* ИНЕС *
Джеймс прочисти гърлото си откъм входа на библиотеката. Погледнах нагоре, изненадана, че е дошъл тук. Обикновено не го виждах, освен ако Емалин не беше някъде около мен.
– Трябва да поговорим – каза той тихо, докато влизаше в стаята.
Поставих книгата си. Бях започнала да чета, след като Джаксън си беше тръгнал преди няколко седмици. Имах нужда от нещо, което да запълни времето ми и мислите в главата ми, а четенето правеше и двете.
– За какво? – Попитах, а в стомаха ми се настани лошо чувство. Джаксън го нямаше вече от месец. Вече цял месец не бях чувала гласа му и не бях виждала лицето му.
Липсваше ми чак до лудост.
И знаех, че тази дискусия ще бъде свързана със съпруга ми. Нямаше друга причина Джеймс да ме потърси, вместо някой от войниците му да ме заведе в офиса му.
– Джаксън е арестуван – съобщи ми Джеймс. Вдишах рязко въздух, а в очите ми се появиха сълзи. – Повдигнати са му десетина обвинения за убийство. – Сълзите се стичаха по бузите ми, а ръцете ми трепереха. Не можех да повярвам, че това се случва. – Той ми се обади преди няколко часа, но изчаках да чуя адвоката, преди да говоря с теб, за да мога да ти дам факти. – Кимнах, като ми се искаше да се свия в леглото. – Той ме помоли да ти кажа, че те обича и че съжалява.
Изхлипах, а лицето ми падна в ръцете. Раменете ми се разтресоха, докато се отдавах на болката в гърдите си. През последния месец я задържах в себе си, опитвайки се да бъда силна. Защото имах вяра – толкова много шибана вяра – че Джаксън ще се върне у дома при мен.
Но как да останеш силна, когато знаеш, че съпругът ти може никога да не се върне у дома при теб? Как трябваше да остана силна, когато знаех, че никога повече няма да усетя ръцете му около себе си?
Той беше отдал свободата си за този живот, за семейство Джаксън, точно както се беше зарекъл да прави винаги.
И ме остави с тази мъчителна болка. Беше ме оставил сама.
– Работя по това да го преместя в затвор в Щатите, където да имам по-голям контрол – съобщи ми Джеймс, вече по-близо. Погледнах нагоре, за да го открия приклекнал пред мен. – Оттам ще работя да го измъкна и обвиненията да изчезнат, но най-многото, което вероятно ще мога да направя, е да намаля присъдата му.
Сълзите ми не спираха. Болката в гърдите ми не изчезваше. Болеше ме толкова силно. Всичко в мен ме болеше.
Исках да намразя Джеймс за това. Исках да го намразя толкова много, но не можех да си го позволя. Аз не бях такъв човек.
– Искам да го видя – извиках аз. – Моля те, Джеймс, закарай ме да го видя – помолих.
Джеймс кимна и ме придърпа в прегръдка, като ме изненада. Но Боже, толкова много се нуждаех от прегръдка. Той ме държеше, докато аз се разпадах, а от треперещите ми устни излизаха силни викове.
– Ще направя каквото мога, Инес. Това мога да ти обещая.
Назад към част 22 Напред към част 24
