* ДЖЕЙМС *
Скръстих ръце на гърдите си, докато стоях над болничното легло на Ейдриън. Той трябваше да бъде изписан днес, но аз исках да поговоря с него, преди да си тръгне оттук.
Наблюдавах как той бавно отваря очи, отдръпвайки се от мен в шок, когато ме погледна.
– Господи, Джеймс, не можеш просто да гледаш хората така – измърмори той.
– Аз правя каквото си искам – напомних му. – Искам да поговорим за това как, по дяволите, си се оставил да те прострелят.
Той се намръщи.
– Майка ти – промълви той. Извих една вежда към него, без да му вярвам нито за секунда. Той въздъхна. – Джеймс, братко, кълна се, че казвам истината. Тя ме хвана да влача баща ти из къщата, уплаши се и ме простреля.
– Къде е майка ми сега? – Поисках да знам.
Той сви рамене със здравото си рамо.
– Не знам, Джеймс. Трябваше Трент да се справи с нея, докато извеждах баща ти до колата. Той ми каза, че само я е приспал.
Обвих ръката си около гърлото му, стягайки я достатъчно, за да прекъсна притока на въздух. Той се задави, а ръцете му се вдигнаха, за да обхванат китката ми.
– Ако майка ми пострада, Ейдриън, ще те убия – изръмжах аз.
Той тръпнещо кимна с глава. Пуснах го и направих крачка назад от леглото, като отново оправих ръкавите на сакото си.
– Когато те освободят, се срещни с мен в кабинета ми – наредих.
Не можех да си представя как майка ми някога ще стреля по някого, особено по някой от моите хора, за да спаси някого – дори баща ми. Тя беше твърде тиха – твърде сдържана.
Това не се връзваше. Нещо не беше наред. Някъде имах неизяснен край, а мразех това нещо да се върти наоколо, докато Емалин беше тук.
Излязох от малката стая, в която се намираше, и се насочих към стълбите. Емалин беше на половината път по тях, а Джаксън – зад нея, когато започнах да крача нагоре.
– Малката, рано е – отбелязах аз. Тя никога не ставаше толкова рано.
Тя поклати глава към мен, като внезапно спря, когато лицето ѝ пребледня. Джаксън я хвана за ръцете, за да я задържи. Бързо се придвижих нагоре по стълбите, като хванах с ръце кръста ѝ, докато тя си поемаше дълбоко дъх.
– Трябва да видя д-р Уилям – каза тя тихо. Ръката ѝ се премести към устата ѝ за момент и тя преглътна шумно. – Не се чувствам добре.
Притеснението изкриви червата ми. Бързо я вдигнах на ръце и я понесох надолу по стълбите към болничното крило на къщата. Д-р Уилям всъщност тъкмо идваше по коридора, така че се получи идеално.
– Трябва да я погледнеш – наредих, докато минавах покрай него и я отвеждах в една от стаите. – Тя не се чувства добре.
Д-р Уилямс послушно се обърна на пета, следвайки ме обратно по коридора и в стаята. Внимателно я поставих на леглото, като гледах как затваря очи, а ръката ѝ трепва към стомаха, докато стене.
– Емалин, можеш ли да ми кажеш какво се случва? – Попита я Д-р Уилям, докато сваляше стетоскопа от врата си.
– Стомахът ме боли – промълви тя. – И се чувствам много зле.
Облегнах се на стената и скръстих ръце на гърдите си, като не му пречех, докато мълчаливо го наблюдавах как я преглежда. Той сви устни, когато погледна термометъра.
– Няма температура – отбеляза той. – Приемате противозачатъчни, нали? – Попита я той.
Сърцето ми се разтуптя, а стомахът ми се сви от гадене само при мисълта, че е бременна.
Тя кимна.
– От три години съм на тях – промълви тя.
Той избута ризата ѝ точно под гърдите и започна да натиска корема ѝ.
– Кажи ми, когато започне да се усеща – нареди той.
Натисна дясната страна на корема ѝ и тя извика от болка, очите ѝ се отвориха и в кафявите им дълбини се появиха сълзи. Придвижих се напред, защитните ми инстинкти се задействаха, но Джаксън безшумно притисна ръка към гърдите ми, задържайки ме назад. Погледнах го.
– С цялото ми уважение, шефе, той се опитва да ѝ помогне – тихо ми напомни той.
– Искам да направя ултразвук – каза д-р Уилям. – Но, ако съм прав, имате апендицит, което означава, че ще трябва да се оперира, за да се отстрани апендиксът ви, преди да се е спукал. Ако се разкъса, може да ви убие, а ако не ви убие, със сигурност може да ви инвалидизира до края на живота ви.
Тя нямаше възможност да отговори, преди да се задави. Д-р Уилямс бързо избута пред нея кошче за боклук. Свалих ръката на Джексън от гърдите си, докато се придвижвах напред, бързо притиснах ръката си към долната част на гърба ѝ, шепнейки успокояващи думи в ухото ѝ, докато тя повръщаше.
– Остани с нея – каза ми д-р Уилям. Исках да му се подиграя. Къде другаде, по дяволите, очакваше да бъда, когато тя беше толкова болна? – Ще отида да подготвя стаята за ултразвук. Трябва да го направя бързо. Ако това е апендиксът ѝ, времето ни е много малко.
Преглътнах уплашено и му кимнах веднъж. При мисълта, че нещо може да ѝ се случи, във вените ми нахлуваше страх.
Не можех да я загубя.
Емалин легна обратно на леглото, а по бузите ѝ се стичаха тихи сълзи, докато се свиваше на кълбо. Мразех, че бях безпомощен в тази ситуация – мразех, че не можех да направя нищо точно сега, за да премахна болката ѝ.
– Малката, откога те боли коремчето? – Попитах я.
– Няколко часа – промълви тя. Покрих ръката ѝ с моята, като ѝ позволих да почерпи малко сила от мен. – Засилва се много бързо.
Наведох се и допрях устни до слепоочието ѝ, преди да се обърна да погледна към Джексън.
– Ще бъда с нея поне до края на деня – информирах го аз. – Поставете двама охранители пред болничната стая на Ейдриън и информирайте д-р Уилям, че той няма да бъде освободен, докато Емалин не бъде освободена. – Погледнах смарт часовника си, като се намръщих, когато все още не виждах някакво съобщение от майка ми. – И намери майка ми и я доведи тук. Тя е странно мълчалива.
Джексън кимна веднъж и се измъкна от стаята, като тихо затвори вратата зад себе си.
– Майка ти добре ли е? – Попита ме Емалин.
Прокарах палеца си по кокалчетата на пръстите ѝ.
– Не се притеснявай за нея в момента, малката. Съсредоточи се върху себе си сега.
Тя изстена от болка, а ръката ѝ се преобърна, за да хване моята. Стиснах челюстта си.
Мразех тази гадост.
Мълчах, правейки единственото, което знаех, че трябва да правя в тази ситуация, а именно да бъда успокояваща сила за нея – да държа ръката ѝ и да прокарвам пръсти през косата ѝ, докато коремът ѝ се свиваше.
Д-р Уилям се върна в стаята малко по-късно, бутайки инвалидна количка.
– Знам, че искате да я носите, сър, но вероятно ще ѝ е малко по-удобно в стола – обясни той, когато отворих уста да му кажа да прибере това проклето нещо. – Стъпките ви могат да я стресират. Искаме да и е възможно най-удобно – помоли той.
Със стисната челюст кимнах с глава и се предадох.
– Емалин, малка, ще те сложа в инвалидната количка, добре?
Тя кимна с глава. Внимателно я вдигнах от леглото и я поставих на стола. След като подпрях краката ѝ на опорите за крака, хванах ръката ѝ в моята и я държах в плен, докато д-р Уилямс буташе стола ѝ по няколко коридора, докато не се озовахме в кабинета му за ултразвук.
Без да кажа нито дума, внимателно вдигнах Емалин от стола и я поставих на леглото. По бузите ѝ се плъзнаха още сълзи, които разбиха шибаното ми сърце и накараха душата ми да реве от гняв.
Бях шибано безпомощен.
Наведох се и допрях устни до бузата ѝ.
– Бъди силна, малка – помолих я аз. – Всичко ще бъде наред – обещах аз.
Тя кимна с глава, като си пое рязко дъх, преди да прехапе долната си устна и да стисне очи. Отстъпих от пътя, докато д-р Уилямс седна на стола си, вземайки бутилка от стойката за ултразвук.
– Ще изстискам това върху корема ти – каза ѝ той. – Малко е студено, така че не се притеснявай. – Той избута ризата ѝ нагоре и изстиска част от гела върху корема ѝ. Ръката ѝ се протегна към моята и аз бързо поставих ръката си в нейната, като пристъпих малко по-близо до леглото.
– Добре. Да видим – каза той малко замислено, докато грабваше ултразвуковата слушалка и я притискаше към корема ѝ.
Раздвижи я малко и направи няколко снимки. Тя издаваше леки звуци на болка, а ръката ѝ непрекъснато се стягаше около моята.
– Както си и мислех – каза той накрая, като направи пауза и се вгледа по-внимателно в нещо на екрана. – Апендиксът ти е на път да се спука – каза и той. – Трябва да те подготвят за операция възможно най-скоро. – Той ме погледна. – Тя ще трябва да бъде направена в болница от хирург, Джеймс. Това е твърде важно, за да го направя аз.
Стиснах зъби и кимнах с глава.
– Обади се в болницата – казах му. – Издърпай конците. Няма да чакам.
Той кимна веднъж, извади телефона от джоба си, докато аз вдигах Емалин на ръце, поставяйки я обратно в инвалидната количка. След като се настани, бързо я избутах към гаража, където държах личния си автомобил.
– Ще повърна – предупреди ме Емалин.
Бързо я бутнах в най-близката тоалетна и държах косата ѝ далеч от лицето, докато тя повръщаше.
Боже, дай ми търпение – помолих се аз. Не мога да понасям да я виждам в това състояние.
След като свърши, бързо я откарах до колата и внимателно я настаних на пътническата седалка, а после се затичах към шофьорската. Хванах ръката ѝ в моята, докато се изнасях от гаража.
– Ще се погрижим за това, мъничка – обещах ѝ. – Просто остани при мен.
– Опитвам се – промълви тя, а по бледото ѝ лице се стичаха още сълзи.
Повдигнах ръката ѝ до устните си, като притиснах нежна целувка към гърба на ръката ѝ.
– Знам, че се опитваш, мъничка, и съм толкова шибано горд с теб. Продължавай да се стараеш – помолих я. – Не си отивай от мен.
Ръката ѝ стисна моята.
– Не си отивам – прошепна тя. – Обещавам, че никога няма да си отида, Джеймс.
Бях се вкопчил в тези думи с всяка фибра на съществото си, защото не бях сигурен дали ще мога да преживея загубата ѝ.