С.Л. Дженингс – Светли сенки ЧАСТ 33

Глава 32

Това е то.
Моментът, за който всички сме се подготвяли. Това, за което хората са страдали, за което са пускали кръв. Умирали са за това.
Това е краят.
След днешния ден няма да има съмнение за какво се боря и срещу кого се изправям. Ще го заявим силно и ясно, ще го разпръснем по стената в кръвта на нашите врагове. Това не е просто спасителна мисия – далеч от това. Ние се изправяме срещу Ставрос. Заставаме в защита на човечеството. За свободата.
Онази вечер, когато Дени Нокс ни заведе в „Изгубени и намерени“, се загледах в тълпата друговерци, които се смееха и танцуваха заедно. Създаваха самия мир, за който толкова много хора бяха пожертвали живота си. И осъзнах нещо. Не съм тук, за да поставям Тъмните на мястото им или да ги наказвам за беззаконията им. Дори не съм сигурна, че съм тук, за да обединя и Светлината, и Мрака. Но това, което знам, е, че те заслужават избор. Не трябва да има ограничения за това кого могат да обичат. Не бива да се очаква от тях да поемат определени роли в обществото заради това каква е фамилията им. И Светлите, и Тъмните, и вампирите, и върколаците, и свръхестествените заслужават свобода. И аз ще се боря за това.
Няма да живея живота си в страх нито секунда повече. И няма да позволя на моя народ – Светлината, Мрака, хората и всяко същество, в чиито вени има дори само частица магия – да продължи да живее в сянка.
Това е краят.
Краят на управлението на Ставрос. Краят на злото.
И дори това да означава край за мен, знам, че не мога да се страхувам. Няма да се страхувам. Вярата е моят меч и моят щит. С тях нищо не може да ме победи.

***

Гледам през прозореца на самолета, занимавайки се с всичко, което съм научила. Вчера Александър работи с мен в продължение на часове, като ми помогна да се възползвам от силата, която се влива във вените ми. Чувствайки подновено чувство за цел и насочвайки наученото от Нико, аз бързо се улових и впрегнах всичко от себе си в урока. Той беше впечатлен, както и Ларс и Морган, които ме наблюдаваха внимателно. И макар да се гордеех с напредъка си, в сърцето ми се надигаше тъга, защото Нико не беше там, за да сподели победата ми. След срещата ни той беше останал заключен в стаята си и правеше Бог знае какво. Вероятно отброяваше дните до момента, в който щеше да ме отърве от живота си.
И мога ли да го виня?
Да, обръщането на заклинанието на Дориан щеше да върне брат му, но какво щеше да означава това за нас? Как мога да му покажа, че не е просто заместител?
– Скоро ще бъдем там – казва Алекс, идва да седне до мен и за щастие прекъсва мислите ми. В сърцето ми се надига прилив на адреналин, който изпраща тръпки до крайниците ми. – Щом кацнем на Крит, нещата ще се задвижат доста бързо.
Знаейки, че всъщност кацането в близост до Тъмното кралство е самоубийствена мисия, избрахме да спрем на друг остров. Оттам можем да се проявим на Скиатос и тъй като разстоянието не е много голямо, Алекс ще пренесе Морган. Той я е харесал и се грижи за нея, сякаш е моя сестра. А тя е. Морган е моето семейство и от този момент нататък нищо освен смъртта няма да я откъсне от живота ми.
Поглеждам към самолета, за да установя, че не съм единствената, която се възхищава на г-жа Пиер. Двамата с Ларс седят един до друг на плюшения, тъмносин диван и се усмихват един на друг. Той отваря ръка към нея и се появява малко слънце, което плува само на сантиметри от дланта му. Той я затваря, гасейки светлината. Когато го отваря отново, той ѝ подарява един-единствен червен розов цвят. Ларс ѝ го поднася и тя с радост го приема, гледайки красивия гигант с удивление в очите.
– Ти се тревожиш за нея – казва тихо Алекс.
– Наистина.
Той кимва.
– Разбираемо е. Но вярвам, че тя ще бъде в добри ръце. Заклинателят на светлината се е заинтересувал от нея. Вярвам, че той е почтен и е готов да я защити с цената на живота си.
– Аз също вярвам. Но какво, ако… какво, ако това е твърде много за нея? Тя не е като нас. Не искам нищо да и се случи.
Алекс хваща сплетените ми ръце и ги покрива със своите.
– Не се страхувай, дъще. Божественото е планирало този момент от векове. Морган може би не е толкова сломима, колкото си мислиш. – Той ми намига и аз си спомням за онзи безгрижен мъж от полароидната снимка, чиито големи ръце притискат корема на майка ми. Притиска ме. Емоцията надделява и аз се освобождавам от хватката му, само за да обгърна ръцете си около него. Първоначално той се сковава, изненадан от откровеността ми. Но после усещам как ме държи, как ме стиска. В гърдите му се разнасят тръпки и го чувам да се задъхва, а главата му е притисната към горната част на моята.
– Обичам те, мое смело, сладко момиче – прошепва той, а гласът му е плътен. – Винаги съм те обичал. Знанието, че си там, беше единственото нещо, което ме държеше жив през всичките тези години на укриване. Само идеята да те срещна беше достатъчна, за да продължа да живея.
Прегръщаме се с часове, опитвайки се да наваксаме изгубеното време, когато Нико излиза от пилотската кабина. Той хвърля леден поглед към мен и Александър, след което се обръща към Морган и Ларс. По ръба на студенината му се усеща скръб.
– Подгответе се за кацане – промълви той, преди да се настани на най-отдалечената от останалите седалка и да се пристегне. Алекс ме поглежда очаквателно, вероятно в очакване да отида при него. Аз продължавам да се взирам през прозореца, наблюдавайки как облаците се носят покрай нас, докато се спускаме към съдбата.
Тъй като знаехме, че няма да е лесно да проникнем в замъка, и очевидно не сме очаквали да се разходим направо през вратите, се подготвяме да тръгнем от южната страна на двореца, където скалите на планината са най-разрушени, отблъсквайки всички натрапници. Разбира се, земята е омагьосана на километри, така че Ларс трябва да държи ръката на Морган – изпитание, което той с удоволствие понася. Двамата поддържат постоянен контакт, докато се борят с неравния терен, което ми носи малко спокойствие. Макар че аз притежавам дарбата да се възстановявам, Морган не я има. А това, че Ларс е до нея, ми дава успокоение, че тя няма да падне и да се нарани – нещо, което е реална възможност сред острите като бръснач камъни.
– Няма да мине много време – обявява Алекс от предната част на групата два часа след началото на пътуването ни. Губим дневна светлина и физическата ни енергия намалява.
– Добре – чувам Нико да мърмори отзад.
Когато наближаваме тайното скално жилище, сваляме екипировката си, за да можем да се промъкнем през пукнатина в планината, която е широка само малко повече от метър. За щастие тя е толкова тясна само в участъка, който е най-близо до стената на замъка.
– Какво е това? – Питам, като посочвам символ, гравиран в черния метален камък.
– Символът на падналите деца – отговаря Ларс зад мен, а гласът му е изпълнен с гордост. – Ние сме били тук.
Прокарвам пръсти по набраздените ръбове на издълбаната скала, представяйки си ужасените души, които трябва да са преминали през тези стени в търсене на свобода. А фактът, че Сайръс е довел баща ми до този тунел, ме кара да вярвам, че и той е един от падналите. Това би било логично, като се има предвид непоколебимата подкрепа на вампира към братовчедите му и неоспоримата омраза на Ставрос към племенника му.
Стигаме до участък от загладена скала, който е с размерите само на голяма кучешка врата. Александър натиска с все сила, докато тя започва да стене под натиска на огромната му сила. След като успява да я накара да помръдне, тя издава писклив звук, докато автоматично се плъзга настрани, разкривайки дупка, през която дори аз ще имам проблем да премина. Поглеждам назад към Ларс и той навежда глава.
– Не се притеснявай за мен. Имам си свои начини – намига той.
Алекс минава пръв, държейки фенерче, по-скоро заради Морган, отколкото заради нещо друго. Останалите виждаме отлично през малкото, черно пространство. Аз съм точно зад него, като се клатушкам на ръце и колене. Парченца чакъл се впиват в дланите ми и дори не мога да си представя какви гризачи живеят тук долу. Изтласквам го от съзнанието си, отказвайки да се изплаша. Имаме по-важни задачи, а плъховете и паяците са най-малкият ни проблем.
Пълзим около петдесет метра, преди да стигнем до голям вентилационен отвор, от който Алекс се измъква лесно, сякаш нарочно е оставен отвит. Обръща се към нас, като притиска пръст към устните си. От този момент нататък никой не проговаря. Всичко, което трябва да бъде съобщено, ще бъде предадено по телепатичен път.
Във вътрешността на канала има следи от дейност – отпечатъци от колене, нарушаващи сантиметри прах и отломки. Промъкваме се възможно най-безшумно, като се стряскаме всеки път, когато поцинкованият метал изскърца. Докато стигнем до втория вентилационен отвор, вече дори не дишам.
„Това е то“ – чувам Алекс да шепне в главата ми, а присъствието му оставя след себе си призрака на тръпка.
Той бута вентилационния отвор и го улавя, преди да се сгромоляса на земята. Колкото е възможно по-тихо, ние се измъкваме от канала в още по-голяма тъмнина. Намираме се в някакво складово помещение, а плесенясалите миризми на стара тапицерия и почистващи препарати почти ни задушават в малката, задушна стая. Знам какво ще последва. Алекс и Нико са начертали всяка наша стъпка до сантиметър. Извън тази стая има дълъг коридор с помещения за охраната, район, в който гъмжи от вампири. Алекс набързо набутва плат в ръцете ни и ние бързо нахлузваме тъмните якета, преди да нахлузим слънчевите очила и черните шапки. Очевидно няма да заблудим никого отблизо, но се надяваме, че това е достатъчно, за да преминем през наблюдението на десетки червени очи.
Нико поема инициативата, тъй като познава територията на двореца като петте си пръста, и с дълбоко вдишване отваря вратата. В коридора е оживено, което е едновременно подарък и проклятие за нас. Подарък, защото успяваме лесно да се вмъкнем в тълпата. Проклятие, защото сега сме в непосредствена близост до убийствени вампири, които скачат по команда на Ставрос.
Промъкваме се през мелето възможно най-бързо, без да предизвикваме тревога. Те усещат присъствието на Мрака, което не е нещо необичайно, но за щастие не могат да усетят Ларс, заради контакта му с Морган. А благодарение на чудатото ми родословие оставам незабелязана.
Нико ни отвежда до едно изоставено стълбище, което се използва предимно от слугите от кухнята. Щом се губим от погледа, се впускаме в бяг, като вземаме стълбите по две, докато стигнем до друга врата. Нико посяга да отвори, но спира с ръка върху дръжката на вратата. Това е тя. От другата страна на тази врата ни очаква смъртта. И докато се надяваме, че някак сме се изплъзнали на враговете си, не мога да не се запитам дали не сме стигнали дотук само за да попаднем в капан. Възможно е да влизаме право в ръката на Ставрос, влизайки в бърлогата на лъва със сурова пържола, увита около врата ни. Но това е единственият ни шанс – единственият ни шанс да освободим Дориан.
Нико се обръща и ме поглежда, изражението му е празно и предпазливо. Не пропускам треперенето на ръката му, докато отваря вратата.

Назад към част 32                                                                 Напред към част 34

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *