Т.О. СМИТ – Моля те, татко ЧАСТ 24

По-късно същата вечер Джулиана седеше между краката ми, докато я хранех с еленско месо. Джаксън беше успял да го убие около обяд и след като се увери, че хората му са нахранени, донесе останалото за ядене.
Беше милостиво от негова страна. Подготвях се да изляза в студа, когато той се появи на верандата.
Сега само чакахме Джаксън да ни съобщи, че сме в безопасност, за да се приберем у дома. Трябваше да призная обаче, че щеше да ми липсва да съм извън мрежата с моята жена. Двамата с нея ще трябва да направим това за една ваканция някой път.
Имаше нещо в това да си в средата на нищото и да нямаш нищо друго за правене, освен да чукаш и да спиш, което беше странно успокояващо.
– Наситих се – промърмори тя и отдръпна вилицата от устните си.
– Още една хапка, момиченце. Изразходва много енергия по-рано – напомних ѝ аз.
Тя изпъшка. Ударих я по вътрешната страна на бедрото в знак на мълчаливо порицание, което я накара да изпищи. Тя послушно отвори устни и взе парчето месо от вилицата. Притиснах устни към бузата ѝ.
– Добро момиче.
След като приключих с това, което тя не беше в състояние да изяде, взех книгата, която тя държеше по-рано, същата, която ѝ бях чел, докато тя се беше снишила.
– Опитах се да чета по-рано. Мислех, че четенето на тази книга ще ми помогне, докато ти си навън – гласът ѝ леко потрепери, – но няма същия ефект, както да те слушам.
Придърпах я отново между краката си.
– Искаш ли да ти чета, бебе?
Тя кимна. Свих ръце около нея и започнах от първата страница.
– Първа глава…

Събудих се от шум, ръката ми моментално грабна пистолета изпод възглавницата, когато чух вратата на хижата да се отваря. Вече го бях насочила към Джеймс, когато той влезе в хижата, а предпазителят щракна.
– Почти ти откъснах проклетата глава – прошепнах му грубо. Внимателно махнах ръцете си от обгръщането на Джулиана и загърнах одеялата повече около нея, преди да стана от матрака.
– Какво правиш тук?
Сложих още няколко дървени трупи в огъня, като гледах как пламъците се разгарят малко по-високо и хвърлят красиво оранжево сияние върху лицето на Джулиана.
– Навън – прошепна Джеймс.
Кимнах и се изправих, като пъхнах краката си в ботушите, преди да нахлузя якето си, следвайки по-големия си брат навън на верандата. Тихо затворих вратата след себе си, преди да насоча вниманието си към него.
– Започни да говориш – наредих му.
Той ми се усмихна.
– Винаги ме изненадва, че имаш толкова много търпение да се гавриш с враговете си, а когато става въпрос за семейството, нямаш такова.
Аз само свих рамене. Харесваше ми да си играя с тези, които бяха под мен.
Семейството ми обаче не беше под мен.
– Можеш да се върнеш вкъщи – каза ми Джеймс. – Исках сам да ти съобщя новината, че за всичко е помислено. Но също така трябваше да ти съобщя нещо, преди двамата да се върнете в Ню Йорк. – Той прокара ръка през косата си. – Не е останал нито един човек, който да поеме всичко, което някога е принадлежало на Андрес – той наклони глава към вратата на хижата – освен дъщеря му.
– Майната му – възкликнах аз. Стиснах носа си, изведнъж почувствах, че тежестта на света отново е на плещите ми, когато току-що бях получил отсрочка. – Тя няма да го иска – казах му, – а дори и да го иска, няма да има никаква представа как да управлява шибана империя като него.
Джеймс кимна в знак на съгласие. Разходих се до края на верандата и обратно.
– Мамка му – изръмжах аз. Погледнах го. – Никога не съм искал такава шибана отговорност, Джеймс. – А тя щеше да стане моя отговорност, защото Джулиана беше моята жена.
Той въздъхна.
– Знам, братко. Но никога не забравяй, че аз все още съм твое семейство. Винаги те подкрепям. Мога да повиша Джаксън – да го направя един от нас, за да облекча бремето ти. Той ще работи и за двама ни, Дарен – не само за мен. Джаксън обича да си цапа ръцете и познава семейството – познава ни. И познава тънкостите на тази работа.
Кимнах и отново прокарах ръце през косата си. Загледах се в тъмната, покрита със сняг земя за момент, опитвайки се да приема в главата си с тези глупости.
– Името и лицето ми не могат да бъдат разпръснати навсякъде в тази глупост – казах му. – Остават ми още две години от условното освобождаване.
Джеймс сви рамене.
– Мога да направя така, че това предсрочно освобождаване да изчезне, ако искаш.
Свих очи към него.
– Тогава защо, по дяволите, не си го направил? – Попитах.
Той се усмихна.
– Защото ми харесва да ти лазя по нервите – засмя се той. Леко го бутнах, а от устните ми се отрони тих смях. – Ще го накарам да изчезне, Дарен. Когато се върнеш у дома, ще имаш много повече отговорности на плещите си, но никога не забравяй, че можеш да се обърнеш към мен, когато имаш нужда. Аз съм дон от много години насам. Познавам тънкостите на тази игра по-добре от всеки друг.
– Знам, братко – казах тихо. Поех си дълбоко дъх. – Не искам – казах му и поклатих глава. – И не мога да направя това на Джулиана. Тя току-що е избягала от лапите на мексиканския картел. Тя не може да понесе повече. А това, че мъжът ѝ е глава на това семейство? Това ще я накара да се върне назад.
– И така, какъв е твоят ход, братко? Да го оставиш да пропадне? – Попита Джеймс.
Поклатих глава.
– Всичко отива при теб – тоест, ако го искаш.
Той сви рамене.
– Повече контрол? Ебаси; ще го взема. – Засмях се. Той се усмихна. – Сигурен ли си, че това е, което искаш, Дарен?
Кимнах.
– Няма да позволя на жената ми да бъде вързана за тази глупост по-дълго, отколкото вече е била. А и не ми харесва да отговарям за подобна империя. Това не е по моя вкус. Харесва ми да си мърся ръцете – а не да съм заклещен в задушни костюми и бизнес сделки по цял проклет ден.
Джеймс извъртя очи към мен, преди да плесне с ръка по рамото ми.
– Връщам се надолу по планината – каза ми той. – Джаксън ще заведе теб и Джулиана долу на разсъмване. Почини си малко, преди да тръгнеш надолу.
– Сигурен ли си, че нямаш нужда от почивка? – Попитах го.
Той поклати глава.
– Емалин се е погрижила да имам достатъчно шибана енергия.
Избутах го от верандата. Той се засмя, докато се спускаше отдолу.
– Майната ти, братко.
Показах му пръст през рамо, преди да се върна в хижата, като свалих якето и обувките си, преди да пропълзя обратно под одеялата при жена ми.
Това бяха последните ни няколко часа тук сами, преди да се очаква да се върнем в цивилизацията.
И честно казано, все още не бях готов да се върна.

~*~*~

Бях станал, преди първата светлина на деня да започне да пробива тъмното небе. Когато дневната светлина започна бавно да се процежда в хижата, вече бях опаковал малкото ни оскъдни вещи.
Джаксън се качи на верандата и ми подаде четири мюслита. – Помислих си, че може да си гладен.
Повдигнах рамене.
– Мога да се справя, но тя трябва да яде, преди да започнем да се спускаме по планината. – Влязох в хижата и внимателно разтърсих Джулиана. Тя изстена и бавно ме погледна, а хубавите ѝ очи бяха избледнели от съня. Усмихнах ѝ се, като посегнах да отметна част от косата ѝ от лицето.
Боже, тя беше толкова красива.
– Днес ще си тръгнем – казах ѝ, – но трябва да изядеш две от тези неща, преди да започнем да се връщаме по планината.
Прозявайки се, тя кимна и седна, като взе едно от барчетата от мен. Целунах я в горната част на главата ѝ, преди да започна да гася огъня в камината.
След като Джулиана изяде и двете мюслита и изпи бутилка вода, ѝ помогнах да обуе ботушите си и я завих по предупреждението на Джаксън, че по пътя надолу по планината я очакват снежни виелици.
Вдигнах чантата ни на раменете, хванах я за ръка и последвах Джаксън през вратата. Беше още едно много дълго спускане по планината, но то мина малко по-гладко, отколкото нагоре, макар че на някои места трябваше да държа ръцете си върху Джулиана, за да не се подхлъзне по каменистия терен.
Когато най-накрая стигнахме до основата на планината, Джулиана беше видимо изтощена, стъпките ѝ ставаха все по-бавни, но този път не се наложи да я нося.
Но веднага щом се качихме в колата, тя се изтегна на задната седалка, сложи глава в скута ми и загуби съзнание.
Джаксън се усмихна и поклати глава, докато се плъзгаше на пътническата седалка, като кимна веднъж на шофьора, за да му съобщи, че сме готови да започнем да се движим към летището.
– Понякога се чудя какво ли би било да имаш това, което имате ти и брат ти – призна той.
– Определено е нещо различно – казах му тихо. – Може би някой ден скоро ще я намериш.
Той сви рамене.
– Може би – измърмори той и се обърна с лице към предната част на колата.
Облегнах глава назад на седалката и затворих очи, за да поспя още, преди да потеглим към летището.

~*~*~

Назад към част 23                                                                      Напред към част 25

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *