ГЛАВА 13
ЕВЪРЛИ
– Готова ли си за това? – Попита Хъкс с нисък глас.
Дали ме питаше? Или себе си?
– Да – излъгах аз.
Коляното му отскочи под масата. Беше така от момента, в който заехме местата си. Протегнах ръка под масата и поставих длан върху бедрото му. Подскачането спря, но тревогата му все още беше осезаема.
Беше минала почти седмица, откакто с Хъкс се бяхме разходили в центъра на града. Това беше последният път, когато Хъкс беше спокоен и непринуден. На сутринта след това Ейдън ни се обади и ни каза да се подготвим за явяване в съда в понеделник следобед.
Беше понеделник следобед. А аз не бях готова.
Не бяхме имали достатъчно време да покажем на града, че Рийз Хъксли е добър човек. Не бяхме имали достатъчно време, за да ни видят като онези симпатични младоженци. Не бяхме имали достатъчно време да се подготвим, в случай че всичко се обърка.
Но готови или не…
Съдебната зала беше по-голяма, отколкото очаквах за град с размерите на Каламити. Зад нас имаше сигурно десет реда столове, всички празни, с изключение на една жена с бяла коса, облечена в сив панталон, която се беше вмъкнала няколко минути след нашето пристигане. Подовете бяха покрити с индустриален сив килим. Стените имаха облицовка от дъб с цвят на мед, която съвпадаше със съдийската пейка и масата пред нас. Освен дървото, в стаята нямаше почти никакви цветове, с изключение на американското знаме и знамето на щата Монтана, поставени на златни стълбове.
Столът на свидетелската скамейка сигурно беше задържал много интересни личности. Престъпници. Адвокати. Отчаяни родители?
Щеше ли да ми се наложи да седна на това място? Щеше ли да се наложи да кажа нещо? Ейдън не ни беше дал никакви инструкции. Хъкс беше правил това и преди, но не ми беше казал нищо. Дали бяха предположили, че просто ще знам какво да правя? Защото аз нямах никаква идея, по дяволите.
Стомахът ми направи още едно салто. Акробатиката беше постоянна, откакто бяхме пристигнали.
Хъкс изпусна треперещ дъх.
– Ако това не се случи, можем да го анулираме.
– Не. – Вдигнах поглед към профила му. – Ако това не се случи днес, тогава ще опитаме отново. И пак.
Бях обещала на Хъкс възможността да получи дъщеря си. Ако днешното решение не беше в наша полза, тогава може би следващото щеше да го направи. Или следващото. Но нямаше да се откажа или да позволя на Хъкс да се откаже.
Той се бореше, дори и след като процесът го бе пречупвал отново и отново. Ако се нуждаеше от моя гръбнак, за да продължи, то той беше негов.
Хъкс затвори очи и издиша.
– Благодаря.
– Няма за какво.
Ръката му покри моята, като я задържа на бедрото си и я стисна здраво.
Вратата зад нас се отвори. Изкушението да погледна през рамо беше твърде голямо, за да му устоя.
Ейприл се вмъкна вътре, облечена в скромна пола, бледосиня жилетка и перли, наистина? Изглеждаше така, сякаш принадлежи на родителския комитет. В същото време аз бях с черен панталон и обикновена бяла блуза. Може би трябваше да изровя няколко перли. Ейприл държеше брадичката си високо вдигната и гледаше напред, докато маршируваше, следвана от един набит мъж с тъмна коса.
Хъкс не им спести поглед, докато заемаха местата си срещу нашите, но и без това напрегнатата му челюст се превърна в гранит.
– Това ли е…
– Джулиан – прошепна той.
От това, което ми беше казала Луси, се говореше, че Джулиан обичал да се държи грубо с Ейприл, а Ейприл се възбуждала от това. Тяхна работа, не моя, освен ако това не навреди на Савана. Но тя не говореше за нищо, включително и за момента, в който Джулиан я беше зашлевил.
В деня във фермата бях видяла слабата червена следа на бузата ѝ, преди всичко да се разпадне. Може би това беше единственият път, в който Джулиан я беше докоснал. А може би не.
Нямаше значение.
Зашлевяване или не, ние бяхме тук заради Савана.
Вратата зад нас отново се отвори и Ейдън влезе в стаята. Беше висок мъж, на ръст колкото Хъкс – над метър и седемдесет. Беше добре изглеждащ, с тъмна, разрошена коса и светли лешникови очи. В стъпките му нямаше спешност, докато вървеше по пътеката, а само увереност и харизма. Едната му ръка беше прибрана в джоба на панталона, а в другата носеше куфарче. Носеше костюм от туид, цветна вратовръзка и лесна усмивка.
Поне един човек от отбора на домакините не беше нервен.
Той поздрави Ейприл и Джулиан с кимване, после потупа Хъкс по рамото и ми намигна, преди да заеме мястото си.
– Здравей. Аз съм Ейдън – каза той, като запази тихия си глас. Сигурно нямаше да е добре за Тош да знаят, че едва сега се срещам с адвоката на Хъкс.
– Здравей – прошепнах в отговор.
– Как сте днес?
Ръката на Хъкс стисна по-силно моята.
– Готови сме.
Ейдън му се усмихна съчувствено, което ми подсказа, че и той не вярва на лъжата на Хъкс.
– Би трябвало да е доста лесно. Имаме съдия Лаб днес. Той ще прегледа информацията. Ще зададе някои въпроси. Бъди честен и ще се справиш чудесно.
Честност? Е, не. Цялото това нещо беше изградено върху фалшив брак. Честността беше твърде рискована. Преглътнах.
– Ще ме попита ли нещо?
– Може би – каза Ейдън. – Макар че се съмнявам.
– Добре. – Изпуснах дъха, който бях задържала, след което хвърлих бърз поглед на блузата си, за да се уверя, че не се е смъкнала, за да покаже деколте. Нямаше перли, но пък изглеждах донякъде способна да отгледам шестнайсетгодишно дете, нали?
Хъкс носеше същите панталони и риза, с които беше дошъл в същата тази съдебна сграда в деня, в който се оженихме.
Моля те, нека това се получи.
Ако не се получи, Хъкс щеше да бъде с разбито сърце. Раменете на Хъкс бяха твърди като стоманени плочи. Устата му беше твърдо очертана. Тези красиви сини очи преливаха от ужас. Той вече се подготвяше за разочарованието.
Стиснах ръката му по-силно.
– Това ще се получи ли? – Попита той.
Ейдън дръпна глава към жената зад нас.
– Това е агентът на семейните служби, назначен по този случай. Тя е говорила със Савана. Не знам как точно е протекло, но тя седи от нашата страна на стаята. Винаги приемам това за добър знак.
– Какво? – Челото на Хъкс се набръчка. – Кога е говорила със Савана?
– Вчера в училище. Уговори се да е в училището, а не в дома на Джулиан и Ейприл.
Хъкс се намръщи.
– Не ми е казала.
След като миналата седмица Ейдън се обади с графика ни в съда, Хъкс най-накрая беше казал на Савана за петицията. Безсрамно бях подслушала телефонния им разговор. Беше ѝ казал не по-малко от десет пъти да не се надява.
Оттогава тя не му беше говорила много, освен да отговаря на съобщенията му. Може би причината, поради която Савана не му беше казала за агента на семейните служби, беше, че вече се беше подготвила и за разочарованието.
Моля. Моля те, нека това се получи.
Толкова много исках да вкарам Савана под нашия покрив. Законно. Да ѝ дам възможност да се отдръпне. Да отвори сърцето си. Да се излекува.
Хъкс знаеше, че част от причината да се омъжа за него е чувството за вина. Може би щеше да облекчи някои от тези чувства, ако Савана се превърнеше в щастлива, процъфтяваща млада жена. Но днес тази вина нямаше значение. Днес исках Савана заради Хъкс.
Той я обичаше толкова силно, че ми разбиваше сърцето, когато виждах болката му.
Хъкс заслужаваше шанса да бъде неин баща. И Ейприл да върви по дяволите, че го провали от самото начало. Ако това не се развиеше по нейния начин – когато, остани позитивна, щеше да ми хареса това място на първия ред, за да видя изражението на лицето ѝ.
Вратата зад съдийската скамейка се отвори и от нея излезе мъж с бяла коса и гъста, тъмносива брада, облечен в черна мантия.
Устата ми се отвори.
Познавах тази бяла коса. Познавах тази гъста брада.
Нелсън.
Приятелят ми от кафенето, който бях пропуснала да видя през последните няколко седмици. Нелсън беше съдия Лаб.
Той зае мястото си и нагласи табелата пред стола си – тази, на която името му беше гравирано с печатни букви върху златна плочка. После Нелсън погледна право в мен, задържайки погледа ми, като ъгълчето на устата му се изкриви. Това добър знак ли беше? Защото той не изглеждаше точно щастлив да ме види. Трудно беше да се определи с брадата. Почти изглеждаше… самодоволен.
Нелсън. Човекът, на когото бях изнасяла непрестанни лекции да се откаже от пърженото сирене като основна храна за обяд. Човекът, който знаеше, че месеци наред съм се крила в апартамента си в центъра на града.
Човекът, на когото бях предложила да се омъжи за мен, защото нямах гадже, а перспективите ми изглеждаха нищожни.
Нелсън.
Баси.
***
В минутата, в която Нелсън излезе от покоите си, стомахът ми падна и оттогава витаеше около глезените ми.
Две седмици на месец.
Това беше всичко, което Нелсън беше дал на Хъкс. Беше променил родителския план от никакви посещения на две седмици месечно. Освен това на Хъкс се предоставяше всеки друг голям празник.
Мислех, че ще се зарадва. Мислех, че ще се усмихне така неуловимо. Но откакто излязохме от съда, съпругът ми беше ужасяващо мълчалив.
– Хъкс, аз съм… – Думите изсъхнаха на езика ми, докато челюстта му се свиваше.
Ръцете му бяха толкова стегнати върху волана, че се притеснявах да не би кожата на кокалчетата му да се напука. Опитах се да говоря на два пъти, откакто напуснах сградата на съда, но нямах думи.
Две седмици на месец. Това беше по-добре от нищо, нали? Но не беше това, което искаше Хъкс, а съпругът ми беше ядосан. Вероятно защото Савана все още щеше да прекарва половината си време с Ейприл и Джулиан.
Кой знаеше какво щеше да се случи през тези седмици? Дали Ейприл щеше да отмъсти на дъщеря си? Дали щеше да превърне живота на Савана в ад?
Изразът на лицето на Ейприл, когато напусна съдебната зала, не беше нищо по-малко от убийствен. Според предишните ѝ действия, навикът ѝ щеше да бъде да се нахвърли върху Хъкс. Но днес бе загубила част от влиянието, което бе имала върху него в продължение на шестнадесет години. Дали Савана щеше да стане следващата ѝ мишена?
Скоро щяхме да разберем.
Нелсън – съдия Лаб – беше въвел новия план в действие незабавно.
Нелсън.
Говорим за изненада. Трябваше да задавам повече въпроси за професията му по време на късните ни обеди в „Белия дъб“.
Единственият поглед, който ми беше отправил, беше този веднага след като седна на мястото си. От този момент нататък той беше друг Нелсън. Беше поел командването на стаята, а аз бях просто зрител. Нелсън си беше сложил очила с телени рамки и прегледа документите. След това извика агента на семейните служби, за да предаде доклада от срещата си със Савана.
Не би трябвало да е изненада, че Савана е поискала да живее с Хъкс. Но от начина, по който Ейприл се бе задъхала и бе започнала да плаче, човек би си помислил, че Савана току-що е забила нож в гърба на майка си.
Никой от тези театрални постановки не беше спрял агента да каже студената, твърда истина. Савана беше проблемна тийнейджърка. Връзката ѝ с майка ѝ беше в най-добрия случай бурна. С Джулиан не поддържаше особени отношения. И мразеше да се прибира у дома.
Агентът бе изказал някои предположения, като бе заявил, че причината Савана да е недоволна от сегашното си положение е, че Ейприл и Джулиан я държат на тясно – или се бяха опитали да го направят. Ако Савана си мислеше, че животът с Хъкс ще ѝ даде повече свобода да нарушава правилата, тогава, разбира се, щеше да преувеличава.
Но в крайна сметка агентът каза на Нелсън, че подозира, че промяната може да се отрази добре на момичето. Особено сега, когато под покрива на Хъкс имаше жена.
Цялата стая, с изключение на Нелсън, беше погледнала в моя посока. Дори да стоя на сцената и да пея пред препълнен бар, това не беше толкова изнервящо.
Но докато всички останали се взираха в мен, Нелсън не откъсваше поглед от агента, скръстил ръце пред брадичката си. Може би подозираше, че този брак е измама. Ако е така, не ни беше извикал.
Просто беше благодарил на агента, след което призова Джулиан да говори първи.
Само едно изречение от устата на Джулиан и ми се искаше да вдигна стол и да го ударя в главата на гадняра.
Джулиан веднага напомни на Нелсън за миналото на Хъкс. Беше навлязъл в ужасяващи подробности за побоя, който Хъкс е нанесъл преди години. След това разказа колко тежко е било за Ейприл. Как е влязъл в ролята на баща и не се е чувствал комфортно да позволи на Хъкс да съсипе живота на Савана.
Никога през живота си не съм била толкова ядосана.
Нелсън слушаше и си водеше бележки, докато Джулиан говореше, но не му зададе нито един въпрос. Не се беше обадил и на Ейприл.
Не, беше запазил само три въпроса за Хъкс.
Вие сте младоженец, нали?
Имате ли контакт с дъщеря си сега? Тя е проблемна млада дама, нали?
Хъкс беше отговорил просто с „да, сър“ и на трите.
Онова, което се бе случило след това, бе размазано. В една секунда седях там с разтуптяно сърце, а в следващата Нелсън бе ударил чукчето си по блока и бе изчезнал в залата си, преди решението му да се е регистрирало в мозъка ми.
Две седмици на месец.
Усмихнах се. Бях толкова щастлива. Две седмици! Това беше много по-добре от нищо. Но после погледнах към Хъкс и не видях нищо на лицето му. Беше просто… празно.
До този момент Хъкс държеше ръката ми в смъртоносна хватка. С удара на чукчето на Нелсън той ме беше пуснал. Беше скръстил ръце на гърдите си и седеше като статуя, докато Ейприл и Джулиан си проправяха път от съдебната зала.
Ейдън беше потупал Хъкс по гърба, поздравявайки го. Напомни му, че това е напредък.
Хъкс само кимна, изправи се и излезе от залата. Бързах да го настигна, изричайки благодарност на Ейдън, докато се запътвах към вратата.
Десетминутното пътуване до дома от съда беше мизерно. Вълните от гняв, излъчвани от Хъкс, бяха направили пикапа толкова задушаващо горещ, че се изпотих, когато той спря в гаража. Никога не беше се мръщил по-сурово, когато изключи пикапа, слезе и влезе вътре.
По дяволите. Две седмици бяха по-добри от никакви. Но и това не беше достатъчно.
Поех си дъх и последвах Хъкс вътре, подготвяйки се за предстоящия разговор. Може ли Ейдън да ми препоръча добър бракоразводен адвокат? Или това беше конфликт на интереси? Имах чувството, че не след дълго ще имам нужда от представител. Ако до лятото все още бях омъжена, щях да бъда шокирана. Хъкс беше в кухнята и пиеше чаша вода, когато го намерих.
Беше съблякъл палтото си и го беше сложил на острова. Аз направих същото с моето.
– Съжалявам – казах аз. – Знам, че две седмици не бяха това, което искаше, но това е начало. Можем да опитаме отново.
Той постави чашата с вода твърде силно. Подпря ръцете си на острова, а погледът му беше вперен в мен.
Сърцето ми се разтуптя.
– Хъкс…
Той се отдръпна от острова и се втурна през пространството. В един момент се взираше в мен, а в следващия тялото му беше долепено до моето, а ръцете му се вплитаха в косата ми. Палците му погалиха бузите ми, а устните му ме притиснаха.
Задъхах се.
Той се възползва, като плъзна езика си между зъбите ми.
Какво, по дяволите? Бях толкова зашеметена, че единственото, което можех да направя, беше да стоя там, докато той разграбваше устата ми. Докато облизваше, смучеше и хапеше. С едно последно похапване на долната ми устна той прекъсна целувката и сведе чело към моето.
– Благодаря ти.
– А? – Въздъхнах.
– Благодаря ти – повтори той. – Две седмици на месец са повече, отколкото някога съм имал. Това е… всичко. Не знам защо, но когато съдията влезе, погледна те и се усмихна, просто знаех, че този път ще се получи. Цялото това нещо се получи. Заради теб.
Примигнах.
– Значи не си ядосан? Защото ти изглеждаше ядосан.
– Не, не съм ядосан. – Той ме погледна така, сякаш напълно съм го разбрала погрешно. А аз бях. Но сериозно, настроенията на този човек бяха толкова трудни за решаване, колкото и кубчето на Рубик.
– Наистина трябва да поработим върху тази твоя гримаса.
Хъкс се засмя и се облегна назад.
– Страхувах се, че ако те докосна в тази съдебна зала, ще те взема там пред всички.
– О. – По бузите ми разцъфна червенина, когато регистрирах твърдостта, която се подуваше срещу бедрото ми.
– Благодаря ти – каза той отново. – Ще те компенсирам.
– В оргазми? – Усмихнах се.
Хъкс се засмя, усмивката на лицето му се разпростря по-широко от всяка друга, която бях виждала досега, точно преди да я изгубя и устните му да се спуснат към моите. Ръцете му се разходиха по раменете ми и паднаха, за да притиснат дупето ми в дланите си.
Приближих се и плъзнах ръце по широките му гърди. Хъкс беше стомана, маскирана като мускули и кости. Отвъд тази стомана се криеше кървящо сърце, защитено от бетонни стени, изградени от години на болка. Но днес нямаше болка.
Днес вкусихме победа.
Устните на Хъкс докоснаха моите, изпитвайки и дразнейки. Той прокара върха на езика си по върха на горната ми устна, изисквайки да се отвори за него.
Тъкмо се канех да падна на колене, да разкопчая панталоните му и да го взема в устата си, когато на вратата се позвъни.
От гърдите ми се изтръгна ниско и диво ръмжене.
– Ще видя кой е.
Той въздъхна и ме пусна, кимвайки към издутината зад ципа си.
– Сигурно Ейдън идва на гости. Само ми дай секунда, за да се охладя.
Не исках той да изстине. Хъкс беше в най-добрата си форма, когато беше огън, горещина и изгарящо желание. Но когато звънецът на вратата се обади отново, аз се намръщих и се отдалечих.
Хъкс нямаше шпионка, през което да се провери. Ако не си беше вкъщи, не отварях вратата. Но когато той беше в кухнята, аз изтласках старите страхове настрана и завъртях дръжката.
– Здравей. – Усмихнах се принудително на мъжа на стълбището. – Мога ли да ти помогна?
Той се облегна назад и погледна номера на къщата, закачен отвън.
– Рийз Хъксли все още живее тук?
– Е, да. – Кой беше този човек? Не беше много по-висок от мен, но беше почти два пъти по-широк. Дори и с палто, изключителната мускулна маса беше трудна за прикриване. Сигурно прекарваше много време във фитнеса.
И на стероиди.
Тъмната му коса беше късо подстригана и носеше приятна усмивка. Но имаше нещо в матовите му кафяви очи, което ме накара да направя крачка навътре и да завъртя ключалката.
Само с едно бързо движение на погледа си той ме прегледа от глава до пети. Това се случи бързо, преглед, подобен на този, който току-що му бях направила. Но прегледът му не приличаше на оценка. По-скоро сякаш ме беше виждал и преди, отдалеч. И сега, когато беше по-близо, се вглеждаше по-добре.
Отдръпнах се назад, само за да се сблъскам с гърдите на Хъкс.
– Чейс? – Попита Хъкс. – Какво правиш тук? – Чейс се усмихна.
– Здравей, човече. Мина време.
– Ами… да. Не знаех, че си в града.
– Просто минавах през района. Исках да се отбия и да кажа „Здравей“.
Хъкс кимна и по лицето му се разля усмивка. Или все още се охлаждаше от кухненската ни ескапада, или не беше толкова щастлив да види Чейс.
Погледът на Чейс падна върху мен.
– Това е съпругата ми, Евърли. – Хъкс сложи ръка на раменете ми. – Ев, това е Чейс Елдър. Стар… приятел.
– Приятно ми е да се запознаем. – Помахах му с пръст, докато се опитвах да преодолея чувството от преди. Чейс беше приятел на Хъкс. Нищо повече. Отърсих се от притеснението и се усмихнах по-широко.
Хъкс ни отмести настрани и махна на Чейс да влезе вътре.
– Влизай.
– Благодаря. – Чейс удари Хъкс по ръката, докато влизаше вътре. – Не мога да повярвам, че стоя пред жена ти. Не мислех, че ще се ожениш отново.
– Е, да. Аз също. – Въздъхна Хъкс. – За колко време си тук?
– Не за дълго. Отправям се към Северна Дакота. Надявам се да намеря някаква работа в Уилистън.
– Добре. – Хъкс кимна, явно търсейки какво да каже.
Кой беше този човек? Защото колкото по-дълго се задържаше мълчанието, толкова повече знаех, приятел е щедър термин.
Чейс сканира стаята и се спря на дивана.
– Знам, че това е неочаквано и не искам да питам, но се опитвам да спестя пари за пътуването си. Ще имаш ли нещо против, ако пренощувам тази вечер на дивана ти?
Не. Не исках този човек да спи тук. Беше жалко, че посещението на Савана не започна веднага, защото това щеше да е идеалното извинение да изгоня приятеля на Хъкс.
– Хм… – Хъкс преглътна трудно. – Това е някак странно време за нас.
– Не казвай повече. – Чейс вдигна ръка. – Аз просто ще се прибера при Кейти. – Кейти? Той познаваше Кейти.
Чейс направи крачка към вратата, но Хъкс протегна ръка.
– Не. Всичко е наред. Можеш да пренощуваш тук тази вечер. Не се обаждай на Кейти.
– Благодаря. Оценявам го. – По лицето на Чейс се разтече усмивка. Победоносна усмивка, сякаш беше изиграл картата с Кейти и знаеше, че Хъкс ще се поколебае.
Безпокойството се прокрадна още повече във вените ми. Изтласках го настрана и приех усмивката си, като изчаквах, докато двамата с Хъкс успеем да си поговорим насаме.
– Щяхме да поръчаме…
– Да излезем на вечеря. – Хъкс ме прекъсна и ме погледна, за да млъкна. – Щяхме да отидем на вечеря. Вземи си палтото, бейби. Хайде да вървим.
Назад към част 12 Напред към част 14
