Глава 38
Хенри Нейлсон всяка сутрин в десет и петнайсет вървеше от сградата на студентския съюз до президентската зала. На обяд ядеше пакетиран обяд на бюрото си, с изключение на петъците, когато вземаше храна от хранителния магазин. В сряда имаше постоянна среща със служителите си в три часа, а след това се разхождаше следобед из кампуса.
Деканът на студентите в Астън не беше нищо друго освен предсказуем.
А Сал Теста не беше нищо друго освен задълбочен.
Частният детектив на Елора не само беше проследил биологичния и баща, който беше много жив, но и беше предоставил и подробния график на Хенри. Може би Сал се беше задълбочил толкова, за да може Елора да избягва Хенри в кампуса. А може би Сал я беше подготвил за конфронтация.
В момента тя не правеше нито едното, нито другото. Вместо това от две седмици преследваше Хенри в кампуса.
Елора вървеше след него, като спазваше достатъчно разстояние, за да не бъде подозрителна. Тези следобедни разходки в сряда изглежда бяха единственото спонтанно събитие в ежедневието му. Миналата седмица той се провираше през бизнес сградите и познатите тротоари, които Елора беше пресичала стотици пъти. Но днес се намираха в противоположния край на кампуса, край залите за архитектура, изкуство и история.
Тя не обръщаше особено внимание на студентите, покрай които минаваха, но Хенри го правеше. Той винаги кимаше, когато минаваше покрай някого. Поздравяваше тези, които разпознаваше, а броят на имената, които знаеше, я изненада.
Елора не беше прекарвала никакво време с декана по време на престоя си в Астън. Разбира се, тя се пазеше от неприятности, но също така не се интересуваше от извънкласна доброволческа работа, присъединяване към клубове или участие в дейности в кампуса. Може би ако беше по-активна в присъединяването, Хенри щеше да знае и нейното име.
Може би той щеше да я разпознае.
Щеше ли да я разпознае? Щеше ли да забележи приликата с майка и? Тоест, ако изобщо си спомняше за мама. Аферата им преди десетилетия можеше да е случайна среща. Случка за една нощ, след която никоя от страните не си е спомняла много за другата.
В този момент тя не би оставила нищо на майка си. Без съмнение мама беше изневерявала на татко през целия живот на Елора. Първо с Хенри Нилсън, после с Дейвид Кларънс.
Елора беше прекарала повече часове, отколкото някога е искала да прекара, сравнявайки любовниците на майка си.
Дейвид Кларънс излъчваше тази сурова сила и доминация. Той беше студен. Беше пресметлив. Беше привлекателен, смъртоносно привлекателен. А синовете му, особено Заин, бяха наследили поразителната му външност.
Лорънс Малдонадо беше също толкова силен. Когато ставаше дума за бизнес, баща и беше безмилостен и хитър. Но Елора рядко виждаше тази версия на баща си, защото за нея той беше просто баща. Тя получаваше усмивката му. Тя заслужаваше прегръдките му. Беше странно да мисли за баща си като за красавец, но той беше също толкова завладяващ, колкото и Дейвид.
След това беше Хенри Нилсън.
Той се усмихваше лесно. Поведението му беше дружелюбно, но в начина, по който се държеше, имаше авторитет. Елора подозираше, че студентите, които нарушават правилата на университета, получават тежки наказания от Хенри. Но бръчките от смях около устата и очите му придаваха мекота. Беше красив, с мръсно руса коса, прошарена със сиво. Имаше малко коремче под насмолените си ризи и сака от туид. А очилата му с телени рамки го отпускаха още повече.
Татко и Дейвид бяха двете страни на една и съща сребърна монета, докато Хенри беше чиста доларова банкнота.
– Здравей.
Елора се дръпна, когато приятелката и застана в крачка до нея.
– Здравей.
– Какво правиш в тази част на кампуса?
Преследвам донора си на сперма.
– Среща.
– О, за какво?
– За час – излъга Елора, като се стараеше да звучи раздразнено. Последното нещо, от което се нуждаеше, беше Айви да задава въпроси.
Истината беше неизбежна – тази на Лукас и нейната собствена, но тайните щяха да се запазят до след празниците.
– Какво правиш? – Попита Елора.
– Имам още един урок този следобед, след което се прибирам вкъщи да поуча малко. Може би ще подремна. – Айви изглеждаше така, сякаш би могла да се възползва от нея. Под очите и имаше тъмни кръгове, а раменете и бяха отпуснати. С тежестта в стъпките и можеше да се помисли, че раницата и тежи сто килограма.
– Всичко наред ли е? – Попита Елора.
Айви сви рамене.
– Разбира се.
Лъжа. По-късно Елора щеше да намери време да поговори с Айви, но днес, в кампуса и между часовете, не беше това време.
Айви не беше на работа от Деня на благодарността, откакто се скара с баща си за това, че ще получи магистърска степен. Това, заедно със злополуката със Заин, беше вкарало приятелката и в състояние на умора. Духът на Айви изглеждаше… съкрушен. Или може би Елора си го представяше.
– Мислех да отида да посетя Заин тази вечер – каза Айви. – Да поговоря с него за някои неща.
При споменаването на името на Заин Елора се стъписа. Айви не беше говорила за него напоследък – или за каквато и да е тема. Но липсата на информация за Заин беше започнала да се нагнетява. Дали той е добре? Кога ще го изпишат от болницата?
Не биваше да пита. Това не беше нейна работа. Но…
– Как е той? – Не се сдържа Елора.
– Ела с мен и виж сама.
Елора поклати глава, като не откъсваше поглед от Дийн Нилсън пред себе си.
Той се обърна, за да влезе в една сграда, и Елора се намръщи. Днешната разходка беше приключила. Затова тя спря на тротоара.
– Какво? – Попита я Айви.
– Мисля, че забравих една тетрадка в библиотеката – излъга тя.
– Добре, ама по-добре да отида в клас. Ще се видим вкъщи?
Елора кимна, но преди да си тръгне, Айви докосна лакътя и.
– Заин е добре. Той се прибра вкъщи в неделя. Оттогава Едуин спи на дивана всяка вечер, за да му помага. А Заин има медицинска сестра през деня, в случай че има нужда от нещо.
Изчакай. Медицинска сестра? И Едуин? Беше сряда. Ако Едуин е бил при Заин през последните три нощи, къде беше Мира? Не трябваше ли тя да помага на годеника си да се възстанови?
В очите на Айви имаше искра, каквато Елора не беше виждала от две седмици. Това беше искрата, която означаваше, че Айви знае нещо, което Елора не знаеше. Но, разбира се, тя не си призна просто така. Не, Айви и махна с пръст и си тръгна.
– Довиждане.
Елора потисна ръмженето си, когато приятелката и се скри в една сграда.
Заедно с тази искра на устните на Айви се бе появила и усмивка. Това рядко предвещаваше нещо добро.
Какво ли не и беше казала Айви? И какво се случваше с Едуин?
Напоследък той не беше в много от общите им класове. Елора даваше на Едуин копия от бележките си и събираше задачите, които той беше пропуснал в лекцията. Всеки път, когато се срещаше с него в кампуса за бърз обмен, Едуин изглеждаше изтощен. Като човек, който прекарва по-голямата част от времето си в болница.
Като човек, който е спал на дивана.
Елора не беше питала и Едуин за Заин. Не си беше позволила.
Сега и се искаше да го направи.
Неделя. Той си беше вкъщи от неделя. Защо Едуин беше останал със Заин? Ами Мира?
Този въпрос я измъчваше, докато прекосяваше кампуса и стигаше до паркинга, качваше се в колата си и се прибираше вкъщи. Защо Мира не беше със Заин? Какво знаеше Айви? Днес любопитството бе избило Елора до кръв и вместо да намали скоростта на обичайния завой, тя продължи да кара направо, а имението се промъкна покрай предното и стъкло.
Нейното БМВ на практика се насочи към квартала на Заин, сякаш колата го беше пропуснала толкова, колкото и Елора. Вътрешностите и се заплетоха на възел, докато спираше на празното място пред сградата му.
Последния път, когато беше тук, Елора се беше зарекла да не се връща. Да остави Заин да продължи напред. Да спре заплетените малки афери между Кларенс и Малдонадо.
Какъв шибан страхливец.
Елора беше взела решение да се бори за брат си. За баща си. Защо не и за Заин?
Ако не беше твърде късно…
– Има само един начин да разберем – каза си тя и се измъкна от колата.
Светлините в салона за татуировки на Аксел светеха, а входът на сградата беше отключен. Тя се вмъкна вътре.
Аксел беше седнал на гишето. Той вдигна поглед от бележника, на който рисуваше, и я погледна с лукава усмивка. След това дръпна брадичката си в посока на стълбите. Аксел сякаш винаги е подкрепял Елора и Заин. А може би това беше само нейно желание.
Тя му махна с ръка, след което се отправи към таванското помещение. Краката и ставаха все по-тежки с всяко следващо стъпало. Когато стигна до площадката пред апартамента на Заин, се чувстваше така, сякаш е изкачила Хималаите.
Елора замръзна на вратата. Защо не беше спряла в имението, за да се преоблече? Тази сутрин се беше облякла топло, както всеки ден през последните две седмици, защото знаеше, че ще прекара допълнително време в кампуса, преследвайки Хенри Нилсън.
Чорапогащника и беше топъл, плътната материя прилягаше като втора кожа, но не бяха съвсем стилни. Беше ги купила, за да ги носи под панталоните си за сняг, когато за последен път отиде да кара ски в Монтана.
Ботушите, които беше избрала, бяха „Прада“, но дебелите черни подметки не бяха толкова секси, колкото токчетата, които предпочиташе. Вълненото и палто беше прекалено голямо и въпреки че беше топло, не ласкаеше фигурата и.
Това облекло беше за комфорт, а не за признания. Или може би беше перфектно. Поне дрехите и нямаше да се изцапат, ако се наложи да падне на колене.
Елора беше готова да пълзи и да моли, ако това се налагаше.
Не съжаляваше. Ако хлопнеше вратата пред лицето и, ако Мира беше тази, която щеше да отвори, защото Елора беше разбрала Айви погрешно, нямаше да съжалява, че е дошла днес. Поне щеше да продължи живота си, знаейки, че е опитала.
С изправен гръбначен стълб тя почука. Сърцето и заби, когато отвъд стоманената врата се чуха стъпки.
Очакваше медицинска сестра – и се страхуваше, че това ще е Мира.
Но отвори Заин.
Той се подпираше на патерица. Левият му крак беше обвит в бяла гипсова превръзка от коляното до глезена. Потникът му беше срязан откъм гипсираната страна. Лявата му ръка също беше счупена и гипсът беше обхванал предмишницата му. Беше облечен с бяла тениска, чиито къси ръкави разкриваха драскотини и порязвания по кожата му. Повечето от тях бяха заздравели значително, откакто го беше видяла в болницата.
Знаеше, че под дрехите му има следи от разрези, но освен гипса и струпеите, той приличаше на себе си. Прав нос. Кристално сини очи. Остра челюст и широки рамене.
Перфектен.
Уморен.
Ядосан.
В очите на Заин имаше огън. Челюстта му беше стисната. Юмрукът му стискаше дръжката на патерицата. Трябваше ли да се изправи? Как се движеше? Къде беше медицинската сестра? Къде беше Мира?
Тя преглътна тези въпроси и се задоволи с прошепнатото
– Здравей.
Заин не каза нищо.
– Как си?
Той погледна гипса си.
– Ще живея.
Между тях се настани неловко напрежение. За човек, който беше изследвал всеки сантиметър от тялото и с език, той я гледаше като непозната. Погледът му беше обезпокоителен и Елора се пребори с желанието да се премести от крак на крак.
– Ти сам ли си?
– Кой друг би бил тук?
Мира. Тя беше дошла тук, за да разбере дали той е сгоден, нали? Имаше само един начин да разбере.
– Медицинска сестра? Или годеницата ти?
– Медицинската сестра я няма, – каза той. – А аз нямам годеница.
Въздухът се изтръгна от дробовете и.
– Нямаш? Ами Мира? – Какво да кажем за диаманта на пръста и? – Тя беше в болницата.
– Много хора дойдоха да ме видят в болницата. Включително и ти.
– Помолих Айви да не ти казва.
– Айви не слуша. Помислих, че вече знаеш това. – Той се премести, оправяйки патерицата си. – Какво правиш тук, Елора?
– Просто исках да видя как си. Да видя дали мога да помогна.
– Да помогнеш. – Той кимна, а тонът му бе изпълнен със сарказъм. – Точно така. Сега, след като излязох от болницата. Сега, когато не съм на публично място. Сега можеш да ме проверяваш. Когато никой няма да види посещението ти.
– Какво? – Челюстта и падна. – Не затова дойдох. Бях в болницата, Заин. На публично място. Останах с часове.
– Докато не се появи Мира.
– Тя носеше пръстен.
– Да, пръстен, който и подарих преди години. Пръстен, който тя запази, след като се разделихме. И така?
Елора примигна.
– И какво? Тя се държеше така, сякаш сте се оженили.
– Не сме. – Ако преди изражението му беше хладно, сега стана арктическо. – Нещо друго? Зает съм.
– Заин, – прошепна тя. – Мислех, че си ангажиран.
– Защото не ме попита! – Гласът на Заин отекна в коридора. – Можеше да останеш наоколо и да ме попиташ сама за Мира. Но ти избяга. Както винаги, ти избяга. И, по дяволите, имах нужда от теб, Ел. Имах нужда да се събудя от този кошмар и да видя лицето ти. Имах нужда от теб. А ти трябваше да бъдеш там.
Сърцето и спря. От болката в гласа му се появиха сълзи. Болка в гърдите и.
Той беше прав. Беше толкова прав. Дори Мира да беше негова годеница, дори той да беше продължил напред, Елора пак трябваше да е там.
– Аз съм толкова…
Преди тя да успее да се извини, той се отдръпна назад.
И затръшна вратата пред лицето и.
Назад към част 37 Напред към част 39
