Т.О. СМИТ – Прецакана душа ЧАСТ 31

* ДЖАКСЪН *

Адрик почина в два часа сутринта две седмици след нашето пътуване. Инес плака с часове, никой от нас не заспа, след като Джеймс ни съобщи новината.
А след това, още преди тялото му да е изстинало напълно, присъствахме на коронацията на Иван, за да стане Дон на Братва. Иван беше син на втория командир на Адрик и макар че вероятно не беше сто процента готов, бях убеден, че ще остане добър съюзник за нас.
Инес беше с мен, искаше да уважи дядо си по този начин. И така, бяхме заобиколени от охраната на семейство Джаксън, докато наблюдавахме коронацията и доста вероятно всичко да се разпадне в същото време.
– Имам лошо предчувствие – прошепна ми Джеймс.
Кимнах веднъж. Имах го още от кончината на Адрик. Бащата на Инес нямаше да приеме това с лека ръка. Беше живял целия си живот, мислейки, че това е негово право.
Бащата на Инес мълчеше през цялото време, което само затвърди това лошо чувство в мен. Не изпусках ръката си от тялото на Инес. Не исках да поемам никакви рискове или да рискувам с нейната безопасност.
След това Иван се приближи до нас, като първо стисна ръката на Джеймс, а после и моята.
– Ако нямате нищо против, бих искал да продължа и да подпиша нов мирен договор с моето име вместо с това на Адрик. Можеш да го прочетеш, но в него се казва точно същото, което и в договора ти с Адрик.
– Не! – Изръмжа бащата на Инес. Бързо се преместих пред жена си, пистолетът вече беше в ръката ми и се насочи към челото му.
– Пробвай ме – предизвиках го аз. Той нямаше да навреди на шибаната ми съпруга.
– Леонид, отстъпи! – Изръмжа Иван, а собственият му пистолет беше насочен към главата на бащата на Инес. – Спри сега, или, кълна се, ще направя жена ти вдовица, а децата ти – сираци.
Инес хленчеше иззад гърба ми, а ръцете ѝ стискаха якето ми. Леонид се втренчи в мен.
– Тя е причината за цялата тази бъркотия – изсъска той.
– Бих те посъветвал да седнеш на шибания стол – предупредих го аз. – Или ще се изкъпя в кръвта ти.
Инес затегна хватката си върху мен. Очите ми не се откъсваха от лицето на баща ѝ. Накрая той се изправи и тогава Иван все пак го застреля в главата. Аз дори не помръднах, но Инес изпищя. Бързо я придърпах в прегръдките си, като притиснах лицето ѝ към гърдите си, за да не вижда баща си, който лежеше на земята, а около главата му се стичаше кръв.
Малката ѝ сестра и майка ѝ крещяха. Инес трепереше в ръцете ми, но аз я държах здраво, като я ограничавах, като се опитвах да я утеша.
Иван прибра пистолета си в джоба.
– Мълчи! – Изкрещя той. Двете жени веднага млъкнаха. Инес трепна в ръцете ми при заповедта му. Прекарах ръката си по гърба ѝ. Той посочи към двама от мъжете си. – Отървете се от трупа и почистете това. – Той погледна към мен и Джеймс. – И така, договорът? – Попита той, сякаш току-що не беше разплискал мозък по пода. Почти се разсмях.
Кимнах веднъж и вдигнах Инес, като я принудих да увие ръце и крака около мен. Занесох я към конферентната зала и я настаних на един от столовете. И двамата с Джеймс не бързахме да четем договора, докато се уверявахме, че в него все още е записано дословно това, което беше в договора ни с Адрик.
След като подписахме документите, Иван ни подаде ръка.
– А сега, ако ме извините, трябва да проверя какво става с майката и малката сестра на Инес – съобщи ни той. – Чувствайте се свободни да останете толкова дълго, колкото ви е необходимо. Каквото е мое, е и ваше.
Той излезе от стаята. Джеймс извади телефона си от джоба.
– Трябва да се погрижа за няколко неща, преди да тръгнем – каза ми той. – Срещаме се при джипа след двайсет?
Кимнах веднъж в знак на съгласие. Той се измъкна от стаята. Настаних Инес на масата и плъзнах ръка нагоре по бедрата ѝ, като я погледнах нагоре.
– Добре ли си, зайче? – Попитах я тихо.
Тя кимна.
– Да – прошепна тя. Тя си пое дълбоко дъх. – Изстрелът ме изплаши, но не и мисълта, че той умира.
Усмихнах ѝ се.
– Дали не те превръщам в хладнокръвна, момиченце? – Подиграх се.
Тя се засмя тихо и сви рамене.
– Може би. – Тя прокара ръце по раменете ми. – Но може би ти просто ме караш да се чувствам в безопасност и знам, че не си чудовище, за което трябва да се притеснявам.
Харесваше ми, че тя не отричаше факта, че съм чудовище. Защото бях. И тя знаеше това.
Но беше права. Аз не бях чудовището, от което тя някога трябваше да се тревожи.
Усмихнах и се.
– Никога не трябва да се притесняваш от това чудовище, бейби. – Изправих се и я целунах. – А сега, колко бързо мислиш, че мога да се изпразня? – Исках да съм вътре в нея – не ме интересуваше коя дупка ще запълня. Виждайки кръвта на баща ѝ навсякъде, кръвта ми се беше разгорещила. И нямах търпение да бъда в нея, откакто тя се беше увила около мен.
Тя се захили и се свлече от масата, падайки на колене.
– Не знам. – Тя ми намигна. – Ще разберем ли?
Въздъхнах, когато устните ѝ ме обгърнаха и тя ме засмука дълбоко в гърлото си.

Назад към част 30

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *