Глава 26
Когато пристигнахме в дома на Аманда, Тереза вече беше там. Тя чакаше пред входната врата, дишайки тежко. Като ни видя се изправи и изглади косата си, пое си дъх и каза.
― Здрасти. Ноа ми каза, че твоята приятелка е починала. Не знам за коя ставаше въпрос, но предположих, че може да си тук. Не знаех със сигурност. Понеже не знаех адреса убедих Ноа да го изнамери, за да дойда.
― Какво? – Как?
― Спомних си името й, когато един път се срещнахме в банята. Помниш ли? – Тя се наведе и вдиша още по-дълбоко. – И дойдох тук. Реших, че трябва да бъда до теб.
― Откъде взе адреса на Аманда?
— Ааа, това ли… – изчерви се тя. – Кафенето принадлежи на Ричмънд. Аз помолих Ноа да намери нейния адрес.
Картър и аз се спогледахме. Тя вече знаеше част, но да знае и да чуе още повече, са две различни неща.
― Тереза, много съм ти благодарна, но… – Тя махна с ръка и ме прекъсна.
― Не-не. Тук съм заради теб. Искам да те подкрепя. Наистина. – Тя се обърна към Картър, който все още държеше ръката ми. – И се радвам, че ти също си тук.
― Наистина? – Учудено възкликна Картър. А тя кимна енергично.
― Наистина. Радвам се. Надявах се на това. Искам да се извиня на теб също, за моето поведение. Бях ви на гости и се държах отвратително. Ти спаси животът на Ема, и то повече от веднъж. Единственото нещо, което трябва да направя е да бъда благодарна, за това. Така че благодаря ти. – Тя протегна ръка и зачака.
Картър ме погледна многозначително, сякаш ме питаше, но прие дланта й, и се здрависаха с твърдо ръкостискане.
― Благодаря.
― За какво?
― Че прие извиненията ми. Наистина значи много за мен.
― Сигурно наистина харесваш Ема. – Подхвърли Картър.
— Да… – лицето й светна. – Наистина я харесвам. Тя е много предана и не ме използва. Предполагам знаеш ли колко трудно се намира такъв приятел в днешно време?
Картър ме погледна, сякаш искаше да каже: „Тя сериозна ли е?“ – а след това й отговори.
― Да предполагам.
— О, разбира се… – тя отново се изчерви. – Забравих с кого говоря. На живо ти не си толкова страшен, но мисля, че това се дължи на Ема. Изглеждаш по-безгрижен, нали? Може би защото до нея си по-щастлив? Не е същото като на срещата или когато те виждахме без нея. Ти винаги беше тъмен и страшен. Все още ми е смешно, когато си спомня, за реакцията на Алисън на презентацията. Толкова си фатален и привлекателен. Мисля, че коленете й омекнаха и се разтрепериха веднага щом влезе в залата.
― Тереза. – Смъмрих я аз. Не бях в настроение.
― М?
― Приятелката ми е починала и аз трябва да съобщя тази новина на другата ми приятелка. Може ли обожанието ти към Картър да изчака до утре?
― О, разбира се. Съжалявам много. – Картър докосна гърба ми и я пресече.
― Да влизаме ли?
Когато позвъних в апартамента на Аманда, тя ни пусна веднага. Не каза нищо по интеркома и докато чакахме асансьора, аз не можех да се отърва от странното чувство. – Нещо не беше както трябва. Обикновено Аманда винаги казваше нещо. – Натиснах бутона за етажа й, и веднага отхвърлих тези мисли. – Може би съм аз. Целият ми ден беше странен.
― Готова ли си? – Попита Картър.
Аз кимнах. – Тя трябваше да знае, но аз не искам отново да бъда разкъсана на парчета.
Когато стигнахме до нейния етаж, почуках на вратата. После всичко се случи в режим на бързо превъртане напред. Вратата се отвори, но не излезе Аманда. А Бен. Единственото нещо, което успях да забележа беше, лудият му поглед, а в следващият момент той ме придърпа към себе си, обърна ме и постави нож в гърлото му. И насочи другата си ръка към лицето на Картър. Кошмарът ми се сбъдна. Бен беше насочил пистолет към Картър, който пък се канеше в този момент да се хвърли напред към нас. Но Бен извика.
― Дори не си го помисляй, приятелче. Ще й прережа гърлото. Дори да можеш да ми вземеш пистолета, ще я разпоря преди да се усетиш. Знаеш, че ще го направя… – засмя се той безумно, високо и пронизително. – Мисля, че вече си видял моето ръкоделие, нали така, г-н. голяма работа? Ааа?!
Картър замръзна за секунди. Присвивайки очи и погледна дулото пред себе си, след това очите му се плъзнаха към ножа опрян в гърлото ми и извика през рамото си.
― Бягай. Веднага.
Бен ме стисна още по-силно и се опита да види кой е зад Картър, а в този момент Картър се нахвърли към него. Той хвана Бен зад вътрешната страна на китката и я притиснат към стената. Пистолетът падна, а в същия миг Картър грабна ножа от ръката му. Бен замря за секунда хванат неподготвен. В същата секунда Картър го удари с юмрук в лицето, отблъсквайки го от мен. После изви другата му китка. Чу се хрускане на кости и Бен ме пусна. Скрих се зад Картър, той удари Бен в гърдите. От внезапната болка и силата на удара Бен падна на пода. За секунда успя да погледне нагоре, преди Картър да го нокаутира с удар в главата.
Изтичах вътре и намерих Аманда на леглото. Ръцете й бяха завързани зад гърба с черно тиксо. Устата беше залепена също. Изсъхнали сълзи бяха оставили следи по бузите й, но като ме видя се разплака отново. Тя започна да заглушава да крещи нещо, а аз изтичах към нея.
— Аманда, добре ли си?
Тя се обърна и подаде ръце си към мен, но аз не можах да скъсам лентата. Изкрещях и започнах да се паникьосвам. Беше грешно. – Той не можеше да убие и нея. – Когато паниката започна да ме заслепява, Картър ме дръпна назад и използва ножа, който взе от Бен за да среже тиксото, После махна лентата от устата й. Аманда се хвърли напред, падайки в ръцете ми. И двете с нея паднахме на пода, и се прегърнахме.
Тя плачеше, аз я притиснах до себе си. Не исках да я пусна.
― Ема. – Тя изхлипа, отпускайки глава на рамото ми.
― Шшт, всичко е наред Аманда. Всичко свърши. – Цялото й тяло трепереше.
― О, Божичко… – ахна Тереза зад нас. Тя застана на вратата притискайки ръка към устата си. След това тя поклати енергично глава. Приближи се и коленичи до нас.
― Как мога да ти помогна? – Отворих уста, но не знаех какво да кажа. Просто държах Аманда. Не исках да я пусна, но Картър я грабна от ръцете ми.
― Картър, какво правиш. – Скочих на крака и опитах да избърша лицето си с мокри от сълзи длани. Дори не знаех дали бяха на Аманда, или моите. Опитах се да ги изтрия, но напразно. Бях цялата в сълзи. – Не трябва така.
Той подаде Аманда на Тереза и й посочи вратата.
― Вземи я. Моят човек е на стълбището. Ще бъдете отведени до безопасно място.
— Същото като тогава?
― Същото като тогава. – Повтори тя. – Добре… добре! – Тя прегърна Аманда и я попита. – Имаш ли всичко необходимо?
Аманда се обърна към мен. Сърцето ми прескочи. Изглеждаше толкова изгубена и уязвима. На прага сякаш стоеше шестгодишно момиченце. Аз кимнах, знаех че тя има нужда от това.
― Ще си опакова чантата. И ще я донеса. – А Тереза прехапа устни и погледна Картър.
― Няма да дойдете веднага, но аз си спомням, че в къщата имаше дрехи. Ще се справим до тогава.
Когато тръгваха, Аманда не сваляше очите си от мен. В последната секунда преди Тереза да я преведе през вратата, тя погледна Бен, който все още беше в безсъзнание на пода. Погледът й се ожесточи, тя спря и изплака.
― Знам какво е направил. Той ми каза. – Тереза се обърна към мен. Тя не знаеше какво да направи. Но аз знаех. Пристъпих напред и докоснах ръката на Аманда.
― Той каза ли ти, че е била бременна?
― Да?
Аз кимнах. Всичко беше толкова печално. Мелъри не трябваше да умира така. Можех да я спася, но не знаех. А Картър беше прав. Нямаше как да знам.
― Те мислят, че това е детето на Дънван.
— Няма значение… – каза твърдо Аманда. – За Мелъри надали е имало значение. Тя би обичала това дете. Сигурна съм, че е била щастлива, когато е разбрала. Тя нямаше да бъде сама. Щеше да има кого да обича. – Тя стисна силно ръката ми. – Накарайте това копеле да си плати. Не ме интересува, че беше наш приятел. Той я уби. Направи така, че да си плати, Ема.
― Аз…
— Обещай ми… – изсъска тя.
Картър я отдръпна от мен и я насочи обратно към Тереза. Премести се и застана между нас.
― Отведете я на безопасно място. Ема ще дойде след няколко часа.
Аманда продължаваше да не сваля очи от мен.
― Обещай, Ема! Обещай ми! – Крещеше тя към мен.
Майк, който чакаше на стълбището ги издърпа двете навън. Протегна ръка, за да затвори врата. За пръв път видях в очите му тъга.
Щом си тръгнаха, аз замръзнах. Вътре в мен се надигаше нова буря. Аманда искаше да си отмъсти, но не разбираше, че само аз съм виновна за всичко.
Аз бях завела Мелъри при него.
Назад към част 25 Напред към част 27
