ГЛАВА 19
ЕВЪРЛИ
– Искам да се разведа – повторих, когато Хъкс не отговори.
Веждите му се събраха.
– Можеш ли. … можеш ли да изчакаш? Току-що получих Савана. Не искам да изглежда подозрително, да накарам съдията да промени решението си.
Савана. Винаги е ставало дума за Савана. Знаех това. Въпреки това ме болеше толкова силно, че се мъчех да се изправя. Значех ли нещо за него?
Не.
Как можах да си позволя да забравя, че всичко това е било фалшиво? Как можах да бъда толкова глупава, че да се влюбя в този мъж? Защото той не изпитваше същите чувства. Всяка обич между нас беше плод на моето въображение. Пепелта от изгорелите ми надежди сега беше разпръсната по пода.
Колкото и да се стараех, колкото и често да доказвах лоялността си, Хъкс никога нямаше да ме допусне до себе си. Той никога нямаше да ми се довери.
Никога нямаше да ме обикне.
– Добре – прошепнах аз.
Той кимна, а погледът му падна на пода. И в истинския си стил Хъкс не каза нито дума повече.
Стените се затваряха. Въздухът беше толкова тежък и гъст, че напълването на дробовете ми беше почти невъзможно. Ако останех тук, щях да се задуша, затова се хвърлих към куката за дрехи и грабнах чантата си. Ръката ми беше на дръжката на вратата, когато тихият глас на Хъкс ме спря да избягам.
– Ев?
Не се обърнах. Един поглед към него и можех да се срина.
– Да.
– Благодаря ти.
Той продължаваше да благодари. Винаги с благодарности. Но тази разби сърцето ми на хиляди парчета. Не исках да ми се благодари. Не исках неговата благодарност.
Исках неговата любов. Всяко счупено, намръщено, красиво парче.
– Не трябваше да е така – прошепнах аз.
– Да, трябваше. Винаги е щяло да свърши така.
Не плачи. Още не.
– Предполагам, че сме правили страхотен секс, нали? Това е всичко. Просто секс.
Мълчанието му беше твърде тежко за понасяне. Защото в мълчанието му имаше приемане. Потвърждение, че всичко, което някога съм била за него, е било средство за постигане на една цел. Жена, която да топли леглото му.
Вратата почти ме блъсна в лицето, когато я отворих и излязох от галерията. Излязох през задния изход, защото не исках да видя самодоволното лице на Кейти, ако вляза в изложбената зала.
Тя беше спечелила. Беше получила това, което искаше. Щеше да има Хъкс и галерията само за себе си. Можеше да краде точно под носа му и това не беше мой проблем. Вече не.
Изрових ключовете за „Тахо“ от чантата си, но палецът ми замръзна върху бутона за отключване на вратата.
Това не беше мое, а на Хъкс. И къде отивах? В неговия дом? Той също не беше мой. Отдръпнах се от джипа, ужасена. Диамантеният пръстен на ръката ми се впи в кожата ми и аз го смъкнах, прибирайки го в джоба си.
Нямах нищо.
Бях похарчила малкото спестявания, които ми бяха останали, за да платя на Кериган за наема. Не си бях намерила платена работа, която да попълни банковата ми сметка. Нямах нищо.
И всичко това беше по моя вина. Защото си мислех, че привидният брак е моето призвание.
Завъртях се и побягнах от уличката, заобиколих ъгъла на блока и се насочих към Първа. Краката ми автоматично ме насочиха към апартамента ми, но преди да успея да се втурна нагоре и да преживея емоционалния срив, който настъпваше, извиваше се като дим и беше готов да ме удави в пламъци, чух името си.
– Евърли! – Кериган ми махна от вътрешността на залата, докато бързаше към мен.
Беше облечена в гащеризон, изпъстрен с бяла боя. Пръските ми напомниха за Хъкс и сърцето ми се сви. Но както винаги се преструвах, симулирах щастие с усмивка и размахване на пръст.
– Хей! Мястото изглежда страхотно.
– Благодаря. Просто правя някои щрихи и после мисля, стискам палци, че ще сме готови за голямото откриване следващата седмица. – Тя излъчваше. – Искаш ли да направиш първата обиколка?
Не.
– Разбира се!
Последвах я във вътрешността на залата, като изтръгнах спомена за това как е изглеждала преди. Тъмно, празно и мръсно. Кериган беше добавила големи прозорци с изглед към улицата, подобно на апартамента на горния етаж, които пропускаха естествена светлина. Отвъд вратата имаше хубав щанд, където рецепционистката посрещаше членовете на клуба.
Наемете ме. Отворих уста, готова да помоля за работа, но се спрях. Не бях за дълго в Каламити, а и не исках да прецакам Кериган, когато напусна града.
– Какво мислиш? – Попита Кериган, докато минаваше през основното пространство. То беше открито и просторно. Огледалата бяха разположени по една от най-дългите стени. По другата минаваше балетна лента. В ъгъла една клетка се бореше да побере големи топки за упражнения. Върху един рафт бяха навити постелки за йога. Кериган беше намерила инструктори, които да водят занимания по йога, пилатес, баре и Les Mills. Жени и мъже от всички възрасти бяха добре дошли тук, включително клас за бременни веднъж седмично.
– Свършила си невероятна работа – казах на приятелката си.
– Благодаря ти.
Радостта на лицето ѝ беше твърде голяма и очите ми се напълниха. Опитах се да ги избърша, преди тя да ги види, но проклети огледала. Те не скриваха нищо.
– Хей. – Тя се приближи и докосна ръката ми. – Какво става?
– Нищо. Всичко. – Подсмърчах, борейки се да се съвзема. – Аз, хм… Може би ще трябва да остана горе за известно време. Имаш ли нищо против?
– Разбира се, че не. – На лицето ѝ се появи разбиране. – Искаш ли да поговорим за това?
– Не много. – Поех си дълго дъх и се съвзех. – Може би по-късно.
– Аз съм тук, денем или нощем. Просто се обади. – Кериган ме придърпа в прегръдка, която само ме накара да плача още по-силно, така че набързо се сбогувах, побързах да изляза от залата и избягах в апартамента си.
Мястото, където бяхме започнали с Хъкс. Мястото, където щяхме да свършим.
***
Събудих се, толкова дезориентирана, че ми трябваше миг, за да си спомня къде се намирам.
Апартаментът. Диванът.
Главата ми пулсираше, докато се надигах, за да разтъркам извивката на врата си. Колко беше часът? Светлината все още се процеждаше от прозорците. Телефонът ми беше забутан между възглавниците и след като го изрових, видях, че е почти шест.
Бях се разплакала до сън и оставих по-голямата част от този гаден ден да се стопи в забрава. Говоренето от улицата се носеше нагоре и аз се изправих на крака, и се запътих към прозорците.
Някога това място беше моето убежище. Беше моето сигурно убежище. Но когато погледнах през стъклото, градът вече не беше толкова жив и очарователен, колкото беше. Планините не бяха толкова високи. Небето не беше толкова синьо.
Бракът ми беше притъпил Каламити. Добре, че щях да замина.
Хъкс ме беше помолил да изчакам и макар да се бях съгласила, нищо не можеше да ме накара да остана. Може би той можеше да каже на всички, че съм отишла на почивка, за да посетя семейството си. Че ваканцията ми щеше да продължи по-дълго от необходимото. Не ме интересуваше каква лъжа щеше да изрече, стига това да означаваше, че мога да избягам от Монтана и да започна отначало.
Отново.
По тротоарите се движеха групи туристи, които спираха в различни магазини. Колкото и да се опитвах да ги спра, очите ми се стрелкаха към галерията.
Кейти несъмнено беше вътре. Оставаше още един час до затварянето ѝ.
Смесица от омраза и копнеж се раздуха. Провалът на брака ми не беше по вина на Кейти. Нейните действия просто бяха катализаторът. Двойникът. Как можеше Хъкс да повярва на нея, а не на мен? Как можеше да има такава сляпа вяра и преданост към жена, за която бях сто процента сигурна, че го е ограбвала?
Майната му.
Как смееше да ме кара да се чувствам виновна? Как смееше да иска нещо от мен? Хъкс и Кейти се заслужаваха един друг.
Стомахът ми се сви и вдигнах брадичката си. Не, нямаше да се скрия тук. Нямаше да се държа така, сякаш съм направила нещо нередно.
Имаше ли представа Хъкс колко време бях вложила в книгите му? Не, не знаеше.
Имаше ли представа колко много съм направила за него? Не, не знаеше.
Имаше ли представа колко гадости съм взела от приятелите и дъщеря му? Не, не знаеше.
Майната му. Свърших.
След като си събрах нещата, Каламити беше в историята. Рийз Хъксли беше в историята. Щях да прекарам няколко скъпоценни дни с Луси, а след това слагах Монтана в огледалото за обратно виждане. Престоят ми тук щеше да е само едно петънце в „Животът и времето на Евърли Крисчън“. Бележка под линия. Не можех да си позволя самолетен билет, но щях да изчерпя кредитната си карта, за да стигна до дестинацията, която смятах за следваща спирка.
Сан Диего звучеше добре. Както и Ню Орлиънс или Шарлот.
Тръгнах надолу по стълбите и когато стигнах до тротоара, се отклоних от галерията в търсене на храна. И вино. Белият дъб беше опетнен благодарение на сблъсъка със семейството на Хъкс. Освен това нямах никакво желание да влизам там сама. Неделните вечери привличаха огромна тълпа за седмичната им вечеря с ребърца. Затова продължих да вървя, дишайки огън с всяка крачка, докато стигнах до Pizza Palace.
Хъкс не обичаше ананас върху пицата си. Е, тази вечер си поръчах собствена пица, покрита с ананас. Двоен, не, троен ананас.
И едно голямо „ебати“ на съпруга ми.
Когато влязох вътре, усмивката на домакинята беше сияйна, но само един поглед към мен и тя се стресна. „Х-хи.“
– Здравей. – Излезе отсечено и раздразнено. – Маса за един. – Винаги за един.
Винаги един.
– Точно тук. – Тя грабна менюто и навития в салфетка комплект прибори, след което ме поведе към масата. Бях влизала тук веднъж с Луси, но никога с Хъкс. Това беше част от привлекателността му. – Ще искам чаша червено вино.
– Разбира се. Ще донеса менюто с вина.
– Нямам нужда от него. Каквото и да е червено. Ако нямате червено, тогава и бялото е добре. Не съм придирчива. Просто трябва да имам алкохол.
– Хм… добре. – Сервитьорката изчезна, надявайки се да ми донесе вино.
Отворих менюто и го прегледах, въпреки че вече знаех, че ще си поръчам ананас, когато познат глас привлече вниманието ми и цялото ми тяло се скова.
– Да, мамо. Изключих си телефона.
Не. Не тази вечер.
Погледнах навреме, за да видя как хостесата придружава Савана до една маса. Ейприл и Джулиан не останаха по-назад.
Всички те ме забелязаха, седнала сама в средата на стаята, като панически се побъркаха.
Трябва ли да си тръгвам? Все още не бях поръчала официално. Можех да избягам оттук още сега. Но тогава те щяха да ме видят да бягам. Щяха да си помислят, че са спечелили. А аз никога, никога нямаше да позволя на Ейприл да ме види слаба.
Затова направих това, което умеех най-добре. Наложих си сладникавата усмивка, която ми беше толкова омръзнало да нося, и вдигнах ръка, за да махна.
– Здравей, Савана.
– Здравей. – Тя ми се усмихна тъжно. За пръв път я виждах да ме съжалява. Или беше чула спора ми с Хъкс, или знаеше, че съм напуснала галерията по-рано заради кавга.
Е, аз не исках нейното шибано съжаление. Исках вино. Много, много вино.
Сервитьорката, чиято усмивка отново беше сияйна, се спря на масата точно до моята.
– Какво ще кажеш за това?
За бога. Мога ли да си почина?
Джулиан не ме погледна, но начинът, по който държеше брадичката си, говореше, че съм нищо за него. Бях по-ниска от мухите, които жужаха около контейнера за боклук отзад.
Савана изглеждаше несигурна накъде да погледне. Поглеждаше към мен само за да остави погледа си да се рее между майка ѝ и доведения ѝ баща, сякаш очакваше експлозия и не беше сигурна кой ще избухне пръв.
След това се появи Ейприл, която седеше на стола точно срещу моя, поради което беше невъзможно да вдигна поглед и да не я видя.
Наистина беше красива, с русата си коса, високите скули и острия си нос. Беше трудно да не завиждам на тази жена. Беше се радвала на обичта на Хъкс. Той я беше обичал. Може би все още я обичаше, нещо, което просто не искаше да си признае.
Сигурно са били красива двойка и са имали прекрасна дъщеря.
Майната им на всички.
Могат да говорят за мен колкото си искат. Аз нямаше да се храня тук. Ейприл можеше да злорадства из града, че е спечелила. Какво ме интересуваше? Аз си тръгвах.
Пуснах десет долара на масата и прибрах чантата си. Когато се изправих, задържах погледа си върху вратата. Заобиколих моята маса и почти бях минала покрай тяхната, когато думи ме застигнаха.
– Злато търсачка.
Краката ми се спряха при промълвената обида на Ейприл. Яростта в мен разцъфна до ярост, толкова силна, толкова гореща, че пламна синя като очите на Савана.
Обърнах се, взирайки се в профила ѝ, докато тя най-накрая се престраши да вдигне поглед.
Тогава стрелях.
– Кучка.
Никога през живота си не бях произнасяла думата толкова ясно. Джулиан вдигна очи от телефона си.
Цветът от лицето на Савана изчезна и сякаш се насочи към зачервените бузи на майка ѝ.
Ейприл изтръпна от възмущение.
– Ти си гадна кучка.
Отворих уста, за да ѝ кажа, че е ужасна майка, защото е позволила на съпруга си да удари дъщеря ѝ. Че е имала лошо влияние върху детето и като цяло е била гадно човешко същество. Отворих уста, за да пусна всички лоши неща, които знаех или бях чувала за Ейприл и Джулиан Тош, но направих пауза, за да погледна Савана.
Един поглед и всяка дума умря на езика ми.
Тя изглеждаше ужасена. Може би знаеше точно какво искам да кажа.
Нямаше да наруша доверието на Савана. Тя беше признала в деня във фермата, че Джулиан я е ударил. По-късно си го беше взела обратно. Имаше причина да не иска никой да знае.
Не бях сигурна каква е тя, но това нямаше значение. Причината на Савана беше важна за Савана.
– Някой ден кармата ще дойде и ще те ухапе по задника, Ейприл – казах с по-голяма увереност, отколкото се чувствах днес. – Няма да съм тук, за да го видя, но знай, че когато това стане, ще ти се смея. Ще аплодирам твоята смърт.
Подигравателно изкриви устни, но аз вече си бях тръгнала, избутвайки се през вратата и навлизайки във вечерната светлина.
Навън беше спокойно. Птичките чуруликаха. Нежен вятър шумолеше листата на дърветата.
Във въздуха се носеше аромат на люляк.
Дори тази спокойна вечер в Монтана не можа да охлади темперамента ми, когато наклоних глава към небето и изкрещях.
Беше силно. Беше дълго. Беше закъсняло.
От другата страна на улицата един баща разхождаше детето си по тротоара. И двамата ме погледнаха, сякаш ми бяха пораснали опашка и рога.
– Извинете – извиках им. Бащата вече дърпаше детето си, за да върви по-бързо.
Уф. Трябваше този ден да свърши. Но първо трябваше да направя няколко покупки. Най-близката бензиностанция се намираше наблизо и там щяха да имат четка и паста за зъби. Щеше да има и вино.
Само че вселената все още работеше срещу мен. Преди да успея да изчезна, за да си купя неща от първа необходимост, Савана излезна през вратата на ресторанта, а обувките ѝ за тенис заслизаха, когато ръцете ѝ се сблъскаха с гърба ми.
– Евърли – издиша тя.
– Влез вътре, Савана. Изяж малко пица. – Тази вечер нямах сили да бъда търпеливата, любяща мащеха.
Челото ѝ се набръчка, докато ме възприемаше.
– Добре ли си?
– Не, скъпа. Не съм добре.
– Ти и татко ли…?
Въздъхнах. Нямаше аз и татко. Не и за дълго.
– Сложно е.
– Не съм глупава.
– Не. – Раменете ми увиснаха. – Не, не си. Но няма да ти разказвам за това, което се случва с мен и баща ти. Това не е моя работа, така че ще трябва да попиташ него.
Отстъпка? Абсолютно. Но аз не бях дългосрочна част от живота на това момиче.
– Иди. – Дръпнах брадичката си към вратата. – Приятна вечеря.
Тя кимна, обърна се към вратата, но спря и се завъртя отново.
– Защо направи това? Защо нарече мама…
– Не го казвай. – Вдигнах ръка. Боже, наистина бях нарекла Ейприл кучка. Пред дъщеря ѝ. Какво, по дяволите, се случваше с мен? Това можеше да затрудни Хъкс и част от мен искаше да върна времето назад и да започна всичко отначало. Но друга част от мен беше горда.
Хъкс не би го казал, но се страхуваше от Ейприл и Джулиан. Имаше пълното право да се страхува от отмъщението им. Винаги можеха да се опитат да му отнемат Савана.
Но аз нямах този страх. Ако Нелсън се разгневеше заради грубия ми език, това нямаше да има значение. Щях да се махна от живота на Савана преди седемнадесетия ѝ рожден ден.
– Защо направи това? – Попита Савана отново.
Вдигнах ръце, като ми се искаше да крещя и да плача едновременно.
– Не знам. Вероятно защото майка ти е… знаеш каква. И бих искала някой да се е погрижил за мен достатъчно, за да нарече майка ми „ти-знаеш-каква“, защото понякога тя е „ти-знаеш-каква“. Но аз нямам такъв човек. Когато пораснеш, хората вече не крещят, не викат и не се борят за теб. Не и ако нямаш истински късмет.
Прекъсването идваше. Емоцията се сгромоляса върху раменете ми и ако не помръдна краката си, ще се разпадне в локва сълзи, заклещена завинаги пред Пица Палас. Но преди да си тръгна, тя трябваше да знае.
– Той те обича – прошепнах аз. – Баща ти те обича толкова много. Достатъчно, за да се бори. Ти си щастливо момиче, Савана. Надявам се, че знаеш това.
Тя ме гледаше с шок на лицето и сълзи в очите.
Обърнах се, преди тя да ме види как плача, насочвайки краката си към апартамента ми – бензиностанцията беше забравена.
– Къде отиваш? – Обади се тя.
– Към вкъщи.
– Но вкъщи е в другата посока. – Тя посочи от другата страна на улицата, към къщата на Хъкс.
Погледнах през рамо и ѝ се усмихнах тъжно.
– Сбогом, Савана.
Назад към част 18 Напред към част 20
