлежи на тази жена. Именно това странно, но прекрасно чувство на принадлежност му позволи да започне да ѝ говори от сърце.
– Неферет ми заповяда да дойда тук снощи. Трябваше да прекъсна ритуала.
Баба кимна. Изражението ѝ не беше изненадано, а съзерцателно.
– Тя не би искала да бъде разкрита като убийца на дъщеря ми.
Аурокс я изучаваше.
– Дъщеря ти е била убита. Свидетелка си на запис на това снощи, но днес си спокойна и радостна. Откъде намирате такова спокойствие?
– Отвътре – каза тя.- Идва и от убеждението, че тук има нещо повече от това, което можем да видим – това, което можем да докажем. Например, най-малкото би трябвало да се страхувам от теб. Някои биха казали, че трябва да те мразя.
– Мнозина биха казали това.
– Но аз нито се страхувам, нито те мразя.
– Ти ме успокояваш. Даваш ми убежище. Защо, бабо?- Попита Аурокс.
– Защото вярвам в силата на любовта. Вярвам в избора на Светлината пред Мрака – на щастието пред омразата – на доверието пред скептицизма – каза баба.
– Тогава това изобщо не съм аз. Просто ти си добър човек – каза той.
– Не мисля, че да си добър човек някога е много просто, нали?- Каза тя.
– Не знам. Никога не съм се опитвал да бъда добър човек.- Той прокара ръка през гъстата си руса коса в знак на разочарование.
Очите на баба се набръчкаха с усмивката ѝ.
– Не си ли се опитвал? Снощи един могъщ безсмъртен ти заповяда да спреш един ритуал и въпреки това по чудо ритуалът беше завършен. Как се случи това, Аурокс?
– Никой няма да повярва на истината за това – каза той.
– Аз ще повярвам – каза баба.- Разкажи ми, дете.
– Дойдох тук, за да изпълня заповедта на Неферет – да убия Репхайм и да отвлека вниманието на Стиви Рей, така че кръгът да се разкъса и ритуалът да не успее, но не можах да го направя. Не можех да разруша нещо, което беше толкова изпълнено със Светлина, толкова добро.- Той заговори набързо, искаше да изкара истината, преди баба да го спре, да го отблъсне.- Тогава Тъмнината ме завладя. Не исках да се променям! Не исках да се появи създанието на бика! Но не можех да го контролирам, а щом се появи, то си спомни само последната си заповед: да убие Репхайм. Единствено измиването на стихиите и докосването на Светлината спряха звяра достатъчно дълго, за да мога да си възвърна контрола и да го накарам да избяга.
– Ето защо си убил Дракона. Защото той се опита да защити Репхайм – каза тя.
Аурокс кимна, навеждайки глава от срам.
– Не исках да го убивам. Не съм имал намерение да го убивам. Тъмнината контролираше звяра, а звярът контролираше мен.
– Но не и сега. Сега звярът не е тук – каза баба тихо.
Аурокс срещна погледа ѝ.
– Той е. Звярът винаги е тук.- Той посочи средата на гърдите си.- Той е вечно в мен.
Баба покри ръката му със своята.- Може и да е така, но и ти си тук. Цу-ка-нв-с-ди-на, не забравяй, че си контролирал звяра достатъчно, за да избягаш. Може би това е началото. Научи се да се доверяваш на себе си и тогава другите може да се научат да ти се доверяват.
Той поклати глава.
– Не, ти си различна от всички останали. Никой няма да ми повярва. Ще видят само звяра. На никого няма да му пука достатъчно, за да ми се довери.
– Зоуи те защити от Воините. Благодарение на нейната защита ти успя да избягаш.
Аурокс примигна от изненада. Той дори не беше помислил за това. Емоциите му бяха в такъв смут, че не беше осъзнал мащаба на действията на Зоуи.
– Тя ме защити – каза той бавно.
Баба потупа ръката му.
– Не позволявай на вярата ѝ в теб да бъде пропиляна. Избери Светлината, дете.
– Но аз вече се опитах да го направя и не успях!
– Опитай още по-силно – заговори тя строго.
Аурокс отвори уста да протестира, но очите на баба спряха думите му. Погледът ѝ говореше, че думите ѝ са нещо повече от заповед – те бяха убеждение.
Той отново наведе глава. Този път не от срам, а в отговор на несигурния проблясък на надежда. Аурокс отдели един малък миг, за да се наслади на новото, прекрасно чувство. След това внимателно извади ръката си изпод тази на баба и се изправи. В отговор на въпросителния ѝ поглед той каза: – Трябва да се науча как да докажа, че си права.
– И как ще го направиш, дете?
– Трябва да намеря себе си – каза той без колебание.
Усмивката ѝ беше топла и светла. Неочаквано тя му напомни за Зоуи, което накара несигурния проблясък на надежда да се разшири, докато не стопли центъра му.
– Къде ще отидеш?
– Там, където мога да направя най-много добро – каза той.
– Аурокс, дете, знай, че докато контролираш звяра и не убиваш отново, винаги можеш да намериш убежище при мен.
– Никога няма да го забравя, бабо.
Когато тя го прегърна на вратата, Аурокс затвори очи и вдиша аромата на лавандула и докосването на майчината любов. Този аромат и това докосване останаха с него, докато караше бавно обратно към Тулса.

* * *

Февруарският ден беше светъл и, както каза човекът по радиото, достатъчно топъл, за да започне да събужда кърлежите. Аурокс паркира колата на Неферет на едно от празните места в задната част на площад „Утика“, а после остави инстинкта да води стъпките му, докато излизаше от оживения търговски център по задънената улица, наречена Южен Йорктаун Авеню. Аурокс усети миризмата на дим, преди да стигне до голямата каменна стена, която обграждаше Къщата на нощта.
Този пожар беше дело на Неферет. Мирише на нейния Мрак – помисли си Аурокс. Не си позволи да помисли какво може да е унищожил този огън. Съсредоточи се единствено върху това да следва инстинкта си, който му подсказваше, че трябва да се върне в Дома на нощта, за да намери себе си и своето изкупление. Сърцето на Аурокс биеше силно, докато се промъкваше в сянката на стената и тихо и бързо заобикаляше източната граница на училището, докато не стигна до един стар дъб, който беше разцепен толкова силно, че част от него опираше в стената на училището.
Беше много просто да се изкачиш по грубата стена, да се хванеш за зимните голи клони на разбитото дърво и да паднеш на земята от другата страна. Аурокс приклекна в сянката на дървото. Както се надяваше, яркото слънце бе опразнило училищните дворове, като бе задържало новаците и вампирите в каменните сгради, зад тъмно забулените прозорци. Той се движеше около разцепената основа на дървото, изучавайки Дома на нощта.
Изгоряха конюшните. Той лесно видя това. Не изглеждаше огънят да се е разпространил, макар че беше оставил външната стена на конюшните срутена. Този повреден отвор вече беше покрит с дебел черен брезент. Аурокс се притисна по-близо до дървото. Преодолявайки разпилените парчета от счупената му основа и заплетената каша от клони, той се зачуди защо никой не се е сетил да разчисти останките от дървото от иначе грижливо поддържания терен. Но нямаше време да се чуди дълго. Един огромен гарван внезапно кацна на един увиснал клон точно пред него и започна ужасна и шумна серия от крясъци, свирки и странно тревожни крясъци.
– Върви! Изчезвай!- Прошепна Аурокс, като подканяше голямата птица, което само накара съществото да избухне в още повече крясъци. Аурокс се хвърли напред с намерението да го удуши и кракът му се закачи за един оголен корен. Той падна напред и се удари тежко в земята. За негов шок, той продължи да пада, тъй като земята се отвори под тежестта на тялото му и той се хвърли с главата напред, надолу… надолу…
В дясното му слепоочие се появи ужасна болка, а след това светът на Аурокс стана черен.

Назад към част 5                                                  Напред към част 7

 

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *