ГЛАВА 3
НАТАЛИ
– Как мина вчера? – Попита, а гласът и се разнесе през високоговорителите на субаруто.
– Чудесно, – излъгах аз. – Тя е сладурана.
Вайълет беше терористка с пачки, но нямаше как едно седемгодишно момиченце да ме надмине.
Това малко дете.
Вчера с Вайълет бяхме започнали война.
Все още бях малко озадачен от силата на детето. Беше вдигнала онази пълна ваза, с водата и всичко останало, и случайно я беше хвърлила по мен. Цяло чудо беше, че не се заби трън в окото ми.
Тя ме беше победила вчера. Щях да и дам точка. Но днес щях да бъда подготвена. Това беше… ако ми беше позволено да я гледам отново. Мадокс можеше да ме изгони от дома на родителите си и макар да ми беше неприятно да не го виждам отново, нямаше да съм с разбито сърце. Щях да намеря друг начин да платя за ремонта на Магдалена.
След случката с червените рози вчера той ме беше гледал така, сякаш беше видял Призрака на отминалата Коледа. Веднага след като изтисках пуловера си върху главата на Вайълет, тя се запъти нагоре в яростна бързина. Успях да се усмихна любезно на Мадокс, който твърде добре знаеше, че белият ми потник не оставяше нищо на въображението, след което последва дъщеря му с мокър пуловер в ръка.
Когато стана пет часа, той ни намери и двете на малката масичка в стаята на Вайълет. Тя оцветяваше книжката на Дядо Коледа и държеше пастелите толкова силно, че беше счупила цялата колекция червени цветове.
Мадокс ми предложи да ме придружи до вратата, но аз му казах, че мога да намеря своя път навън. След това, като се сбогувах с Вайълет с много захарин, избягах на безопасно място в собствения си дом, където трябваше да гледам „Сам вкъщи“ два пъти, за да си подобря настроението. Ако днес ме уволнят, вече съм се наредила на опашката за „Полярен експрес“ и за един сладолед.
– Чухте ли нещо от г-н Холидей? – Попитах. Например как съм изгубила самообладание и съм заляла дъщеря му с вода от розови стръкове.
– Е, не. Да очаквам ли?
– Не – казах твърде рязко. – Всичко е наред.
– Благодаря ти още веднъж, че направи това. Утре и в събота съм свободна за Коледа, но имаш мобилния ми телефон, ако имаш нужда от нещо.
– Ще го направя. Весела Коледа.
– Весела Коледа.
Приключих разговора, продължих по пътя и завих по частната алея на Холидейс. Днес къщата беше също толкова впечатляваща, колкото и вчера, и когато паркирах в предния кръг, за миг оцених детайлите, които бях пропуснала вчера. Медните улуци. Резбованите фронтони. Алеята – затоплена, ако се съди по липсата на сняг и по струйките пара, които се издигаха от черната повърхност.
Какво е да разполагаш с толкова пари? Съмнявах се, че някога ще разбера, и това ме устройваше. Бях израснала в нормален дом с три спални и две бани, пълен с любов и смях. Това беше собствена валута и в това отношение аз бях богата жена.
Не че къщата на Холидей не беше пълна с любов. Вчера се бях сблъскала с Хийт и Тобиас. С разрастването на Бозман и социалните ни кръгове, които се движеха в противоположни посоки, не бях виждала никой от тях от години.
Близнаците, както и Мадокс, бяха израснали от мършавите момчета, които помнех в гимназията, до невероятно красиви мъже, макар и не толкова добре изглеждащи като по-големия си брат.
Слязох от колата на татко, като веднага ми липсваха отопляемите седалки. Барни или Барли ми допадаше с модерните си удобства. Все още те обичам, Магдалена. Винаги.
Дъхът ми се разнесе в облак, когато отворих задната врата и взех чантата си. Ципът се издуваше в шева. Тази сутрин бях заредила всички трикове в арсенала си.
Давай, Вайълет.
Свих рамене и се отправих към верандата, като се канех да позвъня, когато тежката орехова врата се отвори и той се появи.
Здравей, Мадокс Холидей.
По дяволите, но той беше прекрасен.
– Добро утро – каза той.
– Добро утро. Ще ме уволниш ли?
Той се засмя и се появи онази ослепително бяла усмивка с тръпчинки. Ятото коледари, които по това време на годината се настаниха в ъгъла на съзнанието ми, запя в хор: „А-ле-лу-я“.
– Честно казано, малко съм в шок. – Той ми задържа вратата, докато влизах вътре.
– Значи журито все още не е решило, че съм уволнена? – Поставих чантата си, за да съблека палтото си и да го закача на една закачалка.
– Не, шокиран съм, че се върна. Всяка едан от предшественичките ти щеше да се откаже.
– Аз не съм от тези, които се отказват. И днес дойдох подготвена. – Вдигнах чантата си и ударих страната и.
– Родителите ми са тук днес. – Мадокс ни поведе към всекидневната. – Подозирам, че братята ми ще бъдат наоколо, когато стомасите им ги подтикнат да дойдат тук за храна. Ще бъда в офиса през по-голямата част от деня, но съм на разположение, ако имате нужда от нещо.
– Сигурна съм, че ще се справим. Къде е Вайълет? – Излез, излез, малката. Време е за игра.
Сякаш чула безмълвния ми призив, Вайълет се вмъкна в стаята. Днес няма пачка. Вместо това носеше чифт дънки и пухкав червен пуловер.
Червеното определено беше нейният цвят, и то не защото съществуваше реална възможност да е рожба на Луцифер. То подчертаваше млечно-шоколадовите нишки в дългата и кафява коса. Сините и очи изпъкваха, също като тези на баща и. Тя щеше да е най-красивото дете на света, ако не беше тази епична гримаса.
Щеше да поработим върху поправянето и днес.
– Здравей, Вайълет. – Усмихнах се.
Тя се загледа.
Трябваше да дам на това дете похвала. Беше страховит противник, но аз не бях типичната бавачка. Харесваше ми да мисля, че татко ме е възпитал по-твърда от средностатистическата детегледачка.
– Вайълет, Натали те поздрави – каза Мадокс с предупреждение в тона си.
Тя скръсти ръце на гърдите си и изръмжа.
Погледът на Мадокс, изпълнен с разкаяние, срещна моя.
– Не се притеснявай. – Намигнах му. – Ще се справим.
– Мога да извикам майка ми…
– Не. – Прекъснах го, когато видях искрица надежда в погледа на Вайълет. Това беше точно това, което тя искаше. – Тук всичко е наред. Аз съм тук – втренчих очи във Вайълет – за целия ден. Целият. Дълъг. Ден.
Мадокс погледна между нас двете.
– Хм…
– Трябва ли да се качим в стаята ти, Вайълет? Донесох някои неща с мен.
Тя погледна чантата ми.
– Какви неща?
Не си направих труда да отговоря. Просто се обърнах и тръгнах към стълбището с високо вдигната брадичка. Когато чух плясъка на обувките и по дървените стълби зад мен, разбрах, че съм спечелила.
Мадокс ни гледаше от всекидневната, с ръце на хълбоците и израз на недоумение на красивото си лице.
Беднякът. Детето му се разхождаше навсякъде с тези блестящи пантофки.
Вчера Вайълет ми беше съобщила, че се местят в Монтана. Тя не изглеждаше щастлива от това. Може би това беше причината за това отношение. Може би това беше работният график на Мадокс. Или може би просто беше свикнала да се справя.
Е, не и с мен. Не и тази седмица.
Стигнахме до върха на стълбите и тръгнахме по коридора към спалнята на Вайълет, когато от другата стая се появи жена. Веднага разпознах Хана Холидей, не само от множеството табели за недвижими имоти из града, но и от жената, която помнех да подкрепя синовете си на футболните и баскетболните мачове в гимназията.
Тя нито веднъж не беше забравила да вземе със себе си клаксон.
– О, здравей. – Тя се усмихна. – Ти трябва да си Натали.
– Аз съм. – Усмихнах се в отговор. – Никога не сме се срещали официално, но съм завършила заедно с Хийт и Тобиас.
– Да, разбира се. – Кимна Хана. – Те ми казаха това снощи. Трябваше да извадим годишниците.
– Уф. Моля те, кажи ми, че не си виждала доказателства за взривоопасния вид през втората ми година. – И моля те, кажи ми, че Мадокс също не е бил там.
– О, това е неудобна възраст за всички, скъпа.
Засмях се, когато Вайълет се приближи до нас и се загледа напред-назад, докато разговаряхме.
Хана докосна рамото на внучката си.
– Бебе, защо не отидеш да извадиш нещо за игра, докато аз поговоря с Натали за минута?
– Но, Нана…
– Върви.
Вайълет се намръщи, но се подчини.
Когато тя изчезна в спалнята си, Хана си пое дълго дъх.
– Това момиче.
– Тя има дух.
– Ха! – Засмя се Хана. – Ти си толкова учтива.
– Кой е учтив? – Приближи се към нас Кийт откъм гърба на Хана. Той ме поздрави с чашата си за кафе. – Добро утро. Ти трябва да си Натали.
– Виновна.
– Добре, се справи вчера, – каза той. – Иска ми се да бях тук, за да го видя. Вайълет може да бъде малко шокираща. – Лакътят на Хана се заби в страната на съпруга и.
– Хей. – Той се намръщи на жена си. – Съжалявам. Исках да кажа, че Вайълет се нуждае от човек, който да и даде доза от нейната собствена, е… наглост.
– Може би малко се увлякох.
Той се ухили.
– Не.
– Добре. – Хана провери часовника си, после погледна към Кийт. – По-добре да тръгваме. Срещата ни е в девет и искам първо да се отбия в офиса.
– Всяка година се кълна, че това е последното ни коледно парти и всяка година тя ме убеждава да го направим отново. – Кийт въздъхна. – Успех днес, Натали.
– И на теб. – Усмихнах се, след което се отправих към стаята на Вайълет. Не се изненадах, че я хванах да спринтира откъм вратата, където беше подслушвала. – Донесох нещо за теб.
– Не го искам. – Тя се свлече на бюрото си и извади червен маркер от купчината. После започна да рисува.
На. Масата.
Маркерите бяха миещи се и не беше нужно повече от една мокра кърпа, за да се почисти повърхността, но когато сините и очи се насочиха към мен, свих рамене, престорих се на безразлична, отидох до леглото, седнах и разкопчах чантата си.
Съдържанието и беше неустоимо дори за най-трудните деца.
– За мен е добре. – Прерових чантата, като избутах настрани пъзела, комплекта Лего и чашите за чай. Насочих се направо към любимото си съкровище на дъното.
Вайълет го забеляза, когато го издърпах на свобода. Тя изтръпна.
Победа. Сладка, сладка победа.
***
– Хей? Има ли някой тук? – Обади се Мадокс, когато с кокалчетата на пръстите си потропа по вратата на стаята на Вайълет.
Погледнах нагоре от книгата, която четяхме, когато Мадокс отвори капака на палатката ни и се наведе да погледне вътре.
– Здравей, татко. – Усмихна се Вайълет. – Построихме палатка.
– Здравей, красавице. Изглежда страхотно.
– По-добре да започнем да я почистваме. – Затворих книгата и я оставих настрана. После побутнах Вайълет. – Готова ли си?
Тя кимна и изпълзя първа.
Събрах другите книги, които четяхме или карах Вайълет да ми чете за тренировка, след което се присъединих към нея и Мадокс извън палатката.
– Свърши ли работата? – Попита го Вайълет.
Той кимна, а погледът му беше скептичен, докато гледаше между нас двете.
– Е… да. Приключих.
– Може ли да направим нещо забавно?
– Разбира се. – Той продължаваше да гледа между нас, а гънката между веждите му се задълбочаваше. Дори аз бях малко шокирана от това колко бързо се промени отношението на Вайълет.
Бях спечелила нашата война, използвайки най-стария трик в книгата.
Добър, старомоден подкуп.
– Нека първо да почистим – казах на Вайълет. – После ще се махна оттук.
– Добре. – Тя веднага се захвана за работа, разглобявайки одеялата, които бяхме измъкнали от гардероба.
Хана беше дошла по средата на строежа и ни беше дала допълнителен материал. Това се случи след възхитителен обяд със сирене на скара и доматен биск, приготвен от готвача.
Докато с Вайълет седяхме на масата в трапезарията и се хранехме в удобно мълчание, Хана и Кийт се присъединиха към нас. Малко след това Хийт и Тобиас пристигнаха на обяд. Липсваше само Мадокс.
Погледите, изразяващи учудване от поведението на Вайълет, бяха балсам за душата ми.
Дали бях направила празнично чудо? Да. Да, бях.
Удовлетворението от опитомяването на Вайълет струваше почти колкото заплатата, която ще ми се плати за тази работа.
Мадокс се включи в прибирането на палатката, като сгъна одеяло до мен. Той се наведе близо, за да прошепне:
– Няма липсващи крайници. И никаква кръв. Очаквах кръв.
Усмихнах се и вдигнах една от възглавниците, които бяхме използвали за под на палатката.
– Не и днес.
Сглобяването на палатката беше отнело един час. Разглобяването – за по-малко от десет минути.
Когато приключихме, Мадокс се наведе, за да целуне косата на дъщеря си.
– Как мина денят ти?
– Забавно. – Тя погледна към мен и аз и намигнах. – Можем ли да влезем в джакузито?
– Да, но чак след вечеря.
Вайълет се намръщи.
– Но…
Прочистих гърлото си и намръщената физиономия изчезна.
Тя ме погледна, после промълви:
– Добре.
Устата на Мадокс се отвори.
– Благодаря за забавния ден, Вайълет. Ще се видим след Коледа.
– С чантата ти.
Кимнах.
– С моята чанта.
– Добре, добре. Татко, мога ли да прекарам малко време пред екрана?
– Заповядай. iPad-ът ти е в театралната зала.
Вайълет потегли, без да погледне назад.
– Какво направи с истинската ми дъщеря и можем ли да оставим самозванката за през нощта?
Засмях се и отидох до леглото, за да взема чантата си. С нея, преметната през рамо, потупах страната и.
– Подкупът работи в девет от десет случая.
– Какво има в нея?
– Никога няма да ти кажа. – Затворих ципа на устните си, след което се отправих към вратата.
– Наистина ли няма да ми кажеш? – Попита ме Мадокс, настигайки ме в коридора.
– Не. – Усмихнах се. – Това си е между нас с Вайълет.
– Днешният ден сякаш мина по-добре.
– Вторите дни обикновено са такива. Тя е добро дете. Напористите винаги са най-забавни.
Мадокс спря, челюстта му се отпусна.
– Какво? – Забавих ход.
Той преглътна трудно.
– Ти си първата бавачка, която някога ми е казвала, че тя е добро дете.
– Сериозно? – Сърцето ми се сви. Това беше… ужасно.
– Сериозно. – Той притисна ръка към сърцето си и усмивката, която ми подари, беше ослепителна.
– О. – По бузите ми се прокрадна руменина. – Ами, тя е. Но мога ли да ти дам един непоискан съвет? Можеш да откажеш.
– Моля те.
Не исках да прекалявам, но днес беше изненадващо лесно. Да се справиш с Вайълет не беше предизвикателството, което очаквах. Да, цяла сутрин я подкупвах, но заедно с всяка награда идваха и някои твърди и непоколебими правила. Тя ги спазваше безотказно. Не само че беше духовита, но и невероятно умна.
– Тя има толкова голям потенциал. Забавна е, остроумна и мислеща. Забелязва повече от повечето деца на нейната възраст. И има тези сладки моменти, когато просто разтапя сърцето ти.
Мадокс сияеше под похвалите за дъщеря му.
– Но…
Светлината угасна.
– Тя иска внимание. Тя се нуждае от граници. И може би е малко… разглезена.
Той прокара ръка през косата си.
– Това е моя грешка. Не прекарвам достатъчно време с нея и затова през времето, което имаме, не мога да и кажа „не“.
– Разбирам. Работила съм за много родители с взискателни кариери.
– Какво са правили?
– Наеха ме, разбира се, – подиграх се аз. – Не знам отговора. Една от майките, за които работех, приготвяше вечеря с децата си всеки петък вечер. Друго семейство имаше вечер на игрите във вторник. Не е задължително да е по цял ден, всеки ден. Просто нещо специално, към което да се придържате. Открийте какво работи за теб и за Вайълет.
– Ще го направя. – Кимна той. – Благодаря. За днешния ден и за съвета.
Вървяхме по коридора към стълбището. Щом стигнахме до балкона, ароматът на свеж бор от коледната елха изпълни носа ми. Смесена с пикантния одеколон на Мадокс, комбинацията беше опияняваща. Пръстите ми се плъзнаха по гладкия парапет и само за миг си позволих да се преструвам, че той си спомня за мен.
– Надявах се да те помоля за една услуга – каза Мадокс, докато ме придружаваше до вратата.
– Каква услуга? – Свалих палтото си от една закачалка и го облякох. Освен ако не ме помоли да откажа захарта през декември, каквато и услуга да поиска – сексуална или не – вероятно щеше да бъде посрещната с категорично „да“.
– Утре вечер е годишното коледно парти на семейството ми в центъра на града. Мама и татко канят куп свои приятели. Обикновено го организират седмица преди Коледа, но мястото беше резервирано за сватба, така че времето се подреди така, че тази година се пада на Бъдни вечер. Предполагам, че достатъчно от приятелите им не са имали нищо против, така че са продължили и са го насрочили. От години не съм бил вкъщи за партито, но това означава много за тях. И много ми се иска то да мине без проблеми.
– Трябва някой да гледа Вайълет.
– Моля те. – О, Боже, той ме гледаше с очите на „Спаси ме, Натали“. Как щях да откажа на този поглед?
– Знам, че не си длъжна да помагаш, но не познавам никой друг. На партито ще има много хора, които искат да им обърна внимание, а теб те чух преди няколко минути. Вайълет също се нуждае от вниманието ми. Но това парти… Ще ме затрупат. Всички ще искат да знаят защо се прибирам у дома и какво ще правя с бизнеса си. Не искам Вайълет да виси до мен и да се отегчава до сълзи през цялото време. Тя също никога не е била на това парти и бих искала да си прекара добре. И… имаше един инцидент.
– О-о.
– Пълно разкриване. Миналата година заведох Вайълет на новогодишно парти в Лос Анджелис. Беше същата ситуация. Бях бомбардиран и тя се измъкна в кухнята. Издърпа цял стелаж, пълен с триста крема брюле.
– Еха.
– Попитай ме дали са ни поканили отново тази година.
Захилих се.
– Детето ти има стил, това трябва да и се признае.
– Само за няколко часа.
Бъдни вечер беше най-малко любимият ми непразничен, празничен ден. Обикновено прекарвах време със семейството си, но Бъдни вечер обикновено включваше пътуване до мола в последния момент и прекарвах часове, блъскана от съпрузи, които бяха забравили да купят подаръци на жените си.
Толкова много хора обичаха очакването, което идваше с Бъдни вечер. Аз? Не чак толкова.
Бях търпелива в много отношения, но когато ставаше въпрос за подаръци и оргазми, предпочитах незабавното удовлетворение.
Колкото и да беше изкушаваща прочутата дъска с колбаси на татко, едно изискано вечерно парти в центъра на града можеше да направи Бъдни вечер поносима. От години бях чувала за празничното коледно парти, но никога не ме бяха канили. А тази година самият Мадокс Холидей ме покани да присъствам.
Да, беше като наемен работник, но на четиринайсетгодишната в мен не и пукаше за тази подробност.
За нея това на практика щеше да е срещата на бала.
– Ще мога ли да нося модна рокля?
– Ако това те прави щастливи, тогава да. Ако това те кара да клоните към „не“, тогава носи пижама и чехли.
– Харесвам луксозните рокли. – Не беше необичайно клиентите да ме молят да присъствам на специални събития. Случи се така, че имах няколко рокли, които бях купила за тези редки случаи и всяка от тях събираше прах в гардероба ми.
Ъгълчето на устата му се изкриви.
– В седем часа. „Бакстър“.
– Ще се видим там. – Посегнах към дръжката на вратата, но Мадокс ме изпревари, докосвайки кокалчетата на пръстите ми. Под кожата ми прехвърчаха искри. Въздухът между нас се наектризира.
Той се успокои, а очите му намериха моите. След това се спуснаха и проследиха линията на носа ми, преди да се озоват на устата ми. Адамовата му ябълка се поклащаше.
Стояхме там, твърде близо за един твърде дълъг миг, докато той не прочисти гърлото си и аз не отдръпнах ръката си, като присвих брадичка, за да скрия усмивката си.
Мадокс Холидей току-що се беше вгледал в устните ми и освен ако радарът ми не беше счупен – а можеше и да е – той също беше усетил искрите.
Тийнейджърката Натали направи салто.
Възрастната Натали удари ръката на тийнейджърката Натали.
Ти си негов служител. Нещо като служител. Имаше граници, които не бих преминала. Не и отново.
Хладният въздух отвън беше добре дошъл върху прегрелите ми бузи, когато той отвори вратата. Очаквах да ми помаха от верандата, но вместо това той застана до мен, докато вървяхме към колата ми. Дори ми отвори задната врата, за да прибера чантата си.
– Ще се видим утре, Нат. Всички ти казваха Нат, нали?
– Казваха. Майка ти каза, че снощи сте преглеждали стари годишници. Братята ти казаха ли ти това?
– Не. – Той потупа слепоочието си и се усмихна с онази секси усмивка. Появи се трапчинка и сърцето ми направи циганско колело в снега. – До утре.
Утре.
Една дума и вече започвах да харесвам тази Бъдни вечер.